РЕШЕНИЕ
№ 17875
гр. София, 06.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА
при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА Гражданско
дело № 20241110153017 по описа за 2024 година
Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени искове от С. Д. А.
против „.“ АД и „.“ ЕООД.
Спрямо първия ответник „.“ АД са предявени искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22
ЗПК и чл. 55, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за прогласена нищожността на договора за потребителски
кредит, предоставен от разстояние № .г. и за осъждане „.“ АД, да възстанови на ищцата
получените от него без правно основание въз основа на недействителния договор за паричен
заем суми в общ размер на 225 лева, ведно със законната лихва за забава, считано от
завеждане на исковата молба до окончателното й заплащане.
В условията на евентуалност срещу „.“ АД са предявени искове по чл. 26, ал.1, пред.
1 ЗЗД и чл. 55, ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 9 от раздел III
„Лихви и такси“, чл. 10 от раздел III „Лихви и такси“ и чл. 17, раздел . „Неустойки“ от
договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние № .г. и за осъждане на
ответника да възстанови на ищцата получените от него без правно основание въз основа на
недействителния договор за паричен заем суми в общ размер на 50 лева, изплатени
неустойки и такси по договора.
Спрямо ответника „.“ ЕООД от С. Д. А. е предявен отрицателен установителен иск за
установяване спрямо ответника, че ищцата не му дължи претендираното от него вземане в
размер на 3275.86 лева по договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние №
.г., вземането по който е било цедирано от „.“ АД на „.“ ЕООД.
Приети за съвместно разглеждане са предявени от „.“ ЕООД срещу С. Д. А.
1
насрещни искове с правно основание чл. 240, ал.1 и ал. 2 ЗЗД, вр. 99 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД и чл.
92 ЗЗД за осъждане на С. Д. А. да заплати на „.“ ЕООД сумата от 585.20 лева,
представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит № ., сключен на
14.11.2020 г. със „.“ ООД, ведно със законната лихва от депозиране на насрещния иск –
14.10.2024г. до окончателно изплащане,сумата в размер на 251,19 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 11.12.2019 г. до 11.06.2020 г., сумата в размер на 482,48 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законна лихва за периода от 12.06.2020 г.
до 10.10.2024 г., както и сумата в размер на 1 997,73 лева, представляваща дължима
неустойка по чл. 17 от договора за непредставено обезпечение, които вземания са
прехвърлени на ищеца по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания
/Цесия/ от 22.03.2024г.
В исковата молба процесуалният представител на ищеца излага твърдения, че на
14.11.2020г. С. А. е сключила по реда на .. с първия ответник „.“ АД договор за
потребителски кредит № .г., по силата на който е усвоила главница в размер на 600лв.
Поддържа, че в договора било уговорено, че кредитът ще бъде погасен за срок от 24 месеца
при лихвен процент в размер на 36 %, ГПР 42, 58 %, като в тази хипотеза общо дължимата
сума ще бъде в размер на 940, 20лв. Сочи, че съгласно чл. 1, ал. 9 и чл. 7 от процесния
договор, кредитополучателят се е задължил да осигури в три дневен срок, считано от
сключването на сделката, обезпечения в условията на алтернативност - поръчител,
отговарящ на условията, посочени в общите условия към договора или банкова гаранция,
като съгласно чл. 17, при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечения,
заемателят дължи неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума
за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Допълва, че съгласно
приложение № 2, съставляващо погасителния план по кредита при неосигуряване на
обезпечение общата сума дължима от заемателя е в размер на 2 641.68 лв. Посочва, че в чл.
9 от процесния договор било уговорено, че в случай на продължаване на срока на кредита,
кредитополучателят се задължава да заплати такса за продължаването му, а в чл. 10 - че при
неизпълнение на задължението за заплащане на погасителните вноски, заемателят дължи на
кредитора разноски за събиране на просрочени вземания в максимален размер на 120лв.
Процесуалният представител излага твърдения, че в изпълнение на задълженията си по
договора за кредит, ищцата е заплатила общо сумата в размер на 825лв., след което е
преустановила плащанията. Сочи, че на 08.04.2024 г. ищцата е получила съобщение от
втория ответник „.“ ЕООД, с което била уведомена, че задължението по договор № . с
кредидодател “." е цедирано, ведно с обезпеченията, начислените лихви, такси и разноски на
„.“ ЕООД на дата 22.03.2024 година, като към дата 03.04.2024 г. дългът е в общ размер на
3275.86 лева.
Излага твърдения, че процесният договор е нищожен на основание чл. 22 ЗПК поради
изначална недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал.
1 т. 9 ЗПК, а именно договорната лихва, която е уговорена в противоречие с добрите нрави.
2
Поддържа, че в настоящия случай, към договорната лихва от 36 % следва да се прибави
скритата лихва, която подвеждащо била посочена от кредитора като „неустойка“ за
неосигуряване на обезпечение, но която изначално нямала обезпечителна и обезщетителна
функции, което разкривало действителната й правна характеристика на допълнителна
икономическа облага за кредитора, уговорена само привидно като неустойка, за да
заобиколи изискванията на чл. 19, ал. 4 за максимален праг на ГПР, надхвърля три пъти
размера на законовата лихва, на което основание следвало да се счете, че тя не съответства
на морала. Допълва, че уговорената лихва не съответства на присъщата й функция. На
следващо място посочва, че извършеното договаряне на възнаградителната лихва създава
неравноправност съгласно чл. 143, ал.2, т. 19 от ЗЗП в правоотношението поради това, че
размерът на записаната в договора възнаградителна лихва е неточен и подвеждащ, тъй като
в нея не било включено вземането за „неустойка“. Посочва, че с такова договаряне се
заобикалят изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК в договора за кредит
да се запише ясно и прозрачно действителния размер на дълга, поради което било
осъществено и основанието по чл. 21 от ЗПК. Излага твърдения, че договорът се явява
нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр.
с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, като разписаният
в него ГПР в размер на 42,58 % е неточен и подвеждащ, тъй като не е включена скритото
под формата на неустойка вземане за лихва по чл. 17, раздел . “Неустойки“ от договор, като
кредиторът не е изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размера на
ГПР, като не била разписана методика. Посочва, че е налице нарушение и на императивната
норма на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК – кредиторът не е записал в потребителския контракт
лихвения процент на ден.
В срока по чл. 131, ал. 1 ответникът „.“ АД депозира отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените искове. Признава сключването на процесния договор за
потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание, като поддържа, че същият
е съобразен изцяло със законовите разпоредби. Сочи, че процесната клауза за неустойка е
валидна, като поддържа, че причината за начисляването е виновното поведение на ищеца,
който не е предоставил дължимото обезпечение. Излага подробни съображения относно
валидността клаузата. По изложените съображения моли претенция срещу дружеството да
бъде отхвърлена. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор е депозиран и от ответника „.“ ЕООД, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Сочи, че процесният договор за кредит е
действителен, като същият не е сключен в нарушение на разпоредбата на чл. 19 ЗПК,
доколкото при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора
за потребителски кредит. Поддържа, че задължението за заплащане на неустойка, съгласно
чл. 17 от процесния договор за заем е породено от договорно неизпълнение. В условията на
евентуалност, в случай че дължимата неустойка е в прекомерен размер, сочи, че същата
следва да бъда намалена, а не да бъде изцяло отменена. Излага твърдения, че дори и да се
3
приеме, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, потребителят
дължи връщане на чистата стойност на кредита. Моли за отхвърляне на исковете,
претендира разноски.
В срока по чл. 211, ал. 1 ГПК ответникът „.“ ЕООД депозира насрещна искова молба,
с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове за осъждане на
ответника С. А. да заплати ищеца „.“ ЕООД сумата в размер на 585,20 лева, представляваща
представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит № ., сключен на
14.11.2020 г. със „.“ ООД, сумата в размер на 251,19 лева, представляваща договорна лихва
за периода от 11.12.2019 г. до 11.06.2020 г., сумата в размер на 482,48 лева, представляваща
законна лихва за забава за периода от 12.06.2020 г. до 10.10.2024 г., както и сумата в размер
на 1 997,73 лева, представляваща дължима неустойка по чл. 17 от договора за непредставено
обезпечение, ведно със законната лихва от депозиране на насрещния иск до окончателно
изплащане, които вземания са прехвърлени на ищеца по силата на Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /Цесия/ от 22.03.2024г.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по насрещната искова
молба, който оспорва предявените искове по основание и размер. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са за разглеждане обективно и субективно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и чл. 55 ЗЗД, съответно чл. 124 ГПК, както и
насрещни искове чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД. От
фактическа страна по делото е установено следното:
По делото е приет договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № .г.
сключен между „.“ АД и С. Д. А. /л.112-115 отделото/ и Общите условия /л. 103-111 от
делото/, съгласно който ответното дружество „.“ АД се е задължило да предостави на ищеца
потребителски кредит в размер на 600 лв. В договора е посочен лихвен процент по кредита
в размер на 36 % и годишен процент на разходите от 42, 58 %, както и обща сума, дължима
от потребителя в размер на 940.29 лв. Посочено е, че срокът на договора е 24 месеца, а по
отношение на размера, броя и датите на плащане на погасителните вноски се препраща към
погасителен план Приложение № 2. Като обезпечение на договора са посочени поръчител
или банкова гаранция. С чл. 7 от договора ищецът се е задължил в тридневен срок от
сключване на договора да осигури поръчител – физическо лице или да предостави банкова
гаранция, а съгласно чл. 17 при неизпълнение на това задължение потребителят дължи
неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през
който не е предоставено обезпечение. Предвидено е тази неустойка да се заплаща
периодично заедно с всяка погасителна вноска.
Приет е като доказателство е и и погасителен план по договор за кредит № .г, /л.116
отделото/ в който е отбелязано, че размерът на дължимата месечна погасителна вноска е
110.07 лева. Видно от погасителния план в така посочения размер на погасителна вноска е
4
включена и вноска за неустойка. Съгласно този погасителен план вземанията по кредита са:
600 лв. главница, общо дължима сума главница плюс лихва в размер на 940.29 лв. и общо
дължима сума главница плюс лихва плюс неустойка в размер на 2641.74 лв.
От приложената на л. 118 по делото разписка за извършено плащане се установява, че
на 14.11.2020 г. ответното дружество е превело чрез „..“ АД в полза на ищеца сума в размер
на 600 лв.
Ищецът е представил към исковата молба извлечение от банковата си сметка и
платежни нареждания /л.45-49 от делото/, от които е видно, че ищцата е извършвала
плащания по договора за кредит.
Като доказателство по делото е приет и договор за продажба и прехвръляне на
вземания от 22.03.2024г. /л.68-87 от делото/, сключен между „.“ АД и „.“ ЕООД, от който е
видно, че „.“ АД прехвърля на „.“ ЕООД своите вземания по договори за кредит, посочени в
Приложение № 1. В чл. 1.9 от този договор изрично е посочено, че на 14.02.2024г.
собствеността върху вземанията се прехвърля в патримониума на от „.“ ЕООД. Съгласно
приетото по делото Приложение № 1 сред вземанията предмет на договора за цесия е
именно договора за потребителски кредит, сключен с ищцата, като са посочени конкретни
суми по договора. Представено е и уведомление за цесия /л.67 от делото/, с което С. А. е
уведомена за извършеното прехвърляне. Обстоятелството, че прехвърлянето е осъществено
се установява и от представено извлечение от електронната поща на самата ищца /л.43 от
делото/.
По делото е изслушано и заключение по съдебно-счетоводна експертиза, съгласно
която съществува несъответствие между погасителния план, представен от страните, и този,
по който действително е било извършвано погасяването на задълженията на ищцата по
договора за кредит, съгласно информацията, предоставена от „.“ АД. Съгласно приложения
по делото погасителен плана общо дължимите суми според вещото лице са 940.29 лева –
главница и възнаградителна лихва, 1701.45 лева – неустойка или общо 2641.74 лева. По
отношение на реално приложения при погасяването план общият размер на дължимите по
кредита главница и възнаградителна лихва е 851.19 лева, неустойка в размер на 1225.85 лева
и други приходи – 1706.66 лева или общо 3783.70 лева. Вещото лице е констатирало, че от
страна на кредитополучателя – А. са извършени плащания в общ размер на 825 лева по
договора за кредит. Експертът е извършил изчисления на приложимия ГПР, като е
констатирал, че в случая че се приложи погасителният план, наличен по делото, то ГПР без
включване на неустойката в него би бил 59.32 %, а с включване на неустойката би бил
628.73 %. Вещото лице е представило и втори вариант на изчисленията при съобразяване на
реално приложения погасителен план, съгласно които без включване на неустойка ГПР е в
размер на 42.71 %, а с включване на неустойката 370.32 %.
Настоящият състав кредитира изцяло заключеното по съдебно-счетоводната
експертиза по реда на чл. 202 от ГПК, като изготвено въз основа на събраните по делото
доказателства и от вещо лице притежаващо необходимата професионална квалификация и
специални знания.
5
С оглед приетите факти по делото Софийски районен съд намира от правна страна
следното:
По предявените от С. Д. А. против „.“ АД главни искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
22 ЗПК и чл. 55, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД:
За да бъдат уважени предявените от ищеца искове следва да бъде установено при
условие на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните факти: че между
нея и „.“ АД е възникнало облигационно отношения по договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние № .г., че е заплатила процесната сума, както и че този договор
противоречи на закона.
Договорът за заем е неформален, реален и комутативен - правните последици
настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка - уговорената
парична сума, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума - в същата валута и размер. Предвид това, за да възникне валидно
заемно правоотношение, е необходимо да се установи, че между страните по него е
постигнато съгласие заемодателят да предаде в заем процесната сума на ответника, който да
се задължили да върне сумата на заемодателя. Освен постигането на съгласие, за да бъде
завършен фактическия състав на правната норма на чл. 240 от ЗЗД, предвид реалния
характер на договора за заем, е нужно да се докаже предаването на паричната сума. В
настоящия случай по отношение на договора за потребителски кредит, предоставен от
разстояние № .г не съществува спор между страните, че е бил сключен и че сумата от 600
лева е била реално предадена на ищцата, като това обстоятелство се потвърждава и от
приетата по делото разписка.
Процесният договор по своя характер е потребителски, поради което намира своята
правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната
дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Предвид това и ответникът в качеството си на
заемател има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Предвид това
договорът следва да бъде съобразен изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП, като съдът следи
служебно за приложението на императивните законови норми.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
6
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 42.58 % т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв,
тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно – неустойката по чл. 17 от
договора, начислявана в случаите, при които кредитополучателят не осигури в тридневен
срок обезпечение, която неустойка се включва в общите разходи по кредита по смисъла на
легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Именно в тях според
настоящия съдебен състав следва да бъде включено и вземането за неустойка. Аргумент в
подкрепа на това становище може да се изведе и от факта, че в погасителния план изрично е
посочен само размер на месечна вноска – 110.07 лева, в която е включена и вноска за
неустойка. Следователно изначално кредитодателят е предвидил, че неустойката ще бъде
включена в погасителната вноска по кредита.
В настоящия договора за кредит не е посочено, че неустойката се включва както в
общия разход по кредита, така и в общата дължима сума от потребителя, по смисъла на
посочените легални дефиниции на ЗПК. Неизпълнението на задължението на потребителя
да предостави обезпечение на кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на
кредитора по договора за заем да се удовлетвори на крайния падеж на договора. Вследствие
на неизпълнението на това задължение от страна на потребителя, кредиторът не получава
реален обезпечителен ефект- не получава обезпечение на задължението си. Следователно,
предвиждането, изначално в договора, на задължение за неустойка за непредоставяне на
обезпечение, е инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски за
потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да бъдат отчитани като
разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ЗПК. Посоченият в договора
ГПР от 42.58 % не е действителен, тъй като в него не е отчетена неустойката, която е само
по наименование неустойка, а по естеството си представлява още едно възнаграждение за
кредитодателя: Това възнаграждение съставлява част от разходите по кредита по смисъла на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ЗПК, поради което реалният ГПР по договора, видно от
7
заключението по съдебно-счетоводната експертиза, многократно надхвърля позволения от
закона процент, стигайки до процент над 50 %, а именно ГПР по договора 628.73 %. В
случая следва и изрично да се посочи, че дори и при включване на неустойката в реално
приложения според експертизата погасителен план, отново ГПР многократно надхвърля
допустимия размер по закон, тъй като е 370.32 %.
При това положение се налага изводът, че договорът за кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на
ГПР. Установява се нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в договора липсва посочване
на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването на
договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен
ГПР, макар и неправилно определен и без подробно описание на компонентите по него.
Нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както
подробният начин на формиране на ГПР с всички негови компоненти, така и действителният
му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан
целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и
да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота
за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че
същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. Ето защо, съдът приема договорът за заем за
недействителен на основание чл. 22 ЗПК
В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № .г. на . е прието, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ
всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в
договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да
се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със
8
съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за
нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по
усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в
съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ
ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този
смисъл решение от 9 ноември 2016 г., ., C‑., ., т. 61—63 и цитираната съдебна практика).
Следва да се има предвид както беше посочено и по-горе, че добавянето на подобна
неустойка към договора за кредит представлява конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма
облага на кредитора от договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от
21.03.2024г. по дело № .г. на ., което има задължителен характер за всички съдилища и
учреждения – чл. 633 ГПК. С оглед изложеното, съдът приема договора за кредит се явява
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. 22 ЗПК тъй като невключването на
неустойката в разходите по кредита води до нарушение на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК. Ето защо главният иск по чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД следва да бъде уважен.
По иска по чл. 55 ЗЗД за осъждане на ответника „.“ АД да заплати на ищцата сумата
от 225 лева настоящият състав приема следното:
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Тази норма представлява своеобразна санкция за
недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания, които
трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта е да се
пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение между
възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради което
следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита и
никакви лихви – възнаградителни или мораторни. Ето защо, в случая доколкото съдът е
приел, че договорът за потребителски кредит, предоставен от разстояние № .г. е нищожен, то
„.“ АД е имал основание да получи единствено сумата от 600 лева и всички суми платени от
ищцата над така посочената подлежат на връщане като платени при липса на основание.
В разглежданата хипотеза от заключението по съдебно-счетоводната експертиза и от
представените към исковата молба писмени доказателства се установява, че ищцата е
заплатила на „.“ АД по договора за кредит 825 лева. Следователно платената над 600 лева до
825 лева сума, т.е сумата от 225 лева подлежи на връщане. Ето защо съдът намира и, че
искът по чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД следва да бъде уважен.
С оглед уважаването на главните искове срещу „.“ АД не е налице основание за
разглеждане на предявените евентуални искове.
По предявения от С. Д. А. против „...“ ЕООД отрицателен установителен иск по чл.
124 ГПК:
9
Преди съдът да се произнесе по предявеният отрицателен установителен иск следва
да се извърши преценка дали е налице правен интерес за ищеца да предявява този иск в
светлината на това, че в хода на процеса по делото е приет за съвместно разглеждане
насрещен осъдителен иск за част от същото вземане. Правният интерес от воденето
на отрицателен установителен иск следва да е обоснован от ищеца, отричащ спорното право
в отношенията между субектите на правоотношението, с твърдения, позволяващи да се
приеме, че евентуално положително за него решение би постигнало определения, целен от
него, правен резултат, защитавайки непосредствено правната му сфера. Наличието на правен
интерес от предявяване на установителен иск е абсолютна предпоставка за неговата
допустимост, за която съдът следи служебно. Липсва правен интерес от установителен иск,
когато спорното право вече е предявено чрез осъдителен или конститутивен иск. Това е така,
защото и чрез тези искове ще се разреши гражданският спор със сила на пресъдено нещо, но
едновременно с това ще се постигнат и присъщите им защитни цели. Спрямо правата, които
могат да бъдат предмет на другите искове, установителният иск е субсидиарна форма на
защита. В този смисъл и определение № 269/01.07.2022г по ч.т.д.№ 1087/2022г на ВКС, I
т.о.
В случая, след като с насрещната си искова молба ответникът „..“ ЕООД е
предявил осъдителни искове с правно основание чл. 240 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за
връщането на получената заемна сума ведно с лихви и неустойки, по които искове със
силата на пресъдено нещо ще се разреши правния спор между страните дали С. А. дължи на
ответното дружество сумите по процесния договор за кредит в общ размер на 3316.60 лева,
то за нея липсва правен интерес от предявения отрицателен установителен иск за
установяване на същото право. В действителност при предявяване на иска от С. А. за нея е
съществувал правен интерес за предявяване на отрицателен установителен иск за цялата
сума от 3275.86 лева, но съдът следи за наличието на правен интерес като абсолютна
процесуална предпоставка до приключване на съдебното дирене. Ето защо настоящият
състав приема, че отрицателният установителен иск предявен от С. А. срещу „..“ ЕООД се
явява недопустим, поради което прозиводството спрямо него следво да бъде прекратено.
Предвид това следва да бъдатразгледани осъдителните искове предявени от дружеството
цесионер, с което ще се поститне същият правен резултат на С. Д. А. – ще се установи
дължимост/недължимост на сумите предмет на договора.
По предявените от „.“ ЕООД срещу С. Д. А. насрещни искове по чл. 240, ал. 1 и ал. 2
ЗЗД, вр. 99 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД:
За да бъде уважен предявеният от „.“ ЕООД иск следва да бъде установено при
условие на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните факти:
1.наличието на валидно сключен договор за паричен заем от 14.11.20210 между С. А. и „.“
АД, въз основа на който кредитодателят е предоставил на С. А. парична сума, а за нея е
възникнало задължение да върне на кредитодателя предоставената сума и да заплати
съгласно валидна клауза в договора възнаградителна лихва в претендираните размери, като
и че претендираните вземания за главница и възнаградителна лихва са станали изискуеми;
10
3.наличието на валидно възникнало облигационно отношение между „.“ АД и „.“ ЕООД, по
силата на което „.“ АД е прехвърлило вземането си за процесните суми, дължими от С. А.,
на .“ ЕООД, в това число и обстоятелството, че в договора за кредит е предвидена
възможност кредиторът да прехвърля вземането си на трето лице, като и че цесията е била
съобщена надлежно на С. А. съобразно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.
Съдът намира, че в настоящия случай не е налице още първата предвидена
предпоставка. Както беше посочено по-горе съдът приема, че процесният договор за кредит
е недействителен и по него се е дължало плащане само на главницата от 600 лева, която е
била платена на „.“ АД още преди подписване на договора за цесия.
След като цедентът „.“ АД не е титуляр на прехвърлените вземания за главница /която
е била погасена/, за възнаградителна лихва, мораторна лихва и неустойка, то договорът за
цесия не е породил транслативен ефект и тези вземания не са преминали в правната сфера
на цесионера – „..“ ЕООД, поради което и последният не се легитимира като техен носител.
Ето защо и предявените осъдителни искове следва да бъдат отхврълени изцяло.
По разноските:
Предвид изхода на спора по иска, предявените искове по чл. 26 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК С. А. има право на разноски за исковото производство, като е
направено искане в тази насока и е представен списък по чл. 80 ГПК. По делото са
представени доказателства за сторени разноски в размер на 286.70 лева – държавна такса
общо по всички искове предявени от ищцата и 300 лева – депозит за съдебно-счетоводна
експертиза, като сума от 100 лева е дължимата държавна такса по иска по чл. 26 ЗЗД и по
иска по чл. 55 ЗЗД. Предвид това именно сума в размер на 100 лева – за държавна такса и
300 лева – за депозит за вещо лице следва да бъде присъдена в полза на ищеца, т.е общо 400
лева. Претендира се и присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА за
предоставена безплатна правна помощ, като се представят доказателства за сключен между
ищеца и процесуалния представител договор за правна помощ. Доколкото по делото са
разгледани единствено предявените от ищеца срещу „.“ АД искове по чл. 26 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД
съдът намира, че се дължи адвокатско възнаграждение само за тях, но не и за предявените
при условията на евентуалност искове. Размерът на дължимото адвокатско възнаграждение
следва да се определи от съда, като той не е обвързан с посоченото в списъка по чл. 80 от
ГПК. В конкретния случая от адв. Ф. се иска присъждане на възнаграждение за всеки един
от главните исков, но настоящият съдебен състав приема, че не следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, в която е предвидено, че за процесуално представителство,
защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и
броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на
съединяване на исковете. Така цитираната разпоредба съдът намира, че не следва да намери
приложение в настоящия случай, доколкото при определяне размера на подлежащите на
възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е
разрешен спорът и при приложение на разпоредбата на чл. 38 ЗА, съдът не е обвързан от
11
посочените в Наредба № 1/20024 г. минимални размери. В този смисъл е и разрешението по
т. 1 от решение на . от 25.01.2024 г. по дело .., с което се приема, че чл.101, § 1 ДФЕС, вр. чл.
4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, § 1, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната,
осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение.
Като допълнителен аргумент в подкрепа на горните изводи, съдът намира, че
възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна
сложност на делото, и действително извършената работа (в този смисъл Определение №
1016/06.03.2024 г. по ч.гр. д. № 4123/2023 г. по описа на ВКС, IVг.о). Съгласно чл. 36, ал. 2
ЗА размерът на адвокатското възнаграждение, следва да е и справедлив и обоснован. С
оглед на гореизложеното възнаграждението, определено по правилата на Наредбата, само и
единствено според броя на исковете и защитавания интерес, противоречи на изискването
на чл. 36, ал. 2 ЗА за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение.
Справедливият и обоснован размер на възнаграждението се определя от една страна от
защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на делото и
извършената от адвоката работа. В настоящия случай от адв.Ф. по отношение на исковете
спрямо „.“ АД е депозирана искова молба, без да се яви в нито едно от двете открити
съдебни заседания, за които единствено са депозирани две молби. Същевременно делото не
се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност. Следва да се отбележи и че
осъществените дейности по защитата по двата главни иска съвпадат. Ето защо адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС, съдът намира, че представлява справедлив
размер при съобразяване на извършената работа, правната и фактическа сложност на
делото.
По предявения отрицателен установителен иск с оглед прекратяването на
производството съдът ищцата няма право на разноски, като на разноски има право „.“
ЕООД, от когото се претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Предвид
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК /в редакция Изм. - ДВ, бр. 8 от 2017г/, настоящият
състав намира, че съдът е компетентен да определи размера на юрисконсултското
възнаграждение съобразявайки вида и количеството извършена работа /по аргумент от чл.
37, ал. 1 от Закона за правната помощ/, като не е обвързан с претенцията на юридическото
лице, а единственото законово ограничение е определеният размер да не надвишава
максималния размер съобразно нормата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ. Предвид това, Софийски районен съд счита, че юрисконсулското
възнаграждение може да бъде определено и под посочения в наредбата минимум. С оглед на
това и съобразявайки, че по делото от страна на „.“ ЕООД извършените процесуални
действия се изразяват единствено в подаване на отговор на искова молба, без техен
процесуален представител да се яви в проведеното открито съдебно заседание, съдът счита,
че размерът на присъденото възнаграждение следва да бъде общо 50 лева.
12
По предявените от „.“ ЕООД искове с оглед отхвърлянето им право на разноски има
С. А., като процесуалният и представител претендира възнаграждение за безплатна правна
помощ по реда на чл. 38 ЗА. При съборязване на материалния интерес на предявените
искове в общ размер на 3316.60 лева, то адвокатското възнаграждение дължимо на адв.Ф.
при съобразяване на вече изложеното по-горе съдът намира, че следва да е в размер на
757.99 лева с ДДС.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№ 53017/2024г. по описа на СРС, 153 състав,
в частта относно предявения от С. Д. А., ЕГН ********** срещу „.“ ЕООД, ЕИК ..
отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК за признаване за установено, че С. Д. А.,
ЕГН ********** не дължи на „.“ ЕООД, ЕИК .., сума от 3275.86 лева по договора за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № .г., вземането по който е било цедирано
от „.“ АД на „.“ ЕООД.
ПРОГЛАСЯВА по предявения от С. Д. А., ЕГН **********, с адрес в гр..., срещу „.“
АД, с ЕИК:.., със седалище и адрес на управление: гр. .., иск с правно основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, нищожността на сключения между страните договора за потребителски
кредит, предоставен от разстояние № .г.
ОСЪЖДА „.“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.
„Оборище“ № 13Б, да заплати на С. Д. А., ЕГН **********, с адрес в гр..., на основание чл.
55, ал. 1 ЗЗД сумата от 225 лева, представляваща получена от „.“ АД, с ЕИК:.. без правно
основание въз основа на недействителния договора за потребителски кредит, предоставен от
разстояние № .г, ведно със законната лихва за забава, считано от завеждане на исковата
молба – 05.09.2024г до окончателното й заплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „.“ ЕООД, ЕИК.., със седалище и адрес на управление:
гр. .., срещу С. Д. А., ЕГН **********, с адрес в гр.., искове по чл. 240, ал.1 и ал. 2 ЗЗД, вр.
99 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за сумата от 585.20 лева, представляваща непогасена
главница по Договор за потребителски кредит № ., сключен на 14.11.2020 г. със „.“ ООД,
ведно със законната лихва от депозиране на насрещния иск – 14.10.2024г. до окончателно
изплащане,за сумата в размер на 251,19 лева, представляваща договорна лихва за периода
от 11.12.2019 г. до 11.06.2020 г., за сумата в размер на 482,48 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законна лихва за периода от 12.06.2020 г. до 10.10.2024 г.,
както и за сумата в размер на 1 997,73 лева, представляваща дължима неустойка по чл. 17 от
договора за непредставено обезпечение, които вземания са прехвърлени на ищеца по силата
на Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 22.03.2024г.
ОСЪЖДА „.“ АД, с ЕИК:.., със седалище и адрес на управление: гр. .., да заплати на
С. Д. А., ЕГН **********, с адрес в гр..., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 400 лева
– разноски в исковото производство пред Софийски районен съд.
13
ОСЪЖДА „.“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. ., да заплати на
„Еднолично адвокатско дружество Д. Ф.“ БУЛСТАТ., с адрес в гр.. на основание чл. 38,
ал.1 ЗА сумата от 480 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение за производство пред
Софийски районен съд по главни искове.
ОСЪЖДА от „.“ ЕООД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. . да заплати
на „Еднолично Адвокатско дръжество Д. Ф.“ БУЛСТАТ ., с адрес в гр. на основание чл. 38,
ал.1 ЗА сумата от 757.99 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение за производство пред
Софийски районен съд по насрещен иск.
ОСЪЖДА от С. Д. А., ЕГН **********, с адрес в гр.., да заплати на „.“ ЕООД, ЕИК .,
със седалище и адрес на управление: гр. .. на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, вр. чл 78, ал. 8
ГПК сумата от 50 лева – юрисконсултско възнаграждение по предявен отрицателен
установителен иск.
Решението в частта относно прекратяването може да бъде обжалвано пред Софийски
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис от същото на страните, а в
останалата част може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14