№ 17476
гр. София, 30.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА
ПЕТКОВА
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско
дело № 20241110153102 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 235 ГПК.
Съдът е сезиран с искова молба предявена от С. В. П., представлявана от адв. А. Д.
срещу „ТИ БИ АИ БАНК“ ЕАД, с която са евентуално съединени главен установителен иск
за признаване на установено спрямо ответника, че договорът за потребителски кредит №
************ от 02.05.2019 г., сключен между страните е недеиствителен и евентуален иск
за признаване на установено в отношенията между страните, че е нищожна клаузата на чл. 9,
т. 1 от договора за потребителски кредит, поради противоречието и с добрите нрави.
В исковата молба се твърди, че на 22.09.2023 г. между С. В. П. в качеството и на
кредитополучател и „ТИ БИ АИ БАНК“ ЕАД – в качеството му на кредитодател е сключен
договор за потребителски кредит № ************, по силата на които кредитодателят
предоставил на кредитополучателя потребителски заем в размер на 3 000 лв. Договорено
било, че годишният лихвен процент е 41,05 %, а годишният процент на разходите е 47, 35 %,
като общодължимата сума от потребителя е 4 446, 48 лв. Според ищеца сключения договор е
недеиствителен, тъи като не е посочен ясно ГПР. Не става ясно какво се включва в ГПР, по
каква методика е определен и на какво се дължи разликата от 6,30% между ГПР и ГЛП.
Сочи, че договорената между страните възнаградителна лихва е нищожна поради
противоречието и с добрите нрави, тъи като уговорената лихва от 41,05 % надхвърля три
пъти законната.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба, подаден от
ответника „ТИ БИ АИ БАНК“ ЕАД чрез редовно упълномощен юрисконсулт К. З., в които
исковата молба се оспорва като неоснователна. Според ответникът ГПР е изчислен и отразен
1
в договора обективно и съобразно законовите изисквания. Сочи, че същият не надвишава
законоустановеният размер, а дори да е така приложение следва да намери разпоредбата на
чл. 19, ал. 5 ЗПКр, а не целият договор да бъде обявявен за недеиствителен. Твърди, че ГПР
е изчислен съгласно изискванията на закона. Възразява срещу доводите на ищеца относно
размер на на възнаградителната лихва и счита, че същата е допустим размер, по отношение
на които приложение намира чл. 19, ал. 4 ЗПКр. Моли за отхвърляне на исковете.
Претендира разноски, при условията на евентуалност прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Софииският раионен съд, след като взе предвид становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установено следното от фактическа страна:
С определението за насрочване на делото са приети за безспорни и ненуждаещи се
от доказване обстоятелствата, че между страните е сключен Договор потребителски
кредит № ************ от 22.09.2023 г., по силата на които на С. В. П. бил отпуснат заем от
„ТИ БИ АИ БАНК“ ЕАД в размер на 3 000 лв., като посоченият ГПР в договора е 47, 35 %, а
посоченият ГЛП е 41, 05 %.
Тези обстоятелства се установяват и от приетите като доказателства по делото
писмени документи. Видно от приетия договор за потребителски кредит No №
************ от 22.09.2023 г., сключен между „ТИ БИ АИ Банк“ ЕАД в качеството му на
кредитодател – заемодател и С. В. П. в качеството и на кредитополучател - заемател, между
страни е сключен договор, по силата на които на кредитополучателката бил отпуснат заем –
потребителски кредит, в размер на 3 000 лв. В чл. 10 от договора е посочено, че ГПР и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания , използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в ЗПКр начин са, както следва ГПР – 47, 35
% и 4 446, 48 лв. В договара липсва съдържание как е формиран ГПР и какви са
компонентите му. Сумите следва да се върнат на 24 месечни вноски по погасителен план при
падеж на първата вноска 05.11.2023 г., като размерът на погасителната вноска е 185, 27 лв. В
чл. 19 от договора е предвидено, че при сключване на договора потребителя не е длъжен да
сключва застраховка, тои по собствено желание може да сключи някоя от застраховките или
да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора в
качеството му на застрахователен агент, без това да е задължително условие за сключване на
договора. Изрично в чл. 7.1. е посочено, че договорът е сключен без застраховка. В чл. 13 от
договора е посочено, че потребителят е дължи на кредитора повтарящи се или еднократни
разходи, освен таксите, посочени в Тарифата към този договор, а в чл. 17 е посочено, че при
сключването на договора потребителят не дължи нотариални, банкови или други такси,
освен таксите, посочени в Тарифата.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от правна страна следното:
Предявени са обективно съединени искове, както следва главен за прогласяване на
2
недеиствителност на Договор потребителски кредит No ************ от 22.09.2023 г., с с
правно основание чл. 26, ал.1 , предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона
за потребителския кредит – поради противоречие със закона и евентуален с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави за прогласяване
на уговорката относно размерна на възнаградителната лихва за недеиствителна.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по исковете е и за
двете страни. Ищецът следва да докаже наличието на предпоставките, установяващи
недеиствителността на договорните клаузи на сочените от него основания. В тежест на
ответника е да проведе насрещно доказване, както и докаже, че е изпълнил задълженията си
за предоставяне на предварителна информация на потребителя, че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора, както и че клаузите на сключения между страните
договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил наясно с
клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение.
Процесният договорът за кредит е сключен при деиствието на Закона за
потрбителския кредит /ЗПКр/, като по делото няма доказателства, нито твърдение,
физическото лице да е получило заемната сума за търговска или професионална деиност,
поради което и ищецът има качеството „потребител“ по смисъла на закона, на основание §
13, т.1 ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПКр, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4
размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В случая в договора е посочен ГПР в размер от
47, 35 %.
Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в § 1,
т. 1 от ДР на ЗПКр, съгласно които това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението,
съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европеиския Парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна
на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно които "общи разходи по кредита за
потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
3
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии,
също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр изискуемо съдържание на договора за
потребителски кредит е годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Трайно и последователно в съдебната
практика се възприема становището, че не е достатъчно да бъде посочено само цифровото
изражение на ГПР, а също следва да е налице яснота кои разходи го формират. Нещо повече
в Решение на Съда на ЕС от 20.09.2018 г. по дело C-448/17 е прието и следното на
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация, в която
договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да
предоставя необходимите за това изчисляване данни.
В договора е посочен ГПР, но липсва съдържание относно методиката как е
формиран тои и какво съдържа, което противоречи на изискванията за засилена защита на
потребителя, доколкото в посочената величина /като глобален израз на всичко дължимо по
кредита/ следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Макар в отговора ответникът да се посозовава на нормативно установената
методика за изчисления на ГПР, очевидно е липсата на съдържание на договора в тази
посока, а съображенията му за безполезност на нормативно установеното изискване за
несъстоятелни. ГПР е величина, чиито алгоритъм е императивно заложен в ЗПКр и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен
от законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе
остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишаваики цената на ресурса.
В случая ответникът възразява, че ГПР се изчислява по формула, предвидена в самия
закон, поради което и при липса на други разходи освен договорната лихва не е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр. Спорът между страните обаче се обуславя и от
въпроса на какво се дължи разликата между посочения в договора ГПР и ГЛП. От
съдържанието на договора не става ясно с какви допълнителни лихвени или извънлихвени
задължения се формира по-високият годишен процент на разходите (47, 35%) над
уговорената ставка на възнаградителната лихва (41,05%). Очевидно е, че потребителят е
натоварен и с други задължения, а допускането на такива, а именно такси по Тарифата на
кредитодателя, са предвидени в договора, макар да не става ясен нито техния размер, нито
фактическото им основание. Тъй като договорът за потребителски кредит по своето правно
естество представлява възмездна правна сделка, годишният процент на разходите изразява
насрещната парична престация, която кредитополучателят е длъжен да осъществи
4
(включваща общите разходи по кредита – лихвени и нелихвени разноски, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит; съобразно легалната
дефиниция, уредена в чл. 19, ал. 1 ЗПК). Следователно, годишният процент на разходите е
част от основния предмет на договора, поради което структурата на ГПР трябва да бъде
посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез
изясняване на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените
разноски се състои. Както последователно е разяснявано в задължителната за националните
юрисдикции практика на СЕС (при приложението на чл. 4, § 2, във вр. с чл. 6, § 1 от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори), в този случай договорът не може да продължи да се изпълнява
без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на
основния предмет на договора. Поради тези правни съображения при неяснота относно
начина на формиране на стойността на ГПР (в конкретния казус в размер на 47, 35 %, при
уговорена ставка на възнаградителната лихва от 41,05%) договорът за потребителски кредит
е нищожен – с на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 10 ЗПК и чл. 147, ал. 1 ЗЗП,
предписващ, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат
съставени по ясен и недвусмислен начин, в този смисъл – Определение № 1369/27.05.2024 г.
по гр.д. 333/2024 г. по описа на ВКС, ТО, II отд.
С оглед извода на съда за основателност на главния иск не се сбъдва процесуалното
условие за разглеждане на евентуалния.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството
и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с
уважената част от иска.
По делото е представен списък на сторените разноски, съгласно който ищцата
претендира разноски за адвокатско възнаграждение за осъществилия безплатно адвокатско
представителство адвокат в размер на 893, 56 лв. с ДДС по главния иск и 533, 56 лв. по
евентуалния иск. На първо място съдът следва да отбележи, че споделя становището, че в
случаи по чл. 38 от Закона за адвокатурата възнаграждението се определя от съда и той не е
обвързан от искането. Процесното дело не се отличава с правна и фактическа сложност,
налице е задължителна практика на СЕС по въпросите за потребителските кредити, както и
обилна практика на националните съдилища, делото е разгледано в едно открито съдебно
заседание, поради което не се налага заплащане на адвокатско възнаграждение в по-голям
размер от 480 лв. с ДДС.
Съгласно чл. 78, ал. 6 ГПК когато делото е решено в полза на лице, освободено от
държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати
всички дължащи се такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на съда. В
случая дължимата държавна такса за предявените при условията евентуалност
установителни искове е 120 лв. и ищцата е била освободена от задължението за внасянето й,
поради което и ответникът следва да бъде осъден да я заплати по сметка на Софийски
5
районен съд.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 с-в
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН в отношенията между С. В. П., ЕГН **********, с
адрес в ************************************************ и „ТИ БИ АИ Банк“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Лозенец“, ул.
„Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, че сключеният между страните Договор за потребителски
кредит № ************ от 02.05.2019 г. е нищожен поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АИ Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н „Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ No 52-54 да заплати на
адв. А. Д., член на САК, личен № ********** на основание чл. 78, ал. 1 във вр. чл. 38 ЗАдв
сумата от 480 лв. с ДДС – възнаграждение за безплатно процесуално представителство на
С. В. П..
ОСЪЖДА „ТИ БИ АИ Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н „Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ No 52-54 да заплати по
сметка на Софийски районен на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 120 лв. – държавна
такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софииски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6