Р Е
Ш Е Н
И Е №
260619
07.05.2021 г., гр. Пловдив,
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, V – ти състав в открито съдебно заседание на тридесети
юли, две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
МАРИЯ ШИШКОВА
като
разгледа докладваното от член съдия Мария Шишкова
въззивно
гражданско дело № 1133 по описа за 2020 г.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника в
първоинстанционното производство „ОТП Факторинг България“ ЕАД, депозирана чрез
процесуалния му представител юрисконсулт З.Б., против Решение № 750/28.02.2020
г., постановено по гр. дело № 14781/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, V гр. с., с което е уважен предявен от М.Н.Г. против
„ОТП Факторинг България“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 439 във вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК като е прието за установено по отношение
на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, че М.Г. не дължи като погасени по давност сумата
от 3 286,00 лева – главница, представляваща сума, дължима по договор за кредит
за текущо потребление от 25.01.2008 г., обезпечен с договор за поръчителство,
сумата от 373,90 лв. – редовна лихва, дължима за периода 08.03.2013 г. –
12.12.2013 г., сумата от 163,94 лева – санкционираща лихва за периода
08.03.2013 г. – 12.12.2013 г., заемни такси в размер на 60 лева, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 12.12.2013 г. до изплащане на
вземането, и разноските по делото – 77,68 лева – държавна такса и 256 лв. –
юрисконсултско възнаграждение, за които е издадена заповед за изпълнение и
изпълнителен лист по ч.гр. д. 20313/2013 г. по описа на Районен съд - Пловдив.
В тежест на ответното дружество с първоинстанционното
решение е възложено заплащането на държавната такса върху уважения иск, в
размер на 168,70 лева, както и адвокатското възнаграждение на пълномощника на
ищцата – адв. Е.И., на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата,
в размер на 525 лева.
По изложените в жалбата аргументи се иска обезсилване
на постановеното решение като недопустимо и прекратяване на съдебното
производство. В този аспект се излагат аргументи за липса на висящо
непрекратено изпълнително производство към момента на завеждане на иска по чл.
439 от ГПК. Твърди се, че още на 01.09.2016 г. е настъпила перемция по чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК и образуваното изпълнително дело № 22/2014 г. е прекратено.
Излагат се аргументи и за неправилност на
постановеното решение и неоснователност на исковата претенция. Твърди се, че от
момента на образуване на изпълнителното дело – 14.01.2014 г. до 26.06.2015 г. –
датата, на която е постановено ТР по т. д. 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС,
давността е била спряла, поради което 5 годишният давностен срок ще изтече едва
на 26.06.2020 г. В подкрепа на това
становище е приложено за сведение и копие от Р. 170/17.09.2018 г. на ВКС, IV-то гр. о. по гр. д. 2382/2017 г.
Прави се искане обжалваното решение да бъде отменено и
вместо него – постановено друго, с което да се отхвърли изцяло исковата
претенция. Претендира се заплащането на направените разноски и в двете
инстанции, в т. ч. и юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 4
вр. ал. 8 ГПК, в размер на по 300 лева за всяка инстанция.
В законоустановения срок по чл. 263 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от процесуалния представител на ищеца М.Н.Г. – адв.
Е.И., в който се излагат съображения за обоснованост и законосъобразност на
постановеното решение. Оспорват се изцяло аргументите и възраженията в жалбата
както по отношение на недопустимостта на иска, така и по отношение на неговата
основателност. Уточнява се, че висящият изпълнителен процес за събиране на
вземането по изпълителния лист, макар и перемиран, е достатъчно основание за
наличие на правен интерес у длъжника за предявяване на иск по чл. 439 от ГПК, с
който се оспорва изпълнението. Прави се искане за потвърждаване на обжалваното
решение. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1
от Закона за адвокатурата за въззивното производство.
Пловдивският окръжен съд в настоящия съдебен състав, след като обсъди доводите на страните, провери обжалваното
решение, съобразно правомощията си по чл. 269 изр. първо от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна :
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1
от ГПК, от процесуално легитимирана страна против подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на
разглеждане по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, което предпоставя произнасяне по същество на правния спор, в рамките
на заявените в жалбата доводи.
При въззивната проверка не се констатира неправилно
приложение на императивни материалноправни норми при подвеждане на фактите към
приложимата нормативна уредба.
Предмет на първоинстанционното производство са
обективно съединени отрицателно установителни искове с правно основание чл. 439
вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, предявени от М.Н.Г. против „ОТП Факторинг България“
ЕАД за установяване на недължимост на претендирани от ответното дружество
вземания за сумите 3 286,00 лева – главница, произтичаща от договор за кредит
за текущо потребление от 25.01.2008 г., обезпечен с договор за поръчителство,
редовна лихва в размер на 373,90 лева за периода 08.03.2013 г. – 12.12.2013 г.,
санкционираща лихва в размер на 163,94 лева за периода 08.03.2013 г. –
12.12.2013 г., заемни такси в размер на 60,00 лева, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаването на заявлението – 12.12.2013 г. до
изпълнение на вземането, както и разноските по делото за държавна такса в
размер на 77,68 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 256 лева, за
които в исковата молба се твърди да са погасени по давност.
Фактическите обстоятелствата, на които се основава
исковата молба са: издадена в полза на
„БАНКА ДСК“ ЕАД Заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 14.12.2013 г. за
посочените суми;
образувано изпълнително дело 22/2014 г. по описа на
ЧСИ рег. № 823 М. К.;
цедиране в неговата цялост, заедно с всички привилегии
и обезпечения и други принадлежности, включително изтеклите лихви, пакет от
изискуеми вземания, включително и вземането на ищеца по силата на Договор за
покупко-продажба на вземания от 16.09.2014 г. между „БАНКА ДСК“ ЕАД и ответното
дружество – „ОТП Факторинг България“ ЕАД;
писмена молба от 17.04.2018 г. от „ОТП Факторинг
България“ ЕАД до ЧСИ М. К. за конституиране като взискател по изп. дело 22/2014
г.
връчена покана за доброволно изпълнение на ищцата М.Г..
С отговора на исковата молба ответното дружество
оспорва претенцията като недопустима. Твърди се, че изпълнителното производство
е прекратено на основание чл. 433, ал. 1 т. 8 от ГПК. При условията на
евентуалност се излагат съображения за неоснователност на исковата претенция.
Не се оспорват фактическите обстоятелства, описани в исковата молба,
включително и липсата на заявеното искане и извършване на изпълнителни действия
по изпълнителното дело, с което се обосновава тезата за прекратяването му, на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Излагат се подробни съображения относно
характера на срока на погасителната давност. Твърди се, че не е налице правен
спор, доколкото ответното дружество не оспорва фактическите твърдения в
исковата молба.
С обжалваното решение районният съд е приел за
неоснователно възражението за недопустимост на предявените искове. В този
аспект, позовавайки се и на константната съдебна практика, е приел, че когато
длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения иск по чл. 439 от ГПК
не е съществуването или не съществуването на вземането, а съществуването или
несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните
прекъсвания и спирания на давността. Законосъобразно е прието, че длъжникът в
изпълнителното производство има интерес да установи, че не дължи сумите по
изпълнителния лист, тъй като с положително решение при предявен отрицателен
установителен иск може да постигне прекратяване на изпълнителното производство,
на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 от ГПК.
Обоснован е и изводът на съда, че правната сфера на
ищеца се явява накърнена дори и само въз основа на съществуващия в полза на
кредитора /бивш взискател/ изпълнителен титул, който материализира вземане,
отричането на което, въз основа на факти, настъпили след приключване на
производството, в което е издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес
да установи, с оглед упражняване на други свои имуществени или неимуществени
права, включително спрямо трети лица, които би могъл и следва да конкретизира.
За допустимостта на исковата претенция законосъобразно е посочено, че е
достатъчен безспорният интерес на ищеца от осуетяване на възможността за
иницииране на ново изпълнително производство, независимо че в хода на същото би
могъл да предяви иска си, доколкото в тази хипотеза и за препятстване на
изпълнителните действия, следва да предприеме и обезпечаване на иска си,
съответно да поеме риска на евентуален отказ за обезпечаване, все действия
обективно засягащи правната му сфера.
Изхождайки от необходимостта от установяване на
релевантни за хипотезата на чл. 439 от ГПК юридически факти,
първоинстанционният съд е отчел, че приложените към материалите по делото
заверени копия от документи категорично установяват описаните в исковата молба,
които не се и оспорват от ответното дружество. Посочено е, че в отговора на
„ОТП Факторинг България“ ЕАД не се оспорва изтеклият законов срок на
погасителната давност по отношение на процесните вземания. В този аспект е
отчетена липсата на предприети изпълнителни действия, които да са довели до
спиране и/или прекъсване на срока на погасителна давност след 01.09.2014 г.
Така е направен изводът, че делото е перемирано към 01.09.2016 г., т. е. към
17.09.2019 г. /датата на завеждане на исковите претенции/ е изтекъл и 5
годишният срок на погасителната давност.
Уточнено е, че договореното връщане на заема на
погасителни вноски не превръща договора в договор за периодични плащания, а
може да представлява единствено частично плащане по договора, поради което по
отношение на тези вземания е приложим общият 5 годишен давностен срок по чл.
110 от ЗЗД, в какъвто смисъл е и задължителната съдебна практика по чл. 290 от ГПК /Р. 28/05.04.2012 г. по гр. д. 523/2011 г. на ВКС, III г.о., ГК. Що се касае до претенцията за договорна
лихва – същата се погасява с кратката 3-годишна давност.
В хода на първоинстанционното производство не е
установено да са предприемани каквито и да е изпълнителни действия, довели до
спиране и/или прекъсване на срока на погасителната давност след образуване на
изпълнителното дело. С такива аргументи е мотивирана основателността на
претенцията на ищеца за недължимост, поради погасяване на по давност, на
вземанията на ответното дружество. Въз основа на този резултат от изхода на
спора, в съответствие с изискванията на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, в тежест
на ответното дружество е възложено и заплащането на адвокатското възнаграждение
на процесуалния представител на ищцата.
С тълкувателно решение № 2/2013 г. от 25.06.2015 г. по
т. д. 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, е прието, че давността се прекъсва с
предприемането на кое и да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ, като такива действия са: насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнителното дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязло в сила разпределение и пр. С тълкувателното решение е прието,
че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на
основание чл. 433, ал.1, т. 8 от ГПК, нова погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното
валидно изпълнително действие.
В този аспект, давността се прекъсва при предприемане
на което и да е изпълнително действие – в случая насочването на изпълнението
чрез искане за извършване, съответно извършване на запор на движими вещи,
банкови сметки, насрочване на опис на движими вещи. Не се изисква за прекъсване
на давностния срок да е постигнат конкретен резултат от поисканите изпълнителни
действия чрез постъпване на съответна сума, осребряване на описани вещи и др.
Доколкото чрез института на давността се цели да се санкционира бездействието
на взискателя за непредприети действия по събиране на вземането си в определен
срок, затова всяко предприето действие е достатъчно условие за прекъсване на
давността, независимо дали предприетите действия са довели до конкретен
резултат. За прилагане на разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е необходимо
да липсва искане от взискателя за извършване на изпълнителни действия в период
над две години при невъзможност посочените от него изпълнителни способи да
доведат до погасяване на вземането, каквото в конкретния казус е безспорно
установено от приложените към делото писмени доказателства, а и не се оспорва
от ответното дружество.
Ето защо и въззивната инстанция е на становище, че
обжалваното решение, следва да бъде потвърдено.
В тежест на въззиваемото дружество следва да бъде
възложено заплащането на възнаграждението на процесуалния представител на
ищцата, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата в размер на
300 лева на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. 271, ал. 1,
пр. 1 от ГПК, въззивният съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 750/28.02.2020 г.
постановено по гр. д. 14781/2019 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, V гр. с., с
което са уважени предявените от М.Н.Г., ЕГН ********** против „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. ****, обективно
съединени искове с правно основание чл. 439 във вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК – за
признаване за установено по отношение на ответното дружество, че ищцата не
дължи сумата от 3 286,00 лева – главница, представляваща сума, дължима по
договор за кредит за текущо потребление от 25.01.2008 г., обезпечен с договор
за поръчителство, сумата от 373,90 лв. – редовна лихва, дължима за периода от
08.03.2013 г. до 12.12.2013 г., сумата от 163,94 лв. – санкциониращалива ца
периода от 08.03.2013 г. до 12.12.2013 г., заемни такси в размер на 60 лв.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.12.2013 г. до
изплащане на вземането, и разноските по делото – 77,68 лева – държавна така и
356 лв. – юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 20313/2013 г. по описа на Районен
съд – Пловдив и Е ВЪЗЛОЖЕНО, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, в тежест на
ответното дружество заплащането на държавната такса върху уважения иск в полза
на държавата по бюджета на съдебната власт, както и адвокатското възнаграждение
за процесуалния представител на ищцата – адв. Е.И., ва основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, ЕИК **** от гр.**** ДА ЗАПЛАТИ на адв. Е.Г.И.,***, с
адрес гр. ****, сумата от 300 лева – адвокатско възнаграждение във въззивното
производство, на основание чл. 38, ал. 1, т.2 от Закона за адвокатурата.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: