№ 3481
гр. София, 15.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 174 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря НИЯ ИВ. РАЙЧИНОВА
като разгледа докладваното от РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
Гражданско дело № 20211110167392 по описа за 2021 година
Предявен е иск в правно основание чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК.
Предмет на делото е предявеният от Б. Ч. П. срещу Т[юл] отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 439, вр. чл. 124 ГПК, относно
признаването за установено по отношение на ответника, че ищецът в
качестовото на наследника на Л.И.К, ЕГН ********** не дължи сумата в
размер на 2707,76 лв. главница и 273,33 лв. лихва за забава, предмет на
изпълнителен лист, издаден въз основа на Заповед за изпълнение на парично
задължение от 31.07.2017 г. по ч.гр.д. № 49598/2017 г. по описа на СРС, 60
състав, поради погасяването по давност Поддържа, че въз основа на
изпълнителния лист е образувано изпълнително дело № № 452/2020 г от ЧСИ
Н.М, което е прекратено.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, с който оспорва иска като неоснователен. Излага аргументи, че
давността е петгодишна и релевира твърдения за извършени действия,
прекъсващи давността. Претендира разноски. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните,
събраните по делото доказателства, съобрази законовите разпоредби,
намира следното от фактическа и правна страна:
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков
ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Правно легитимирани страни по иска са страните
в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник твърди погасяване
1
изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е
ответникът - взискател. По своя характер искът е отрицателен установителен,
като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която
е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на
съдебното дирене факти.
За основателността на иска по чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК ищецът
следва да докаже правния си интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск. Ответникът следа да докаже факти, обуславящи спиране
или прекъсване на давността.
Страните не спорят и съдът е отделил същите като безспорни и
ненуждаещи се от доказване следните факти: че в полза на ответника срещу
Л.И.К, ЕГН ********** - наследодател на ищеца, е издаден изпълнителен
лист за сумата в размер на 2707,76 лв. главница и 273,33 лв. лихва за забава,
издаден въз основа на Заповед за изпълнение на парично задължение от
31.07.2017 г. по ч.гр.д. № 49598/2017 г. по описа на СРС, 60 състав.
Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако вземането е установено
със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта
за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но
при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК
проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес по
реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е
подадено в срок, както е в настоящия случай, заповедта за изпълнение влиза в
сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със сила на
пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че ако длъжникът не възрази в
рамките на установения в чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта се стабилизира /"влиза в сила" по терминологията на закона/, като
се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като
единствената възможност за оспорване на вземането въз основа на настъпили
преди издаване на заповедта факти, са основанията на иска по чл. 424 ГПК -
новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства. Извън иска по
чл. 424 ГПК, длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова
защита, с която да оспорва вземането въз основа на настъпили преди издаване
на заповедта факти. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори
2
вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за
изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от
регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист
въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше
възможност за предявяване искове - чл. 252 ГПК (отм.), чл. 254 ГПК (отм.),
чл. 255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. Съгласно
сега действащия ГПК обаче, с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
Аргумент в полза на това разбиране е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която
допуска в производството по търговски спорове възвражение за прихващане
да се прави до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция,
когато съществуването или неоспорването му са установени с влязло в сила
съдебно решение или заповед за изпълнение.
Не може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден
изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл.
237 ГПК (отм.). Въпреки съществуващите сходства между уредбата на
несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и заповедното
производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има
съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им.
Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в
законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237
ГПК (отм.). Поради това съдебната практика, постановена във връзка с
несъдебните изпълнителни основания, не може да се прилага по аналогия по
отношение на заповедите за изпълнение, издадени по реда на новия ГПК,
стабилизирали се поради неподадено възражение от длъжника. Съгласно
разясненията, дадени с мотивите към т. 14 от Тълкувателно решение №
2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда
заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова
заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя
се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но
съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие,
само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако
е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се
счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на
3
длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което
заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист, съгласно разпоредбата на чл. 416 ГПК.
Влязлата в сила заповед поради нейното неоспорване от длъжника в
срока по чл. 414, ал. 1 ГПК прави вземането по заповедта безспорно. По арг.
за противното от чл. 424 ГПК тя се ползва със сила на пресъдено нещо. И
наистина, длъжникът, който не твърди обстоятелства по чл. 424, ал. 1 ГПК,
може да оспори изпълнението само въз основа на факти, настъпили след
изтичане срока за възражение по чл. 414 ГПК – арг. чл. 439, ал. 2 ГПК (така
определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г., ВКС, IV г.о.).
Това означава, че давността за вземанията на основание чл. 117, ал. 2
ЗЗД е станала петгодишна, защото, макар да не представлява съдебно
решение, постановено в исков, когнитивен процес, заповедта за изпълнение
прави вземането безспорно. Именно защото тя се ползва с такава
правоустановителна сила, преклудирана е възможността длъжникът да
оспорва съществуването и изпълнимостта на вземанията по заповедта с
аргументи, черпени от възражения, които е могъл да изложи в срока за
възражение по чл. 414 ГПК. Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК той може да
релевира само възражения за осъществили се юридически факти след този
момент.
Съобразно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е
установено със съдебно решение, срокът на новата давнност е всякога пет
години. Доколкото издадената заповед има всички последици на съдебно
решение - установително действие и преклудиране на обхванатите от
обективните и предели факти, стабилитет и изпълнителна сила - то спрямо
същата не може да се отрече приложимостта на общата петгодишна
погасителна давност, като вида и характера на конкретното вземане е без
значение.
Същевременно вземането за периодични плащания, установено с
решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл.
414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с общата 5-годишна
давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с кратката 3-
годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено възражение и
същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която обстоятелството
4
каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното поведение
на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК
Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г.
о. изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила
на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането
съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други
актове на ВКС (Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. №
221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК).
По изложените съображения настоящия съдебен състав намира, че
погасителната давност за вземането е общата 5-годишна давност по арг. от чл.
117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай и е започнала да тече
от датата на влизането в сила на заповедта по чл. 410 ГПК – арг. чл. 117, ал. 2
ЗЗД вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД. Същото становище е застъпено и в Решение №
2494 от 08.04.2019 г. по в. гр. д. № 6395 / 2018 г. на Възз. II-в състав на
Софийски градски съд; Решение № 7227 от 25.10.2019 г. по в. гр. д. № 12743 /
2018 г. на Възз. IV-д състав на Софийски градски съд; Решение № 260545 от
14.10.2020 г. по в. гр. д. № 15984 / 2019 г. на Възз. III-б. състав на Софийски
градски съд и други/. Поради изложените съображения съдът прави извод, че
погасителната давност е петгодишна, която не е изтекла към момента. Поради
изложеното искът, с който се претендира установяване на погасяване на
вземанията по давност, следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на
разноски има ответника за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100
лв.
Мотивиран от горното, съдът
5
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. Ч. П., ЕГН ********** срещу Т[юл], ЕИК
[НОМЕР] отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, вр. чл.
124 ГПК, относно признаването за установено по отношение на ответника, че
ищецът в качестовото на наследник на Л.И.К, ЕГН ********** не дължи
сумата в размер на 2707,76 лв. главница и 273,33 лв. лихва за забава,
предмет на изпълнителен лист, издаден въз основа на Заповед за изпълнение
на парично задължение от 31.07.2017 г. по ч.гр.д. № 49598/2017 г. по описа на
СРС, 60 състав, поради погасяване на вземанията по давност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Б. Ч. П., ЕГН ********** да
заплати на [юл] ЕАД, ЕИК [НОМЕР] сумата в размер на 100 лв.,
представляваща съдебни разноски.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6