№ 46
гр. Сливен, 07.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на втори март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Въззивно
гражданско дело № 20222200500036 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258, и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 13479/21.12.2021 г. на
„Електроразпределение Север“ АД, ответник по делото, с ЕИК ***, подадена чрез
процесуален представител адв. Л.М. от АК – Велико Търново, срещу Решение №
729/08.12.2021 г., по гр. д. № 2211/2021 г. по описа на СлРс, с което е осъден да
заплати на „АГЛИКА“ АД, ЕИК ***, сумата от 3787,84 лв. с ДДС, представляваща
заплатена сума без правно основание по фактура № **********/07.06.2016 г., по
клиентски № ***, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
завеждане на исковата молба – 09.06.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. С
обжалваното решение въззивникът е осъден да заплати на ищцата и сторените пред
първата инстанция разноски в размер на 1151,52 лв.
Въззивникът счита обжалваното решение за неправилно поради нарушение на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост, тъй като
съдът изградил своите изводи на неотносими факти и в нарушение на
доказателствената тежест, и приложимата правна квалификация на иска. Неправилно
било прието и че наличието на сключен договор не прави иска неоснователен, тъй като
измерването и остойностяването на доставената на ищеца енергия е в нарушение на
1
законовите и договорни правила. Неправилно съдът взел предвид факта на
неизпълнение на договорни задължения. С оглед цитираната практика на ВКС,
въззивника счита, че подлежи на доказване единствено наличието на правно основание
от страна ответника, а предпоставка за връщане е липсата на правно основание за
задържане на дадената сума. По иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД ответникът
нямал задължение да доказва изправността си по договора, а единствено наличие на
основание за получаване на сумите. Твърди, че се е позовал на правно основание по чл.
29 от ПТЕЕ за получените суми, но то не било обсъдено от съда. Първоинстанционният
съд не бил обсъдил и анализирал всички събраните по делото доказателства, а само
онези от тях, които обосновават основателност на предявените искове. В тази връзка
посочва заключението на ССЧЕ, съгласно което ищецът е осчетоводил процесната
фактура и е ползвал пълен данъчен кредит, и това не е било обсъдено от съда. Именно
от този факт следвал изводът за извънсъдебно признание на задължението и неговото
съществуване, което представлявало самостоятелно основание за отхвърляне на
предявените искове. Неправилно съдът констатирал, че правото на собственост върху
съоръженията е установено, след като представената фактура е оспорена от въззивника
и следователно не били налице други доказателства, които да обусловят този извод.
В нарушение на материалния закон съдът приел, че щом като съоръженията са
собственост на ищеца, то по смисъла на параграф 1, т. 22 от ДР на ЗЕ, те представляват
електроразпределителна мрежа. Ищецът не притежавал съвкупност от машини,
съоръжения и апарати, а само единично съоръжение, което с оглед нормативните
актове, не представлявало „мрежа“. Предназначението на единичното съоръжение не
било това по параграф 1, т. 20 и т. 22 от ДР на ЗЕ, тъй като понятието разпределение е
дефинирано в параграф 1, т. 49 от ДР на ЗЕ, а ищецът не е лицензирано предприятие по
смисъла на чл. 88, ал. 2 от ЗЕ. Притежаваните от ищеца кабели и станция не служели
за транспортиране, а единствено за доставяне на електроенергия за частни нужди, т.е.
не е услуга в обществен интерес. Според въззивника дори и този извод да е правилен,
съоръженията на ищеца безспорно се захранвали посредством тези кабели от възлова
станция „ЗПЗ“, които са собственост на въззивника и са част от разпределителната му
мрежа, а не от преносната такава, поради което ищецът я ползва и дължи процесните
суми за пренос и достъп.
Неправилен бил и изводът, че цената за достъп и пренос са неправилно
определени, тъй като не било правилно определено мястото на измерване, а именно да
е на страната с по-високо напрежение. Не били събрани доказателства, които да
установят начина на присъединяване. Изводът бил направен без да е изследвано къде и
как е осъществено присъединяването и при недоказаност на собствеността на
съоръженията от страна на ищеца, в т.ч. изградената кабелна линия 20 кV до ВЛ“
Абагар“. Границата на собствеността се определяла съобразно чл. 27 от Наредба №
6/2004 г. и зависи от начина на присъединяване и вида на съоръженията за
2
присъединяване. Съобразно чл. 28 от Наредбата границата на собствеността е
изходящите клеми на средствата за търговско измерване или изходящите клеми на
разположените непосредствено след тях предпазители или прекъсвачи, т.е. СТИ
определяла границата на собственост, а не обратното, както неправилно бил приел
първоинстанционният съд.
Иска се отмяна на обжалваното решение и отвхърляне на предявените искове.
Претендират се и сторените съдебно-деловодни разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищеца по делото – „АГЛИКА“ АД, чрез процесуален представител по пълномощие
адв. Р.Т., в който са изложени доводи за правилност на обжалваното решение и е
оспорена предявената въззивна жалба. Сочи се, че безспорно е установено правото на
собственост върху ел. съоръжения и на ЕРМ, както и качеството потребител на ел.
енергия на обект, находящ се на административния адрес в гр. Велико Търново (
подробно посочен в отговора), както и наличието на договорно правоотношение между
страните през процесния период, по силата на което въззивникът доставял
електрическа енергия и мрежови услуги на посочения обект. Сключен бил и договор за
достъп на въззиваемото дружество до ЕРМ за достъп до ВРМ, както и сключен договор
за пренос на ел. енергия между ЕРП-Север и ищцовото дружество. Посочва, че от
събраните по делото доказателства се установило още, че въззиваемото дружество не е
собственик на кабелната мрежа/средно напрежение, разположена на желязорешечътен
стълб, собственост на ищцовото дружество до МКТП- Ср/Н/Трафопост/, находящ се в
имота на ищеца. Именно тази кабелна линия била свързана с ВЕЛ „Абагар“, която
също не била собственост на въззивната страна. Границата на собственост между ВЕЛ
„Абагар“ и ищеца била между ножовете на разединителя. От приложените писмени
доказателства се установило правото на собственост на въззиваемата страна върху ТП,
на съоръженията в него и кабелната линия. ТП се намирало в ПИ с идентификатор
10447.501.116.2 и се захранвал от кабелна линия средно напрежение, която е
отклонение от стълб на въздушна електропроводна линия „АБАГАР“, собственост на
ИПК-АБАГАР-АД. Следователно се доказвало, че въззивникът нарушил разпоредбите
на чл. 120 от ЗЕ по отношение на границата на собственост, в частност бил нарушен
чл. 30, ал. 2, т. 1 от Наредба № 6, тъй като граница на собственост между двете
дружества не съществувала, поради безспорно доказания факт, че въззивникът не е
собственик на ВЕЛ „Абагар“. Въззиваемата страна счита още, че компонентите на
ЕРМ по смисъла на параграф 1, т. 22 от ДР на ЗЕ са тяхна собственост, а не на
въззивника. За консумираната енергия по клиентски номер *** били издавани
ежемесечно фактури от въззивника. Така се стигнало и до издадената фактура №
**********/07.06.2016 г., с която незаконосъобразно била начислена сумата в общ
размер от 3787,84 лв. с ДДС за пренос и достъп ниско напрежение. Безспорно се
установило плащане на сумата от въззиваемата страна. Неправилно били начислени и
3
компоненти пренос/достъп до средно напрежение, тъй като ЕРМ от „Подстанция“ на
ЕСО и „ТП-Аглика“ не били собственост на въззиваемата страна, поради което също
били недължими. Разклонението, което захранвало ТП на „Аглика“ е осъществено
посредством свързване на ВЕЛ „Абагар, към кабелна линия, собственост на „Аглика“.
ВЕЛ „Абагар“, която не била собственост на въззивника, достигала до метален стълб,
който е разположен извън имота на ищеца, и от там линията се свързвала с кабелната
линия на „Аглика“ като начална точка от стълба. Именно по това трасе кабелната
линия достигала трафопоста на „Аглика“ и се свързва с него. Предаваната ел.енергия е
със средно напрежение, което вътре в трафопоста посредством снижащаващи токови
трансформатори/собственост на ищеца/ се преобразувала в ниско напрежение. От
границата на собственост до разпределителната уредба на клиента, където било
монтирано СТИ отчитащо потребената ел. енергия, транспортираното количество
ел.енергия се извършвало по собствено на „Аглика“ електрическо съоръжение,
представляващо електропровод 20 кV от ВЕЛ – „Абагар“ Електропроводът не бил
присъединен към електроразпределителната мрежа на въззивника. Обективно липсвало
ел. енергия, която да се транспортира чрез електроразпределителната мрежа на
доставчика „Електроразпределение – Север“ АД съобразно т. 49, параграф 1 от ЗЕ. В
случая мястото на присъединяване на клиента били клемите за присъединяване на
проводниците,собственост на Аглика, към електропровода на „Абагар“. Това
обстоятелство било безспорно установено, както и че то е неправилно определено.
Съобразно нормативните изисквания правилното място е разклонението
ВЕЛ-„Абагар“, където границата на собственост е определена. Въззиваемият сочи, че е
присъединен към мрежата на въззивника посредством ТП, неговата собственост,
захранен от въздушен електропровод с напрежение 20 Кv „Абагар“. Единствено СТИ
разположено в трафопоста било собственост на въззивника, което съгласно сключения
между страните договор е следвало да бъде поставено на границата на собственост на
електрическите съоръжения съгласно наредба № 6/2004 г. и съгласно показателите за
качество, приети от ДКЕВР. Следователно измерването било неправилно и платени
начислени по фактура суми за пренос и достъп на средно и ниско напрежение били
недължими, тъй като мястото на монтиране на СТИ не отговарял на изискванията на
чл. 14 от ПИКЕЕ за процесния период. Напрежението в подстанция ЕСО било високо,
като там се снижавало в средно и се пренасяло до „Аглика“ по ВЕЛ „Абагар“ и кабелна
линия на „Аглика“АД до ТП на „Аглика“ АД. В заключение въззиваемият счита,
въззивникът не е предоставил услугата на посочения обект, достъп до и пренос на
електрическа енергия, тъй като тази дейност по преобразуване от ниво средно до ниво
ниско била извършена със съоръженията, които са негова собственост, а от ниво
високо напрежение до ниво средно напрежение от съоръженията, собственост на ЕСО
в „Подстанция“. Границата на собственост била преди трафопоста, където е налице
свързване на кабелната линия на ниво средно напрежение, а средствата за измерване са
4
поставени реално след това на ниво ниско напрежение.
Иска от съда остави предявената въззивна жалба без уважение и да потвърди
обжалваното решение. Претендира разноски за въззивната инстанция.
С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на
доказателства пред въззивната инстанция.
В с. з. дружеството въззивник "Електроразпределение – север" АД, гр. Варна,
редовно призовано, не се е явило, но в писмено становище до съда е заявило, че
поддържа жалбата и няма доказателствени искания. Иска обжалваното решение да
бъде отменено и предявеният иск отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски
за двете инстанции и релевира възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение. Представил е списък за разноски по чл. 80 от ГПК.
В с. з. въззиваемото дружество "Аглика" АД, гр. Твърдица, редовно призовано, не
се явява, но в писменото си становище до съда е заявило, че оспорва въззивната жалба,
счита обжалваното решение за правилно и иска същото да бъде потвърдено. Не са
направени доказателствени искания. Претендира разноски и представя списък за
разноски по чл. 80 от ГПК. Релевира и възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното изцяло съдебно решение е валидно, а с оглед
пълния обхват на обжалването – и допустимо.
С оглед рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след
преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното
решение е правилно.
Настоящият съдебен състав намира формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, изложена в мотивите на обжалваното решение, за пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Съдът споделя и правните изводи на
районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми,
приложими към настоящия спор. Първоинстанционният съд е провел надлежно и
пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е
формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни
правни изводи.
5
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Предявеният иск е с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, като
фактическия състав включва - предаване, съответно получаване, на нещо при начална
липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Такава
начална липса на основание е налице и при плащане на по-големи от нормираните
цени за стоки, услуги или лихви – ППВС № 1/1979 г.. В тежест на ищеца е да установи
факта на предаване-получаване и стойността на полученото от ответника, а в тежест на
ответника да установи наличието на правно основание за полученото.
В конкретния случай първият фактът на предаване-получаване е безспорен, не
само с оглед твърденията на страните, а и с оглед установеното в заключението на
назначената по делото ССЧЕ.
Въззивникът-ответник е разпределително предприятие по смисъла на чл. 88, ал. 1
от ЗЕ и оператор на разпределителната мрежа, като е обществен доставчик на ел.
енергия на територията на Североизточна България. Дружеството е собственик на
разпределителната мрежа и на средствата за техническо измерване – електромери
/СТИ/. Между него и ответника не е спорно, че е сключен договор за доставяне и
ползване на ел. енергия, т.е. страните са били обвързани от такъв договор през
процесния период. Ежемесечно ищецът е заплащал суми по издадени фактури за
пренос и достъп на ниско напрежение за лична употреба, т.е. същият е потребител на
ел. енергия.
Според настоящия съдебен състав наличието на така установеното договорно
правоотношение не изключва възможността да възникне посочения състав на
неоснователно обогатяване с оглед цитираната задължителна практика. Именно на
такива твърдения основава своята претенция ищецът - за заплащане без основание на
сума за пренос и достъп до електроразпределителната мрежа за ел. енергия на средно и
ниско напрежение, начислена без правно основание от ответното дружество по
фактура № **********/07.06.2016 г., поради непоставяне на СТИ на правилното място.
С промените в ЗЕ след 2012 г. се предвиди всички клиенти с обекти,
присъединени на ниво средно напрежение, да избират доставчик на електрическа
енергия и да договарят с него цени на енергия. През 2013 г. КЕВР е издал лицензии за
три електроснабдителни дружества в страната.
Съгласно чл. 120 ЗЕ ел. енергията, използвана от потребителите, се измерва със
средства за търговско измерване /СТИ/ собственост на преносното или на съответното
разпределително предприятие, разположени до или на границата на имота на
потребителя. Границата на собственост върху ел. съоръженията и мястото на
средствата на СТИ съгласно чл. 120, ал. 2 ЗЕ се определят съгласно изискванията на
Наредба № 6 и на правилата в чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ. Последната разпоредба от ЗЕ
6
препраща към правилата за измерване на количеството ел. енергия, съгласно които при
отдаване на електрическа енергия от електропреносната /електроразпределителната/
мрежа към потребител, мястото на измерване е на страната с по-високо напрежение на
понижаващия трансформатор на потребителя или в мястото на присъединяване на
потребителя към мрежата. За да бъде присъединен един потребител към
електропреносната мрежа на средно напрежение е необходимо същият да бъде
собственик на електрическа уредба/трафопост/ и тя да се намира в границите на
собствеността на имота на потребителя. Когато съоръжението/трафопоста/ и кабелите
за пренос са на съответното електроразпределително предприятие, доставката и
меренето се извършва на ниско напрежение, като СТИ се поставя на страната на
ниското напрежение. Не такъв е настоящия случай, в който трафопоста и кабелите за
пренос не са собственост на електроразпределителното предприятие.
Съгласно чл. 27 от Наредба № 6 от 09.06.2004 г. за присъединяване на
производители и потребители на електрическа енергия към преносната и
разпределителната мрежа, границата на собственост между електрическите
съоръжения на преносното предприятие и тези на потребителя се определя от начина
на присъединяване и от вида на съоръженията за присъединяване. Съгласно чл. 29, ал.
1, т. 1 от Наредбата границата на собствеността следва да се определя от мястото на
присъединяване на кабелните накрайници към уредбата. От заключението на вещото
лице, съставило СТЕ, се установява, че е налице граница на съсобственост между
„Аглика“ и ВЕЛ „Абагар“ с ниво на присъединяване средно напрежение и тя е
разеденителят за открит монтаж, монтиран на стълб 20 от ВЛ “ Абагар“. Установи се
още, че не е налице граница на съсобственост между съоръженията на страните по
настоящия спор.
По делото безспорно е установено, че обектът на ищеца се захранва с ел. енергия
на ниво ниско напрежение 0,4 кВ чрез кабелна линия от метален комплектен
трафопост –„ Аглика“, който е разположен в двора до сградата-обект на потребление.
Същевременно ел. захранването на трафопоста на страна средно напрежение се
осъществява чрез кабелна линия чрез отклонение от ЖР стълб 20 с табела „СИМАКО“
на ВЕЛ „Абагар“ с ниво на напрежение 20 кВ, която води началото си от подстанция
"Западна промишлена зона“. От заключението на СТЕ се установи още, че в МКТП –
„Аглика“ се извършва трансформация на напрежението от 20/0,4 кВ. Ето защо, според
настоящия съдебен състав ищецът се легитимира като собственик на металния
трафопост и друг извод не следва от събрания по делото доказателствен материал.
Ответникът не е представил други доказателства, които да внесат съмнение в
достоверността на представените писмени доказателства или да породят спор за
правото на собственост на ищеца, че е собственик на преобразуващото съоръжение.
Средствата за търговско измерване са поставени в табло мерене до трафопост
7
„Аглика“, част от МКТП-„Аглика“, находящ се в двора до сградата- обект на
потребление, което обосновава извода, че мястото на измерване на потребеното
количество ел. енергия през процесния период не отговаря на изискванията на Наредба
№ 6 и ПИКЕЕ. Това е така, защото присъединяването е на място, на което уредите за
измерване не са поставени, а тяхното разположение е след това, в имота на ищеца,
където, присъединяването е директно със собствени съоръжения. В случая границата
на собственост е преди трафопоста /собственост на ищеца/, където е налице свързване
към кабелната линия на ниво средно напрежение, а средствата за търговско измерване
са поставени след това, на ниво ниско напрежение. Доставената на ищеца
електроенергия на ниво средно напрежение, се трансформира до ниво ниско
напрежение от съоръжения, собственост на ищеца, разположени в неговия трафопост.
Следователно и с оглед чл. 120 и сл. от ЗЕ, средството за търговско измерване не е
поставено на необходимото място, като в тази връзка доводите на въззивника за
необоснованост на съдебното решение са неоснователни.
Макар страните да са обвързани от договор за достъп и пренос на ел. енергия, за
да е основателно плащането на начислените такси по пренос и достъп, е необходимо
услугата да е реално предоставена от ответната страна. Дължимостта на цената за
пренос на ел. енергия е пряко обвързана от спазването на изискването консумираната
ел. енергия да е измерена именно в местата, установени в ПИКЕЕ или уговорени от
страните по сделката за продажба на електроенергия. Правомерното поставяне на
средствата за търговско измерване се явява от решаващо значение за дължимостта на
същите. Количеството консумирана електрическа енергия, измерено в места, различни
от уговорените или нормативно определените, не може да бъде основа за изчисляване
на цената за достъп и цената за пренос. При измерване на количеството консумирана
енергия на място, различно от нормативно определеното, тези два елемента на цената
на електрическата енергия са недължими - Решение № 227/11.02.2013 г. по т. д.
1054/2011 г. на ВКС.
Размерът на предадената /платена/ от въззиваемия сума по процесната фактура е в
размер на 3787, 84 лв. с ДДС. С оглед на това, че СТИ не е поставено на правилното
място, настоящият съдебен състав намира, че ищецът не дължи заплащане на
начислената му цена за пренос и достъп до електроразпределителната мрежа за ел.
енергия по фактура № **********/07.06.2016 г. Налице е имуществено разместване –
предаване на парична сума без правно основание, като такова правно основание е
липсвало изначало, защото цената за достъп и пренос не е дължима по сключения
между страните договор, т.е. не се касае за изпълнение на договорно задължение. Не е
налице правно основание за имущественото разместване, както счита въззивника,
който същевременно не твърди и не е установил връщане на получената без основание
парична сума.
8
Следва да бъде споделено принципното разбиране на въззивника, че отразяването
на издадената фактура в счетоводните регистри на ищцовото дружеството и
ползването на данъчен кредит, е извънсъдебно признание за възникването и размера на
задължението, за което е съставена фактурата, но предвид чл. 175 от ГПК то следва да
бъде преценено с оглед на всички обстоятелства по делото. Именно с оглед цялостно
установеното по делото не може да бъде направен извод, че платеното по фактурата е
въз основа на съществуващо между страните валидно правоотношение, поради което
възражението му е неоснователно.
Предвид гореизложеното съдът достигна до крайния решаващ извод, че е
осъществен фактическия състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, поради което в полза на ищеца
е възникнало правото да иска връщане на даденото без правно основание. Ето защо,
като доказан по основание и размер, главният иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за осъждане
на въззивника-ответник да върне получената без основание сума от 3787, 84 лв. с ДДС,
е основателен, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане, и правилно е уважен от първоинстанционния съд.
Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се
явява неоснователна, а обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден като
правилен.
Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на
въззивното производство и разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК, следва да се възложи
на въззивника, който следва да понесе своите така, както е направил и да заплати на
въззиваемото дружество, сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение. За
своевременно претендираното вземане за разноски въззиваемият е представил списък
за разноски по чл. 80 и договор за правна защита и съдействие към отговора си. От
същите се установява, че уговореното възнаграждение е в размер на 800 лв. и е платено
в брой. Настоящият съдебен намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде
редуцирано на 565,15 лв., тъй като релевираното от въззивника възражение за
прекомерност е основателно, с оглед разпоредбите на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1/07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 729/08.12.2021 г., по гр. д. № 2211/2021 г. по
описа на РС-Сливен.
ОСЪЖДА "ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ Север" АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: ***, да заплати на "АГЛИКА" АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: *** сумата от 565,15 лв., представляваща направените във
9
въззивното производство разноски.
Решението не подлежи на обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10