№ 17672
гр. София, 02.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА Гражданско дело
№ 20231110134308 по описа за 2023 година
Производството е по реда на глава XIII от ГПК.
Производството по делото е образувано по искова молба на М. Б. Х., ЕГН: **********, с
адрес: град С, със съдебен адрес и адрес за получаване на книжа и съобщения: гр. София, ул.
„Лавеле“ №19, ет.1, против „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, п.к. 9700. бул./ул. пл.”Оборище” № 13 Б, съединено служебно на
осн. чл. 213 ГПК с гр.д. № 34311/2023 г. по описа на СРС, 143-ти състав между същите
страни, с която са предявени претенции за прогласяване на нищожността на чл. 29, ал. 1 и ал.
2 във вр. чл. 19, ал. 1 от ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ под формата на
КРЕДИТНА ЛИНИЯ, предоставен от разстояние № 832339/18 май 2022, на основание чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, или в условията на евентуалност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
или в условията на евентуалност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, и за прогласяване на
нищожността на чл. 29, ал. 1 и ал. 2 във вр. чл. 19, ал. 1 от ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ под формата на КРЕДИТНА ЛИНИЯ, предоставен от
разстояние № 858406/20 юли 2022 на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, или в условията на
евентуалност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, или в условията на евентуалност на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 18.05.2022г. сключил дистанционно със „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК:
********* договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от
разстояние № 832339/18 май 2022 (Договора), а на на 20.07.2022г. е сключил дистанционно
със „СТИК-КРЕДИТ” АД, договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия,
предоставен от разстояние № 858406/ 20 юли 2022 (Договора), по силата на които
Кредиторът предоставил на ищеца сумата в размер на 780 лв., съотвено 575 лв.,
представляващи максималния размер на главницата, която може да бъде усвоена по време на
действие на Договора за кредит със задължение за връщането й в срок от 30 дни за всеки
отделен транш. В Договорите се посочвало, че лихвеният процент и по двата кредита бил
36%, а годишният процент на разходите (ГПР) - 42.58%. В чл. 1, т. 11 от двата Договора се
предвиждало вземането по кредита да бъде обезпечено чрез поръчителство или банкова
гаранция. В чл. 19, ал. 1 от Договора било предвидено, че същият щял да бъде обезпечен в
3-дневен срок от подписването на Договора.
В чл. 29 от Договора в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение се предвиждало, че потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9
% (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през
1
който не е предоставено договореното обезпечение, която следвало да бъде заплащана
периодично заедно с всяка погасителна вноска. Ищецът твърди, че не е предоставил
обезпечение по Договора. Посочва, че с договора бил отпуснат заем на физическо лице,
поради което се касаело за предоставяне на "финансова услуга" по смисъла на параграф 13,
т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като това физическо лице имало
качеството потребител и се ползвало от защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в
Глава VI на ЗЗП. Счита, че неустоечната клауза в чл. 29, ал. 1 и ал. 2 във вр. чл. 19, ал. 1 от
Договора е в отклонение на закона, както и на основния принцип за добросъвестност и
справедливост в търговските отношения и съответно се явява нищожна на основание чл. 26
ЗЗД. Излагат се доводи, че подобни неустоечни клаузи били неравноправни, тъй като
определената неустойка излизала извън присъщите й функции и целяла обогатяване на
кредитора в нарушение на императивните правила относно максималните размери на
разхода по кредита, а и били твърде високи с оглед неизпълнението. Тъй като размерите на
неустойката не били включени в размера на общия разход по кредита и в годишния процент
на разходите, то при добавяне на "неустойката", за която ишецът посочва, че била с характер
на възнаграждение към ГПР, размерът му щял да надхвърли пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Ищецът навежда доводи, че всичко
това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на
практика нямало информация колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по
кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се е
формирал и дали те са били в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Ишецът
твърди, че в конкретния случай било налице пълно разминаване между посочения в
договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база. С
оглед изложените по-горе постановки ищецът намира, че е налице противоречие с
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК,
клаузата на чл. 29, ал. 1 и ал. 2 във вр. чл. 19, ал. 1 от Договора за потребителски кредит
следвало да бъде прогласена за нищожна. Моли за уважаване на предявените искове.
Претендира разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба, с който
ответникът твърди, че предявените искове са неоснователни. Ответникът посочва, че
процесните договори били сключени от разстояние, като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използвали изключително средства за
комуникации от разстояние - размяна на електронни съобщения от и до електронната поща,
както и уебсайта на „СТИК - КРЕДИТ“ АД и/или кратки текстови съобщения (CMC) като
средство за комуникация и извършване на правни изявления. Комуникацията между
страните се извършвала по инициатива на ищеца чрез извършване на действия по
кандидатстване за отпускане на кредит. Ответникът твърди, че в настоящия случай
сключването на договора било инициирано от ищеца с попълване на електронна заявка за
отпускане на кредит на сайта на ответното дружество. След одобрението на подадената
Заявка от страна на „СТИК - КРЕДИТ“ АД на електронната поща на ищеца били изпратени
автоматично проект на Договор за потребителски кредит кредитна линия сключен от
разстояние № 858406/ 20 юли 2022 г. с приложение № 2 Погасителен план към него,
Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ). Въпросните документи
съдържали предвидената в законите преддоговорна информация за желаният кредит. В
проекта на договора за кредит и приложенията към него били посочени дължимите от
ищеца суми, заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж,
размер на лихвеният процент по кредита, ГПР, изискването за предоставяне на обезпечение.
Ответникът посочва, че след запознаване с всички условия във връзка с кредита на
20.07.2022 година ищецът е натиснал бутон „Подпис“, с което последният е изразил и своето
недвусмислено съгласие за сключване на Договора. Сочи, че неустойката представлява
самостоятелно съглашение, което в случая било обективирано в един и същ документ с
договора за потребителски кредит. С оглед на това счита, че по отношение на нейната
действителност, не се прилагали разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а общите
условия на ЗЗД, както и че всички предпоставки за възникването на задължение за
неустойка били налице. Смята, че е нормално в случай, че задължението, което неустойката
2
обезпечавала, не е било изпълнено, размерът на задължението на длъжника да бъде
увеличен, което обстоятелство не следвало да я прави нищожна. В случая неустойката била
уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение,
изпълнението не било обезпечено с други правни способи, а нейният вид се определял в
зависимост от това, дали заемателят по Договора е изпълнил в някакъв момент своето
задължение. С оглед това и размерът на неустойката се определял като процент от заетата
сума, като същата се начислявала, докато не било изпълнено задължението, а това зависело
изцяло от волята на заемателя. Неустойката се дължала единствено за периода, в който
заемателят реално не е предоставил обезпечение, като, ако такова било предоставено
впоследствие, същата спирала да се начислява. Ответникът счита, че така договореният
размер на неустойката, като определен процент съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на
0.9%, изпълнявал предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и не предвиждал неоснователно
разместване на блага, а уговорената неустойка не излизала извън присъщите и функции.
Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а се установява и от приетите като писмени доказателства
ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ под формата на КРЕДИТНА ЛИНИЯ,
предоставен от разстояние № 832339/18 май 2022 (Договора), че на 18.05.2022 г. между
страните е сключен договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия, по
силата на който общият размер на кредитен лимит е 780 лева, представляващ максимален
размер на главницата, която може да бъде усвоена по време на действие на договора със
задължение за връщане в срок от 30 дни за всеки отделен транш.
От ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ под формата на КРЕДИТНА
ЛИНИЯ, предоставен от разстояние № 858406/ 20 юли 2022 (Договора), се установява, че на
20.07.2022 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит под формата на
кредитна линия, по силата на който общият размер на кредитен лимит е 575 лева,
представляващ максимален размер на главницата, която може да бъде усвоена по време на
действие на договора със задължение за връщане в срок от 30 дни за всеки отделен транш.
И в двата договора се посочвало, че лихвеният процент по кредита е 36%, а
годишният процент на разходите (ГПР) - 42.58%.
Съгласно чл. 19.1. от договора, в случай, че страните са договорили обезпечение, в
срок до 3 дни от подписването му, заемателят следва да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и
следващите ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за
изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за
погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други, ИЛИ да
предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора /включващи главница,
лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други/ в срок от един работен ден, считано
от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане
на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко
30 дни след падежа на последната вноска. Съгласно чл. 19.2. от договора третото лице-
поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ
и се одобряват от кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на
кредитора.
В чл. 29.1 от договора е предвидено, че при неизпълнение на уговореното в чл. 19
заемополучателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоения кредит за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение, като страните се
съгласяват, че неговото непредоставяне причинява на заедмодателя вреди в размера на
договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и
одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в
срок обезпечението. Съгласно чл. 29.2. страните се съгласяват, че в случай, че настъпи
дължимостта на неустойката, потребителят се задължава да заплаща периодично
начислената му неустойка, заедно с всяка погасителна вноска. В чл. 29.3. е уговорено, че
3
неустойката се дължи само за периода на непредоставяне на обезпечение. В този смисъл, ако
потребителят осигури обезпечение, макар и след изтичането на срока по чл. 19, неустойка
не се дължи от момента на осигуряване на обезпечението. Ако след предоставяне на
обезпечението, неговото действие бъде прекратено, независимо по какви причини, отново
настъпва неизпълнение по чл. 19, като потребителят дължи неустойка, считано от деня, в
който действието на обезпечението е било прекратено.
Видно от представените по делото като писмено доказателство Общи условия на
договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние, уреждащи отношенията
между „СТИК – КРЕДИТ“ АД и потребителите, е, че в чл. 12 от тях е предвидено, че преди
сключване на договора за кредит, кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя
въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя,
и ако счете за необходимо извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга
база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите. Кредиторът може да извършва проверки в Национален осигурителен
институт, държавните регистри, кредитните учреждения, при телефонните оператори и др. В
чл. 13 от Общите условия /ОУ/ е предвидено, че при оценка на кредитоспособността
кредиторът взима предвид и предложеното от потребителя обезпечение по кредита, а
съгласно чл. 14, за да повиши кредитоспособността си и с това да повиши вероятността
кредитът да бъде одобрен потребителят може да предложи едно от следните обезпечения:
физическо лице – поръчител или банкова гаранция. Според чл. 15 от ОУ предложеното от
потребителя обезпечение не задължава кредитора да одобри обезпечението, както и да
предостави поискания кредит.
В чл. 20 – чл. 22 от ОУ са предвидени конкретни изисквания относно избрания вид
обезпечение, както следва: 1./ съгласно чл. 20, ал. 1 от ОУ поръчител може да е дееспособно
физическо лице, навършило 21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно
местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права /социално и здравно
осигуряване/ през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на заявката за
кредит, което полага труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и не е
в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/служебното правоотношение към
датата на подаване на заявката за кредит, както и е получавало редовно възнаграждението си
за последните 12 месеца преди датата на подаване на заявката за кредит. Конкретно
физическо лице може да бъде поръчител само на един потребител. Кредиторът има право в
зависимост от конкретния случай и/или кредитен продукт, едностранно да въвежда и
допълнителни изисквания относно поръчителя. Поръчителят следва да отговаря и на
следните допълнителни изисквания и да представи документи: минимален осигурителен
брутен доход 1 500 лева; валидно трудово или служебно правоотношение при последен
работодател минимум – 6 месеца; липса на записи в ЦКР относно просрочия, под
наблюдение, загуба и т. н.; да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка
или небанкова институция; да не е настоящ потребител на кредитора; да предостави
служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад, считано от датата на
предоставянето й пред кредитора. Одобрението на поръчителя се извършва по преценка на
кредитора съгласно чл. 20, ал. 3, изр. 2 от ОУ. Третото лице – поръчител в 3-дневен срок от
получаване на сумата по кредита следва да посети някой от офисите на кредитора и да
сключи договор за поръчителство по реда на чл. 138 ЗЗД; 2./ съгласно чл. 22 от ОУ банковата
гаранция следва да бъде издадена в полза на кредитора от лицензирана банка със седалище в
Република България или от банка от трета държава, лицензирана да извършва дейност на
територията на Република България чрез клон, или от банка, лицензирана в държава членка ,
която извършва дейност на територията на Република България директно или чрез клон при
условията на взаимно признаване, и съдържа безусловно и неотменимо изявление на
банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора за кредит в
срок от един работен ден, считано от от датата, на която банката е получила писмено искане
от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата
гаранция трябва да е най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Потребителят
следва да предостави на кредитора в 3-дневен срок от получаване на сумата по кредита
банкова гаранция, отговаряща на изисканията на чл. 22 от ОУ. Съгласно чл. 46, ал. 1 от ОУ в
случай че потребителят не изпълни задължението си за предоставяне на договорено
обезпечение, той дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
4
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното
обезпечение.
От приложения по делото Погасителен план се установява, че общо дължимата сума
по договора за кредит, включваща главница + лихва + неустойка в случай, че не е било
осигурено обезпечение, възлиза на 1014,00 лева, от която неустойката е в размер на 210,60
лева, съответно по втория договор общо дължимата сума по договора за кредит, включваща
главница + лихва + неустойка в случай, че не е било осигурено обезпечение, възлиза на
747,50 лева, от която неустойката е в размер на 155,25 лева.
От изслушаното и прието без възражения на страните в срока по чл. 200, ал. 3, изр. 2
ГПК експертно заключение на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза
/ССчЕ/, което преценено по реда на 202 ГПК районният съд кредитира като обективно и
компетентно изготвено от специалист в съответната област, се установява, че в изпълнение
на процесния договор за кредит заемателят е извършил плащане на сума в общ размер от
1015,40 лева, разпределена от заемодателя за погасяване на следните задължения: главница,
лихва, неустойка, наказателна лихва. Съгласно констатациите на вещото лице в посочения в
процесния договор ГПР от 42,58 % са включени само главница и възнаградителна лихва,
като при включване в ГПР на уговорената в чл. 29 неустойка, то ГПР би бил в размер на
312,90 %.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят
има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7,
ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за потребителски кредит от разстояние с ответното
дружество, с посоченото в исковата молба съдържание, включително на оспорените клаузи
от договора, които противоречат на императивни материалноправни норми, заобикалят ги
или накърняват добрите нрави.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, като в тази връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението
на ищеца за нищожност на неустоечната клауза на чл. 23 от процесния договор за паричен
заем.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 42,58 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 29 от договора, която се
начислява автоматично от заемодателя при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение по чл. 19.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в чл. 29 от процесния договор
5
„неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл.
19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
(основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието
„общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според
която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
С уговорената неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на заемната сума – т. нар. „скрита възнаградителна лихва“.
Този извод следва от спецификата и краткия срок /тридневен/ за изпълнение на
задължението, по отношение на което е уговорена неустойката – осигуряването на поемане
на поръчителство за връщане на заема или предоставяне на безусловна банкова гаранция.
По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още
повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи като обезпечение
„поръчителство“, той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне
на заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице,
отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно разпоредбата на
чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че
в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано
всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в
договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че
задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка
ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение – банкова
гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит,
доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за
издаването на банковата гаранция. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата
клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на нормата
на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на
изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и
задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй
като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на
обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед
цената на договора за кредит за потребителя неустойка. Следва да се посочи и задължението
на кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени,
че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства
/инкорпорирано и в чл. 12 и сл. от ОУ/. На практика се получава така, че с тази клауза
кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя,
кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното
води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова
тежест, което е в противоречие със закона – чл. 16 ЗПК.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че процесната неустоечна клауза
противоречи на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Размерът на неустойката се равнява на ¼ от стойността
на отпуснатия заем и заедно с нея се формира ГПР, който е значително по-висок от
нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът приема, че уговорената в чл. 29
неустойка представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие с чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите. Въпреки, че формално в
6
договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без
включването в тях на обсъжданата сума по чл. 29 те не могат да изпълнят отредената им
функция – да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му. Съгласно приетото по делото експертно
заключение на вещото лице по ССчЕ при включване в ГПР на уговорената в чл. 29
неустойка, то ГПР би бил в размер на 312,90 %, с което многократно се надвишава
законоустановения размер на ГПР.
Поради това клаузата за неустойка, която е идентична и в двата процесни договора, е
неравноправна, тъй като урежда прекомерно задължение за неустойка и противоречи на чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, и следователно е нищожна, като предявените главни искове следва да
бъдат уважени.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да
се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 100 лв.
По отношение на претендираното от процесуалния представител на ищеца
адвокатско възнаграждение в общ размер на 800 лв., настоящият съдебен състав приема за
основателно релевираното от процесуалния представител на ответника възражение по чл.
78, ал. 5 ГПК /л.133/, като аргументите за това са следните:
В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и
съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и
адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се
предоставя като безплатна поради това, че ищецът е материално затруднено лице - чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде
компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при
безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА
възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято
полза е разрешен спора.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако
се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е
посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.
В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.о.,
е определено адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв. по дело, което не се отличава с
фактическа и правна сложност, като е прието, че Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не
следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи
възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
7
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Когато с
една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно
кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи
минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове –
в този смисъл е Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о.,
ТК. Предвид гореизложеното, като взе предвид: вида и обема на осъществената правна
защита в исковото производство; липсата на фактическа и правна сложност на спора;
настоящият съдебен състав приема, че на процесуалния представител на ищеца следва да
бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 240 лв. с вкл. ДДС за всеки един от
главните искове, т.е. 480 лв. общо (в този смисъл са Определение № 12574 от 12.08.2024г.,
постановено по в.ч.гр.д. № 6143/2024 г. по описа на СГС, VI-4 с-в, Определение № 12716 от
16.08.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 8537/2024 г. по описа на СГС, ЧЖ-I-„З“ с-в,
Определение № 14430 от 19.09.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 10225/2024 г. по описа на
СГС, ГО, II-Ж с-в, Определение № 14721 от 25.09.2024г., постановено по в.ч.гр.д. №
9457/2024г. по описа на СГС, ЧЖ-I-„Л“ с-в, Определение № 15714 от 09.10.2024г.,
постановено по в.ч.гр.д. № 9834/2024г. по описа на СГС, ЧЖ-VI-„В“ състав, и др.).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между М. Б. Х., ЕГН: **********, с
адрес: град С, със съдебен адрес и адрес за получаване на книжа и съобщения: гр. София, ул.
„Лавеле“ №19, ет.1, и „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, п.к. 9700. бул./ул. пл.”Оборище” № 13 Б, че клаузата на чл. 29 от
Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от
разстояние, с № 832339/18 май 2022 г., предвиждаща задължение за заемателя за заплащане
на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна поради противоречие със
закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между М. Б. Х., ЕГН: **********, с
адрес: град С, със съдебен адрес и адрес за получаване на книжа и съобщения: гр. София, ул.
„Лавеле“ №19, ет.1, и „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, п.к. 9700. бул./ул. пл.”Оборище” № 13 Б, че клаузата на чл. 29 от
Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от
разстояние, с № 858406/20 юли 2022 г., предвиждаща задължение за заемателя за заплащане
на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна поради противоречие със
закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК 20255759, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, да заплати на М. Б. Х., ЕГН: **********, с
адрес: град С, със съдебен адрес и адрес за получаване на книжа и съобщения: гр. София, ул.
„Лавеле“ №19, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 100,00 лева – сторени
разноски за платена държавна такса.
ОСЪЖДА „СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК 20255759, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, да заплати на адв. Г. М. – САК, личен номер:
**********, със съдебен адрес и адрес за получаване на книжа и съобщения: гр. София, ул.
„Лавеле“ №19, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата в размер на 480,00 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставена на М. Б. Х., ЕГН: **********, безплатна правна помощ в производството пред
Софийски районен съд.
ОСЪЖДА „СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК 20255759, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, да заплати на осн. чл. 77 ГПК по сметка на
Софийски районен съд сумата от 200,00 лева, платен от бюджета на съда депозит за
възнаграждение на вещо лице по ССчЕ.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
8
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9