№ 3515
гр. София, 30.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Божидар Ив. Стаевски Въззивно гражданско
дело № 20211100507291 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20277428/15.12.2020г. по гр.д. № 24031/2020г. по описа на
Софийски районен съд 65 състав е признато за установено на основание чл.
422 ГПК вр. с чл. 79, ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ, че В. П. К., ЕГН:
**********, с адрес гр. София ж.к. ****, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****,
сумата от 234,78 лв. – главница представляваща стойността на незаплатена
топлинна енергия за периода от 01.03.2017г. до 30.04.2017г. ведно със
законната лихва от 28.02.2020г. до изплащане на вземането, сумата от 57,73
лв. – мораторна лихва за забава от 15.09.2017г. до 18.02.2020г., 2,50 лв. –
главница дялово разпределение от м.03.2017г. до м.04.2017г., ведно със
законната лихва от 28.02.2020г. за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК от 10.03.2020г. по ч.гр.д.
№11295/2020г. по описа на СРС 65 състав. С решението са отхвърлени
исковете за сумите за разликата над уважения размер за главница от 234,78
лв. до пълния претендиран размер от 463,51 лв. за периода 01.05.2016г. до
28.02.2017г. като погасен по давност, а за периода от 30.04.2017-31.08.2017г.
като неоснователен; за разликата над уважения размер от 2,50 лв. – главница
дялово разпределение до пълния предявен размер от 5 лв. и за периода от м.
01.2017г. – м.02.2017г. както и предявените искове по чл. 422 ввр. с чл. 86
ЗЗД за лихва за забава на главницата за топлинна енергия за разликата от
57,73 лв. до пълния предявен размер от 117,93 лв. както и за лихва за забава
на главница дялово разпределение от 1,26 лв. С решението е разпределена и
отговорността за разноски в производството.
1
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответницата В. П. К.. В жалбата са релевирани оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение поради нарушения на материалния закон и
процесуалните правила. Изтъква че не е доказано в производството, че
ответницата е потребител на топлинна енергия доколкото липсват
доказателства, че тя е вещен ползвател на топлоснабдения имот. Сочи че
следва да е налице или нотариален акт за придобиване на правото на
собственост и или вещното право на ползване или договор за покупка на
имота или декларация за откриване на партида. Оспорва дължимостта на
лихвите за забава и главницата за дялово разпределение.
Ответника по жалбата „Т.С.“ ЕАД не е подал отговор.
Третото лице помагач „Б.Б.“ ООД също не взема становище.
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи
следното:
Безспорно е във въззивното производство, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата - етажна собственост /в която се намира този
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Първият спорен въпрос е дали ответницата има качеството на
потребител.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от
2
Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 г., ОСГК,
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично
известни общи условия, предложено от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР - чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а за доказване. Тази договорна природа на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ /чл.
149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и § 1 ДР/, които регламентират страните по
договора при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл 150 ЗЕ
страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови
нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
"битовият клиент", който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ,
публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г., е клиент, който купува енергия за
собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр. 54 от
17.07.2012 г. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на
топлинна енергия за битови нужди, който ползва енергия за домакинството си
/т. 42 от § 1 ДР ЗЕ (отм.), в редакция от ДВ, бр. 107 от 09.12.2003 г. и ДВ, бр.
74 от 08.09.2006 г. /.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени
инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградени сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал.
1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването/ със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия
за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по
сключения с топлопреносното предприятие договор при публично известни
общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично известни общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна
енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.
153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ,
бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В производството пред първа инстанция е представен нотариален акт
№5 от 21.02.2017г., том І, рег. № 461, дело №5 от 2017г., на нотариус В.М., от
който е видно, че отвеницата В. П. К., е дарила процесния топлоснабден имот
– апартамент №55 с административен адрес гр. София ж.к. ****. В т. 2 от
нотариалния акт е посочено изрично посочено, че дарителят си запазва
вещното право на ползване върху дарения имот пожизнено.
3
Ето защо настоящият състав намира, че ответницата е вещен ползвател
на процесния топлоснабден имот и като кава се явява и потребител на
топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал.1 от ЗЕ
Следващият спорен въпрос е за дължимостта на лихвата за забава.
Неоснователно се явява възражението на въззивницата, че не са
представени доказателства за публикуването на сумите на сайта на Т.С. ЕАД.
Това е така тъй като от представените констативни протоколи е видно че са
спазени изискванията за публикуване на сумите на интернет страницата на
ищеца.
Последният спорен по делото въпрос е свързан с дължимостта на такса
дялово разпределение.
Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за
топлоснабдяването, дяловото разпределение на ТЕ между клиентите в сграда -
етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния
регистър по чл. 139 а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл.
151, ал. 1 от ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението
към нея, а в чл. 36, ал. 1 ОУ за продажба на ТЕ е посочено, че редът и начинът
на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от ФДР и се
обявява по подходящ начин на потребителя. По силата договорните
взаимоотношения между ищеца и третото лице помагач цената на услугата се
заплаща от топлофикационното дружество на търговеца, извършващ дялово
разпределение, а по силата на чл. 13, ал. 1 т. 1 ОУ на договорите за продажба
на ТЕ потребителите дължат възстановяване на заплатените суми за тази
услуга на топлофикационното дружество. Цената на услугата дялово
разпределение се посочва в сключения договор между топлофикационното
дружество и търговеца, извършващ дяловото разпределение, съгласно чл. 139
в, ал. 3, т. 4 ЗЕ. Във връзка с това по силата на закона възниква система от две
относително независими правоотношения, чиито страни и предмет се
определят от закона. По едното възниква задължение за топлофикационното
дружество за заплащане на търговеца извършващ дялово разпределение
цената на услугата дялово разпределение, а по второто - потребителите
дължат заплащане на сумите за тази услуга на топлофикационното
дружество. С договора сключван по реда на 139в, ал. 3, т. 4 ЗЕ между
топлофикационното дружество и търговеца, извършващ дялово
разпределение се определя само цената за услугата дялово разпределение, а в
този по чл. 140, ал. 4, т. 8 ЗЕ между клиентите и търговеца, извършващ дялово
разпределение само условията и начинът на плащане на услугата. И двата
договора обаче не променят страните и предмета на правоотношенията във
връзка с цената, защото те се определят от закона. Ето защо, съдът приема, че
законът установява задължение на купувача /потребител я / да заплаща на
топлофикационното дружество суми за дялово разпределение, чиято цена се
определя от договора между тях, като няма значение дали
топлофикационното дружество е платило предварително, впоследствие или
дали въобще е платило тази цена на търговеца, извършващ дялово
4
разпределение, както е и без значение дали общите условия на
топлофикационното дружество установяват задължение на купувача
/потребител/ да заплаща на топлофикационното дружество суми за дялово
разпределение. Единственото условие (основание) за задължението на
потребителите за плащане на сумите за тази услуга на топлофикационното
дружество е услугата за дялово разпределение да е извършена.
От приложените по делото доказателства се установява че за процесния
период е извършвана услугата „дялово разпределение“ от третото лице
помагач.
Ето защо неоснователни се явяват възраженията във въззивната жалба
за недължимост на присъдената главница за услугата дялово разпределение.
С оглед на изложеното и при съвпадението на изводите на първата и
въззивната инстанция първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната част.
По отношение на разноските.
При този изход на производството въззивницата няма В. П. К. няма
право на разноски.
На основание чл. 280, ал.3 от ГПК решението не подлежи на обжалване.
Мотивиран от гореизложеното:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20277428/15.12.2020г. по гр.д. №
24031/2020г. по описа на Софийски районен съд 65 състав в обжалваната му
част..
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5