Р Е Ш Е
Н И
Е № 4242
гр. Пловдив, 07.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на втори
октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 4997 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.422, във вр. с
чл.415, ал.2 ГПК.
Образувано е по искова молба на „Теленор България” ЕАД против Ф.Ф.С., с която се иска да бъде признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1101.24 лева, представляващи
предсрочно изискуем остатък от лизингови вноски по договор за лизинг от
31.08.2015г. и договор за лизинг от 01.10.2015 г. и сумата в размер на 1817.97
лева, представляваща сбор от неустойките, дължими за предсрочно прекратяване на
Допълнително споразумение № ***, Допълнително споразумение № *** и Допълнително
споразумение № ***.
Излагат се твърдения, че поради неплащане от страна на ответника на сума в
размер на 612.16 лева по описаните в исковата молба договори, ответникът е
получил съобщение от мобилния оператор, с което е уведомен за предсрочно
спиране на изходящия трафик, както и за входящите разговори. Считано от
22.02.2016 г. договорните правоотношения между страните се считат прекратени,
като от този момент се начислява неустойка, съгласно раздел IV, τ.4 от описаните по-горе допълнителни споразумения.
С прекратяването на договорите за мобилни услуги стават предсрочно
изискуеми месечните лизингови вноски, съгласно чл.12, ал.2 ОУ. По договора за
лизинг от 31.08.2015 г. са станали предсрочно изискуеми лизингови вноски в общ
размер на 520.03 лева – 17 броя вноски, а по договор за лизинг от 01.10.2015
г., са станали предсрочно изискуеми лизингови вноски на обща стойност 581.21
лева – 19 броя лизингови вноски.
Поради неизпълнение на задълженията на ответника, за вземанията си ищецът
се е снабдил със Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 19746/2017 г.
на ПРС, връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПКИ, което е пораждало
правния интерес от предявяване на исковете.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от назначения особен
представител на ответника, с който се оспорва исковата претенция. Прави възражение за изтекла
погасителна давност. Излага твърдения за недоказаност на исковите претенции.
Прави възражение за нищожност на клаузата за неустойка. Не се сочели
доказателства за разваляне на договора и настъпване на предпоставките за
начисляване на неустойка. Иска се отхвърляне на исковете.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 19746/2017 г. по описа на ПРС, вземанията по настоящото производство съответстват
на тези по заповедта за изпълнение. Заповедта е връчена на длъжника по реда на
чл.47, ал.5 ГПК. Исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени
в едномесечния срок по чл. 415, ал.4 ГПК. Същите са допустими и подлежат на
разглеждане по същество.
Предявени са обективно,
кумулативно съединени установителни искове, с правна квалификация чл.422, във вр.
с чл.415 ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.342 ТЗ и чл.422, във вр. с чл.415 ГПК, във вр. с
чл.79, ал.1 ЗЗД, във р. с чл.92 ЗЗД
За да бъде уважени така предявените искове ищецът следва да докаже наличие на посочените в исковата молба облигационни отношения между него и ответника, че е бил изправна страна в тези отношения, предоставял е мобилни услуги и е предоставил вещите, предмет на договорите за лизинг за ползване, съдържанието на правоотношенията, уговорена клауза за неустойка при предсрочно прекратяване на договорите по вина или инициатива на ответника в претендирания размер, уговорена клауза за предсрочна изискуемост на лизинговите вноски при прекратяване на договора по вина на ответника, прекратяване на договорите по вина на ответника, уведомяване на ответника за предсрочната изискуемост, размер на дължимите неустойки, на лизинговите вноски и предсрочно изискуемите лизингови вноски, както и валидността на уговорената клауза за неустойка. По възражението за изтекла погасителна давност, следва да установи обстоятелства, довели до спиране или прекъсване на давностния срок. В тежест на ответницата е да проведе насрещно доказване по тези факти. При установяване на горните предпоставки от ищеца, ответникът следва да докаже, че е погасил задълженията си.
По иска с правна квалификация чл.422, във вр. с чл.415 ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.342 ТЗ
От договор за лизинг от 31.08.2015
г. /л.28/ се установява, че
същият е сключен между Ф.Ф.С., в качеството на лизингополучател и „Теленор България“ ЕАД, като лизингодател с предмет финансов лизинг на мобилно устройство ***. Лизингополучателят се е задължил да заплати лизинговата
цена в размер на 703.57 лева на 23 месечни вноски, съобразно погасителен план,
всяко от които на стойност 30.59 лева. Съгласно погасителния план първата
лизингова вноска е дължима на 30.09.2015 г., а последната на 31.07.2017 г.
От договор за лизинг
от 01.10.2015 г. /л.36/ се установява, че същият е сключен между Ф.Ф.С., в
качеството на лизингополучател и
„Теленор България“ ЕАД, като
лизингодател с предмет финансов лизинг на мобилно устройство ***. Лизингополучателят се е задължил да заплати лизинговата
цена в размер на 703.57 лева на 23 месечни вноски, съобразно погасителен план,
всяко от които на стойност 30.59 лева. Съгласно погасителния план първата
лизингова вноска е дължима на 01.11.2015 г., а последната на 01.09.2017 г.
Подписът, положен и
под двата договора за лизингополучател – Ф.С. не е оспорен от ответника, поради
което съдът приема, че между страните са възникнали облигационни правоотношения
по договор за лизинг от 31.08.2015 г. и договор за лизинг от 01.10.2015 г. С подписването на договорите
лизингополучателя е декларирал, че са му предоставени лизинговите устройства –
чл.4 от договорите.
Видно от договорите
и инкорпорирания в тях погасителен план до дата на подаване на заявлението в
съда – 13.12.2017 г. е настъпил падежа и на последната вноска по договорите за
лизинг – 31.07.2017 г., респективно 01.09.2017 г., поради което съдът не следва
да обсъжда твърденията за предсрочна изискуемост и дали същата е редовно
обявена на длъжника.
В тежест на ответника е да докаже плащане
на претендираната сума по договорите за лизинг. Неблагоприятните последици от
недоказването на факта на погасяване на задълженията са за ответника. По
договор за лизинг от 31.08.2015 г. се претендира неизпълнение на задължения за
лизингови вноски в общ размер на 520.03 лева, останали незаплатени, а по
договор за лизинг от 01.10.2015 г. се претендира неизпълнение на задължения за
лизингови вноски в общ размер на 581.21 лева, останали незаплатени.
Предвид липсата на доказателства, от
страна на ответника, за плащане на претендираните суми, съдът намира, че
исковете са доказани по основание и размер и следва да бъде уважени изцяло в
общ размер на 1101.24 лева, от които 520.03 лева, дължими по договор за лизинг
от 31.08.2015 г. и 581.21 лева, дължими по договор за лизинг от 01.10.2015 г.
Предвид обстоятелството, че съдът намира, че
процесните суми са дължими от страна на ответника, следва да бъде разгледано
възражението на последния за изтекла погасителна давност на вземанията. Преобладаващо
практиката на ВКС приема, че погасителната давност за вноските по финансово
лизинг е тригодишна, доколкото се касае за повтарящо се, трайно изпълнение на
парични задължения, които имат единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерът на плащанията е
изначално определен, с оглед което характеристиката на тези вземания покрива
разпоредбата на чл. 111,
б."в" ЗЗД. В този смисъл Решение № 65 от 23.05.2017 г. по т.д.
№ 904/2016 г. на ВКС II ТО, Решение № 92 от 26.07.2017 г. по т.д. № 1107/2016 г., II ТО на ВКС и др.
Видно от погасителния план и по двата
договори за лизинг за нито една от вноските не е изтекла тригодишна погасителна
давност до датата на подаване на заявлението в съда, поради което и
възражението на ответника в тази насока е неоснователно.
Като законна последица от
уважаване на иска следва да бъде признато за установено и дължимостта на
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда –
13.12.2017 г. до окончателното плащане на вземането.
По иска с правна квалификация чл.422, във вр. с чл.415 ГПК, във
вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр.
с чл.92 ЗЗД
От ищеца се
претендира неустойка в общ размер на 1817.97 лева за прекратяване на сключените с ответника договори по
негова вина, от които 231.43 лева, неустойка дължима по Допълнително
споразумение № *** за моб. номер *** /л.24/; 814.79 лева, неустойка дължима
по Допълнително споразумение № *** за моб. номер *** /л.34/ и 771.75 лева, неустойка
дължима по Допълнително споразумение № *** за моб. номер *** /л.26/.
В чл.4 от
посочените споразумения е предвидено, че при прекратяване на услугите,
предоставени от ищеца по вина или инициатива на потребителя, последният дължи
неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план
месечни абонаменти за всеки един мобилен номер до края на срока на договора.
На първо място
ищецът не доказа, че цитираните по-горе договори са прекратени по вина или
инициатива на потребителя, въпреки изрично указаната в тази насока
доказателствена тежест.
Наред с това съдът следи служебно за противоречие с добрите нрави на
неустоечната клауза. В този смисъл решение № 229 от 21.01.2013 год., по
т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК
на ВКС и др., както и следи служебно за наличието на неравноправни
клаузи по смисъла на ЗЗП - решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. №
3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и др.
Съдът намира, че предвидените в допълнителните
споразумения клауза за неустойка при прекратяване на договора по вина или
инициатива на потребителя противоречи на добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка,
която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно
посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката
правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за
което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010 г.
на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.При
тази преценка следва да се изходи преди всичко от характерните особености на
договора за услуга и вида на насрещните престации. Мобилният оператор
се задължава да предостави на потребителя ползването на мобилни услуги
срещу абонаментна такса, а потребителят – да я заплати, но само срещу
предоставената му услуга. От друга страна, ако е уговорена неустойка при
предсрочно прекратяване на договор за услуга, в размер на всички неплатени по
договора абонаментни вноски до края на срока му, мобилният оператор по
прекратения договор ще получи имуществена облага от насрещната страна в размер,
какъвто би получил, ако договорът не беше прекратен, но без да се предоставя
ползването на услугата по договора, като в случая дори в пъти повече, доколкото неустойката
се определя въз основа на стандартната месечна такса, а не въз основа на
индивидуално договорената между страните преференциална месечна такса. Следователно уговорената по този начин неустойка за
предсрочно прекратяване излиза извън по-горе очертаните функции на неустойката,
създава условия за неоснователно обогатяване на предоставящия услугата мобилен
оператор и нарушава принципа за
справедливост. Уговорката за неустойка в полза на
мобилен оператор при предсрочно прекратяване на договор за услуга поради
неплащане на сума по договора от потребителя, определена в размер на всички
абонаментните вноски за периода от прекратяване на договора до изтичане на
уговорения в него срок, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави на осн.
чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В този смисъл константната практика на ВКС: Решение
№110/21.07.2016 по дело №1226/2015 на ВКС, ТК, I т.о., Решение №
193/09.05.2016г. по т.д. № 2659/2014г. на ВКС , I т.о. и Решение №
219/09.05.2016г. по т.д. № 203/2015г. на ВКС , I т.о.
Тъй
като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1
във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за
неустойка по чл. 4 от договорите.
Ето защо претенцията за
неустойка за предсрочно прекратяване на договорите по вина или инициатива на
потребителя в размер на 1817.97 лева ще се отхвърли изцяло, поради противоречието на
клаузите от процесните споразумения на добрите нрави.
По отговорността за разноските:
С оглед
изхода на спора право на разноски се пораждат и за двете страни. Доколкото
ответникът е участвал в производството чрез назначен особен представител, не е
направил разноски по делото, поради което и такива не му се следват.
Ищецът доказа следните разноски: 456.98 лева – разноски в
заповедното производство, 191.62 лева – платена държавна такса в исковото
производство /л.40 и л.54/, 434.34 лева – депозит за особен представител /л.98/
и 521.21 лева – заплатено адвокатско възнаграждение в исковото производство
/л.5 и л.8/. Общо разноски в исковото производство в размер на 1147.17 лева.
От тези суми и на основание чл.78, ал.1 ГПК, с оглед
уважената част от претенциите, следва да му бъде присъдена сума в общ размер на
172.39 лева – разноски в заповедното производство и 432.75 лева – разноски в
исковото производство.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Ф.Ф.С., с ЕГН **********, с адрес: ***, ДЪЛЖИ на „Теленор България” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост
4“, Бизнес парк София, сграда 6, представлявано от Д. К. К. – И. д. сумата в размер на 1101.24 лева, представляващи предсрочно изискуем остатък от
лизингови вноски, от които 520.03
лева, дължими по договор за лизинг от 31.08.2015 г. и 581.21 лева, дължими по
договор за лизинг от 01.10.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата
от датата на подаване на заявлението в съда – 13.12.2017 г. до окончателното
плащане, за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. 19746/2017 г. по описа на ПРС, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата в размер на 1817.97 лева, представляваща сбор от неустойките,
дължими за предсрочно прекратяване на Допълнително споразумение № ***,
Допълнително споразумение № *** и Допълнително споразумение № ***, като неоснователен.
ОСЪЖДА Ф.Ф.С.,
с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Теленор
България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София,
ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, представлявано от Д. К. К. – И. д., сумата в размер на 172.39 лева – разноски по ч.гр.д. 19746/2017 г. по описа на ПРС и сумата в размер на 432.75
лева – разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/П/
Вярно с оригинала!ВГ