Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 23.03.2021
г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното
съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и първа
година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря Н.
Масова, като разгледа т.д. № 2577/2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът
Фонд з.г.н.в.в б. твърди, че на 04.12.2014 г. и 15.09.2015 г. изплатил на
ответника „А.“ АД по реда на ЗГВБ (отм.) и Наредба № 23/1999 г. на БНБ сумата
от 196 000 лв., представляваща гарантиран размер на вземанията, които
ответникът имал по депозитни и разплащателни сметки, открити по силата на
сключени с „Корпоративна търговска банка“ АД (н.) договори. При извършена
впоследствие проверка се установило, че по една от депозитните сметки – с ІBAN *********,
открита по силата на договор от 15.06.2010 г. – ответникът ползвал
привилегировани лихвени условия, в отклонение от обявените от банката условия,
които тя е била длъжна да прилага към своите вложители. Съгласно процесния договор
банката се задължила да заплаща годишен лихвен процент в размер от 7,5 %, който
бил запазен при последващите подновявания на договора, докато според
действащата към съответния момент скала на стандартните лихвени проценти годишният
лихвен процент за шестмесечен срочен депозит като процесния бил 4,25 %. Ето
защо ищецът счита, че изплатената по този влог гаранция в размер от
151 928,88 лв. била недължима на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.).
Въз основа на изложеното ищецът моли съда да осъди ответника да му заплати
сумата от 134 754,84 лв., представляваща недължимо платената гаранция по
горепосочения депозит, намалена с получената съгласно частична сметка за
разпределение от 25.04.2017 г. сума, ведно със законната лихва от предявяване
на иска до погасяването. Претендира разноски.
Ответникът
„А.“ АД оспорва иска при твърдението, че процесният договор не предвиждал привилегирован
лихвен процент, тъй като той бил стандартен за големия размер на вложената сума.
Поддържа също, че с чл. 7, § 2 от Директива 94/19/ЕО на ЕП и на Съвета,
действала към момента на сключване на процесния договор, се въвеждала
допълнителна предпоставка за изключване на гаранцията на влога, а именно –
ползваният лихвен процент да е спомогнал за влошаване на финансовото състояние
на банката, каквато хипотеза в настоящия случай не била налице. Наред с това
ответникът сочи, че не е налице обедняване, тъй като ищецът получил пълно погасяване
на суброгационното си вземане срещу банката, възникнало от изплащане на
процесния влог. Евентуално поддържа, че ако е възникнало вземане за връщане на
даденото, то е погасено по давност, като счита, че давностният срок е започнал
да тече от поставяне на банката под специален надзор на 20.06.2014 г. Претендира
разноски.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Безспорно между страните,
а и установимо от събраните писмени доказателства е, че на 15.06.2010 г. между
ответника и „Корпоративна търговска банка“ АД (н.) е сключен договор № 10401 за
индивидуален срочен (шестмесечен) депозит с размер на първоначално вложената
сума от 110 000 лв. и годишна възнаградителна лихва в размер от 7,5 %. Съгласно
договора на ответника е открита сметка с ІBAN
*********. През шестмесечен период страните са
подписвали договори (на 15.12.2010 г., на 15.06.2011 г., на 15.12.2011 г., на
15.06.2012 г., на 15.12.2012 г., на 17.06.2013 г.), с който са продължавали
действието на депозита при същите условия, като размерът на депозираната сума е
нараствал, вкл. със стойността на капитализираната лихва, достигайки до сумата
от 377 368,20 лв. съгласно договора от 17.06.2013 г. Освен отношенията по
този депозит, между ответника и банката са съществували и отношения по други
договори за депозит във валута и за разплащателна сметка.
С
решение № 73/20.06.2014 г. на УС на БНБ „Корпоративна търговска банка“ АД (н.) е
поставена под специален надзор, с решение по протокол № 27/06.11.2014 г. на УС
на БНБ е отнета банковата лицензия на банката, а с решение от 22.04.2015 г.
спрямо нея е открито производство по несъстоятелност.
На
04.12.2014 г. и 15.09.2015 г. във връзка с отнемане на банковата лицензия и на
основание чл. 4, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 ЗГВБ (отм.) ищецът е извършил в полза
на ответника две плащания - в размер съответно от 148 457,42 лв. и от
47 530,58 лв., с които гарантирал притежаваните от вложителя средства по
откритите от несъстоятелната банка сметки, вкл. и по процесния влог.
При
тези факти спорни между страните са следните въпроси: 1) какви са
приложимите към процесния договор предпоставки за изключване на държавната
гаранция на вложените средства и в частност – намира ли приложение
предвиденото в Приложение 1, т. 11 вр. чл. 7, § 2 от Директива
94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета изискване привилегированите
условия на депозита да са спомогнали за влошаване на финансовото състояние на
банката; и 2) осъществили ли са се тези предпоставки към процесния договор, а
именно – привилегировани ли са лихвените условия по договора и намират
ли се те в сочената от Директивата причинна връзка с финансовото
състояние на банката. За отговор на тези въпроси съдът съобрази следното:
Тъй
като последният елемент от фактическия състав на правото да се получи държавна
гаранция е отнемането на банковата лицензия, то приложимият закон се определя
според момента на осъществяване на този факт, стига да не е налице преуреждане
на отношенията с нов закон и с обратна сила. Към момента на отнемане на
лицензията на „Корпоративна търговска банка“ АД (н.) е действал ЗГВБ (обн. 1998
г., отм. 14.08.2015 г.), като възникналите при неговото действие гаранционни
отношения не са преуредени с обратна сила от ЗГВБ (обн. 2015 г.), а напротив –
съгласно § 5 ДР ЗГВБ за процедурите по изплащане на гарантираните влогове,
започнали преди влизането в сила на този закон, се прилагат разпоредбите на
отменения ЗГВБ. Следователно той е приложим при преценка относно наличието на
основание за получаване от ответника на извършените от ищеца процесни плащания.
Съгласно
чл. 4, ал. 1 ЗГВБ (отм.) Фондът изплаща задълженията на банката към нейните
вложители в размера на вложените суми, ведно с начислената по влога
възнаградителна лихва, но не повече от 196 000 лв. за всички влогове на едно
лице. В чл. 5 ЗГВБ (отм.) са посочени хипотезите, в които вложителят няма право
на гаранция, сред които е предоставянето на привилегировани лихвени условия в
отклонение от обявените от банката условия, които тя е длъжна да прилага към
своите вложители (чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ, отм.).
Същевременно
с § 1а ДР ЗГВБ (отм.), приет през 2009 г., е обявено, че законът въвежда
разпоредбите на Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
схемите за гарантиране на депозити и Директива 2009/14/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета за изменение на Директива 94/19/ЕО по отношение на
гарантирания размер и срока за изплащане. Съгласно чл. 7, § 2 от Директива 94/19/ЕО
(Директивата) държавите-членки могат да предвидят определени вложители или
депозити да бъдат изключени от схемата на гарантиране, като основанията за
изключване са изчерпателно посочени в Приложение 1 и сред тях е сключването на
депозити, за които вложителят на
индивидуална основа е ползвал проценти и финансови отстъпки, които са
спомогнали за влошаване на финансовото ѝ състояние.
Видно
е, че в разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.) законодателят не е включил
специалното условие, установено в Приложение 1 на Директивата и свързано
с въздействието на привилегированите условия върху финансовото състояние на
банката, въпреки че от използвания в Директивата подход може да се заключи, че
уредбата на ограниченията на правата на вложителите е императивна и
държавите-членки могат да се отклонят от нея единствено в посока на създаване
на по-облекчени за вложителите условия (вж. чл. 7, § 3 от Директивата, съгласно
който „настоящият член не възпрепятства запазването или приемането на
разпоредби, които предлагат по-голямо или по-пълно покритие на депозити.“).
Изложеното
налага да се отговори на въпроса коя от двете разпоредби – на националното или
наднационалното законодателство – следва да бъде приложена. В константната
практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) непротиворечиво се застъпва тезата
за възможна
пряка приложимост на разпоредби от директива при следните предпоставки:
директивата да не е транспонирана въобще или да е транспонираната
частично/неточно; нетранспонираните разпоредби да са императивни и да съдържат
точно и ненуждаещо се от допълнителна конкретизация правило за поведение;
нетранспонираните разпоредби да касаят отношения между държавата/държавен орган
в това му качество и частноправен субект (т.е. да не уреждат чисто частноправни
отношения). Тези предпоставки са обобщени в решение на СЕС от 12.07.1990 г. по дело
С-188/89/, като в същото е цитирана и вече постановена в идентичен смисъл
практика на Съда.
Разпоредбата
на чл. 7, § 2 вр. Приложение 1, т. 11 от Директива 94/19/ЕО отговаря
на гореизложените изисквания за пряка приложимост – тя не е била точно (пълно) транспонирана в
ЗГВБ (отм.), като същевременно урежда отношения между държавен орган и частноправен субект, неподчинени на договорната
свобода; уредбата е императивна
(което личи както от изчерпателния характер на посочените в Приложение 1
изключения, така и от дадения по-горе пример за насоката, в която на държавите е
предоставена свобода за отклонения в националната правна уредба) и предписва точно правило за поведение,
ненуждаещо се от допълнителна конкретизация – с нея се въвежда причинна връзка
между предоставянето на привилегировани депозитни условия и влошаването на
финансовото състояние на банката, чиято степен на въздействие е определена като
„спомагане“.
Ето
защо преценката относно основанието за извършване на процесните плащания трябва
да се основава на два фактически извода: относно наличието на привилегировани
лихвени условия по депозита и относно съществуването на причинна
връзка между тези условия и влошеното финансово състояние на банката
във формата на „спомагане“ (впрочем, тези предпоставки са възприети и от
националната съдебна практика като приложими в регулираните от ЗГВБ (отм.)
отношения – вж. Решение № 1337/01.07.2017 г. по т. д. № 5727/2016 г. на Апелативен
съд - София и постановеното при касационното му обжалване Определение № 260/29.05.2018
г. по т. д. № 25/2018 г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 1667/01.07.2017 г. по т.
д. № 525/2017 г. на Апелативен съд – София, ТО, 6 състав, и постановеното при
касационното му обжалване Определение № 350/05.06.2018 г. по т.д. № 2667/2017
г. на ВКС, ТК).
За
установяване на привилегирования характер на лихвените условия по процесния
депозит са приети като писмени доказателства действалите в периода на сключване
на договора и неговото продължаване скали на стандартните лихвени проценти,
които банката е обявила на основание чл. 57, ал. 1 ЗКИ като приложими към
привлечените средства. От същите е видно, че лихвеният процент, приложим за срочен
шестмесечен депозит на юридическо лице за сума до 500 000 лв., е бил 4,25
%, а съгласно действалата към последното подновяване за срок от една година
скала процентът на възнаградителната лихва за 12-месечен депозит е бил 5 %. Във
всяка от скалите е посочено, че извън конкретно посочените видове депозити
могат да бъдат договаряни лихвени проценти до 10 %, като до 25.07.2011 г.
условието е било приложимо за депозити над 500 000 лв., а в скалите,
действали след тази дата, е предвидено изрично, че за прилагането на тези
проценти се сключва индивидуален договор (чл. 3).
Процесният
договор е отговарял на характеристиките на срочен шестмесечен депозит на
юридическо лице с главница до 500 000 лв. Следователно обявената за него
стандартна възнаградителна годишна лихва е била в размер от 4,25 %. Това
означава, че договарянето на различен размер на лихвата е извършено извън
обявената стандартна лихвена политика на банката, приложима към всички
привлечени средства. В тази насока е и отговорът на задача № 6 от допълнителната
ССчЕ, съгласно който не е налична специална методика и/или правила, утвърдени
от изпълнителния директор или друг орган на банката, за определяне на лихвените
проценти по чл. 3 от скалите. Същевременно договореният размер значително
надхвърля обявения и поради това може да се приеме, че е налице индивидуално
договаряне, създаващо за вложителя привилегия спрямо стандартните срочни
депозити от същия вид. От допълнителното заключение на ССчЕ се установява, че
такова индивидуално договаряне към 20.06.2014 г. е било приложено към 83 % от
всички левови депозити над 100 000 лв., което обаче води до извод не за
стандартност на условието, а за широка приложимост на неговото индивидуално
договаряне.
Възражението
на ответника, че привилегированият характер на договора е изключен от страните
чрез разпоредбата на чл. 11, ал. 4, е неоснователно – както посочва и ищецът в
писмената си защита, привилегироваността е обективен факт и не зависи от волята
на страните да дефинират лихвените условия като непривилегировани. Въвеждането
на депозанта в заблуждение относно непривилегирования характер на
предоставените му лихвени условия също не е скрепено с отпадане на този
характер, а би могло да се разглежда единствено на плоскостта на неизпълнение
на императивните изисквания при осъществяване на банкова дейност и в частност –
на изискването на чл. 57, ал. 2 и 3 ЗКИ относно обявяване на съответните
обстоятелства.
Щом
процесният депозит е с привилегировани лихвени условия, следва да се установи
налице ли е втората предпоставка на изключителната разпоредба - спомогнали
ли са тези лихвени условия за влошаване на финансовото състояние на
банката. В тази връзка съдът намира за основателно възражението на ответника, че
спомагането следва да бъде отнесено към този финансов резултат, който е
обусловил отнемането на лицензията. В случая банковата лицензия е отнета на
основание чл. 36, ал. 2, т. 2 ЗКИ – поради обстоятелството, че собственият
капитал на банката е отрицателна величина.
От
акта за отнемане на лицензията, публично оповестен и по партидата на банката в
търговския регистър, е видно, че при извършеното банково одитиране е установена
необходимост от обезценка на активи на значителна стойност, като най-голям дял
на обезцените активи заема кредитният портфейл (и в частност –
предоставяне на необезпечени кредити). Този факт е приет като водещ за
достигане на отрицателната стойност на собствения капитал на банката и от съда
(вж. мотивите на решение от 03.07.2015 г. по т.д. № 2216/2015 г. на САС, ТО, 3
състав). Няма категорични данни (нито доказателства, от които те да се изведат
в настоящия процес), че собственият капитал на банката би бил положителна
величина, ако не беше сключен процесният привилегирован депозит, както и че
стойността на начислените по него лихви е повлияла на стойността на собствения
капитал до степен да спомогне за
отнемане на лиценза на банката. Според основното заключение на ССчЕ от
сключването на договора до 06.11.2014 г. при прилагане на лихвен процент от 7,5
% е начислена възнаградителна лихва в общ размер от 95 670,83 лв. (вж.
уточнение в о.с.з. на 09.10.2020 г.). Това означава, че абсолютната стойност на
превишението на начислената лихва над размера лихвата, която би била начислена
при стандартния лихвен процент от 4,25 % (51 576,13 лв. съгласно Таблица №
6а на допълнителната ССчЕ), не би могло да се окачестви като способстващо
влошаването на финансовото състояние, доколкото установената отрицателна
стойност на собствения капитал на банката е значителна като абсолютна стойност
спрямо стойността на превишението (-3 745 313 хил.лв.).
Поради
изложеното настоящият състав счита, че спрямо процесния депозит не е било
възможно прилагане на изключението по Приложение 1, т. 11 от Директивата и
същият е следвало да бъде гарантиран от Фонда. Това означава, че за извършеното
плащане е било налице основание и искът за връщане на даденото следва да бъде
отхвърлен.
По разноските:
Ищецът
следва да заплати на ответника разноски в размер от 5 400 лв. разноски.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Фонд з.г.н.в.в б. срещу „А.“ АД, ЕИК *********, иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 134 754,84 лв., представляваща стойността на извършените в
полза на ответника плащания на основание чл. 4, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 ЗГВБ
(отм.) като гаранция на вземанията на ответника по депозитна сметка с ІBAN *********,
открита по силата на договор за срочен депозит, сключен с „Корпоративна
търговска банка“ АД (н.).
ОСЪЖДА Фонд з.г.н.в.в б. да заплати на „А.“ АД, ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 2 ГПК сумата от
5 400 лв. разноски.
Решението
може да се обжалва пред Апелативен съд – гр. София в двуседмичен срок от
връчване на препис.
СЪДИЯ: