№ 706
гр. Варна , 13.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ в публично заседание на пети
април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Константин Д. Иванов
Членове:Мая Недкова
Ивелина Д. Чавдарова
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Ивелина Д. Чавдарова Въззивно гражданско
дело № 20203100503748 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 51263/30.07.2020г., депозирана от Областна
дирекция на МВР – гр. Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „Цар Калоян“ № 2, представлявана от
Д.С.П., действаща чрез пълномощника си гл. юрк. Б. Й., срещу Решение № 2857/
06.07.2020г., поправено с Решение № 261086/ 09.11.2020г., постановени по гр.д. №
17464/2019г. по описа на РС – Варна, 49 състав, с което на основание чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. с
чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД, въззивникът е осъден да заплати на М. И. И.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Калина“ №4, ет.5, ап.10, сумата от 598,10 лева,
представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в
размер на 99,53 часа, за целия процесен период 24.10.2016г. до 30.11.2017г., получен в
резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1.143, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 24.10.2019г. до окончателното
изплащане на задължението, както и сумата в размер на 145,55 лева, представляваща лихва
за забава върху главницата от 598,10 лева, изчислена върху всяко неплатено задължение –
допълнително възнаграждение за извънреден труд, за периода от съответния падеж до
24.10.2019г.
Жалбоподателят твърди, че атакуваното решение е неправилно – постановено в
1
нарушение на материалния закон, като излага подробни съображения в тази насока. Оспорва
изводите на районния съд относно субсидиарното приложение на общия трудов закон – КТ
и приетите въз основа на него подзаконови нормативни актове – НСОРЗ, във връзка с
преизчисляването на нощното работно време в часове дневно работно време, като излага, че
между въззивника и въззиваемата е учредено служебно правоотношение, чието съдържание
е нормативно регламентирано от специалните правни норми на ЗМВР и приетите въз основа
на него подзаконови нормативни актове – Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016г. Поддържа,
че липсва празнота в специалното трудово законодателство, която да обуслови
субсидиарното приложение на общите норми. Отделно от това сочи, че дори да се приложат
последните, то те не могат да дерогират приложението на чл. 3, ал. 3 от Наредба № 8121з-
776/29.07.2016г., съгласно която продължителността на нощното работно време не следва да
надвишава 8 часа, което обуславя извода, че коефициентът не е 1.143, а 1, доколкото
съотношението между продължителността на дневното работно време (8 часа) и нощно
такова (8 часа) дава този резултат. Твърди, че за всеки отработен час в периода от 22:00 часа
до 06:00 часа на служителите на МВР се заплаща допълнително трудово възнаграждение в
размер на 0,25 лева на отработен час, което също е израз на наличие на специални норми,
уреждащи отношенията във връзка с отчитането и заплащането на нощния труд на
държавните служители в МВР, изключващи приложението на общите правила. Сочи, че
получените часове в повече при преизчисляване на дневния и нощния труд създават неточно
разбиране за наличие на извънреден труд, доколкото в действителност служителят не е
престирал работна сила извън установеното работно време. Излага, че в конкретния случай
не е имало действаща нормативна уредба – нито закон, нито акт на МС, която да допуска
преобразуване на отработените часове. Въззивникът твърди, че ЗМВР е специален закон,
който урежда статута на държавните служители в министерството, като по никакъв начин не
ги дискриминира по отношение на останалите работници и служители, а напротив, дава им
допълнителни права и обезщетения. Отправено е искане за отмяна на атакувания съдебен
акт и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни
инстанции.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата М. И. И., чрез процесуалния си представител си
адв. С. Т., е депозирала отговор на въззивната жалба, в която се застъпва становище за
нейната неоснователност. Изложени са подробни съображения за правилността на
първоинстанционното решение и наличието на основание за заплащане на преобразуван
нощен труд от страна на работодателя в претендирания размер при коефициент 1,143. Моли
се за потвърждаване на решението и присъждане на разноски.
В проведеното открито съдебно заседание въззивната страна Областна дирекция на
МВР – гр. Варна се представлява от гл. юрк. Г.Г., който поддържа въззивната жалба и моли
за отмяна на първоинстанционното решение, като претендира и присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Представя писмено становище по съществото на спора.
Въззиваемата М.И. се представлява от адв. С. Т., който оспорва въззивната жалба,
поддържа депозирания отговор и моли за потвърждаване на атакуваното решение.
2
Претендира разноски, за които представя списък по чл. 80 от ГПК.
За да се произнесе по спора, Варненският окръжен съд съобрази следното:
Производството по гражданско дело № 17464/2019г. по описа на РС – Варна, 49 състав,
е образувано по предявени от М. И. И., против ОД на МВР - Варна, обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР и чл.
86, ал. 1 ЗЗД – за осъждане ответника да заплати на ищцата сумата от 598,10 лева (след
допуснато изменение на иска), представляваща дължимо допълнително възнаграждение за
положен извънреден труд в размер на 99,53 часа, за целия процесен период от 24.10.2016г.
до 30.11.2017г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с
коефициент 1.143, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба –
24.10.2019г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата в размер на
145,55 лева (след допуснато изменение на иска), представляваща лихва за забава върху
главницата от 598,10 лева, начислена считано от първо число на месеца, следващ изтичането
на съответния тримесечен период до 24.10.2019г.
В исковата молба се излага, че за процесния период ищцата е била държавен служител
по силата на служебно правоотношение, възникнало с ответника, на длъжност „полицай“ в
01 РУ- ОД на МВР, гр. Варна, като е полагала труд на 12- часови смени при сумирано
изчисляване на работното време. Твърди, че за процесния период е полагала нощен труд,
който подлежи на преобразуване към дневен такъв, поради което се дължи допълнително
възнаграждение. Посочва, че за процесния период е действала Наредба № 8121з-
776/29.07.2016г. на министъра на вътрешните работи, уреждаща реда за организацията и
разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата
извън редовното работно време, режима на дежурството, времето за отдих и почивките на
държавните служители. Твърди, че в наредбата липсва регламентация на преобразуването на
часовете нощен труд в дневни, за разлика от предходно действалата, като счита, че
приложение следва да намерят общите законови разпоредби на трудовото законодателство.
Сочи, че съгласно чл. 9 на НСОРЗ, при сумирано изчисляване на работното време нощните
часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време – 1,143. Излага, че за посочения
период е положила общо 696 часа нощен труд, който преизчислен с коефициента 1.143
възлиза на 795,52 часа дневен труд, т.е. води до извънреден труд от 99,53 часа, за които
следва да ѝ бъде заплатено съответното допълнително възнаграждение.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез процесуалния си представител гл.
юрисконсулт гл. юрк. Г.Г., е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявената искова
претенция като неоснователна и недоказана. Не оспорва, че за процесния период ищцата е
полагала труд по служебно правоотношение на посочената длъжност, както и че същата е
полагала извънреден и нощен труд, но сочи, че за тях, наред с трудовото възнаграждение, на
И. е било заплащано редовно допълнително възнаграждение съобразно ЗМВР и
3
подзаконовите нормативни актове по приложението му. Оспорва приложимостта на
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, като излага подробни
доводи в тази връзка.
Настоящият съдебен състав на ОС-Варна, като взе предвид доводите на страните,
събрания и приобщен по делото доказателствен материал, и като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, на основание чл. 12 и
чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно производство, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Атакуваното
решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената писмена
форма, поради което същото е валидно. Решението е постановено при наличието на всички
положителни процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на
правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което е и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася само в хипотезите на
нарушение на императивна правна норма. Такова, според настоящия съдебен състав, не се
установява.
В конкретния случай фактическата обстановка по делото е установена по несъмнен
начин от първата инстанция и оплаквания по фактите във въззивната жалба няма, поради
което същите не подлежат на самостоятелно изследване от въззивния съд.
Спорът, който е поставен за разглеждане пред настоящия съдебен състав, е изцяло
правен и се свежда до това дали следва субсидиарно да се прилагат правните норми на
общото трудово законодателство по отношение на служителите на ОД на МВР, имайки
предвид обстоятелството, че учреденото между тях и МВР трудово правоотношение е
нормативно регламентирано със специалните норми, обективирани в ЗМВР и приетите въз
основа на него подзаконови нормативни актове. В тази връзка настоящият въззивен състав
намира следното:
Ищцата е държавен служител в ОД на МВР – Варна, поради което приложение намират
разпоредбите на Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/ в редакцията от
18.07.2017г., доколкото в този закон не е предвидено друго. Цитираният нормативен акт е
специален по отношение на ЗДСл и в него е уреден статутът на държавните служители,
4
полагащи труд по служебно правоотношение в системата на МВР (арг. от чл. 142, ал. 2 от
ЗМВР).
По делото няма спор, че предвид характера на заеманата длъжност през процесния
период, ищцата е полагала труд през нощта /22.00 – 06.00 часа/, съгласно графици, а
отработеното работно време се е изчислявало сумирано.
В действащата към момента на исковата претенция редакция на чл. 187, ал. 1 ЗМВР е
посочено, че нормалната продължителност на работното време на държавните служители в
МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. В ал. 3 на
цитираната разпоредба се предвижда, че работното време на държавните служители се
изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8, 12 или 24-часови смени -
сумирано за тримесечен период. От ал. 5 на същия законов текст е видно, че работата извън
редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира със: 1. допълнителен платен
годишен отпуск за работата в работни дни и с възнаграждение за извънреден труд за
работата в почивни и празнични дни - за служителите на ненормиран работен ден; 2.
възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на отчетен период - за
служителите, работещи на смени. В ал. 9 е предвидено, че редът за организацията и
разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на
държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за
отдих и почивките за държавните служители се определят с Наредба на министъра на
вътрешните работи.
В процесния период /24.10.2016г. до 30.11.2017г./ е действала Наредба № 8121з-776 от
29.07.2016г. /в сила от 02.08.2016г./ за организацията и разпределянето на работното време,
за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време,
режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
Министерството на вътрешните работи.
Преди процесния период е действала Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014г. за реда за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето
за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи
/ДВ, бр. 69 от 19.08.2014г., отм. ДВ, бр. 40 от 02.06.2015г., в сила от 01.04.2015г./. Само и
единствено в нея изрично е предвидено, че при сумирано отчитане на отработеното време
общият брой часове положен труд между 22:00ч. и 6:00ч. за отчетния период се умножава по
0,143 – чл. 31, ал. 2 от Наредбата. В следващите две Наредби изрична регламентация за
преизчисляване липсва. В Наредба № 8121з-592 /обн. ДВ бр. 40 от 02.06.2015г./ и в Наредба
№ 8121з-779 /обн. ДВ бр. 60 от 02.08.2016г./ липсва изрична норма, съответстваща на тази
на чл. 31, ал. 2 от Наредба № 8121з-407 за преобразуване на часовете положен нощен труд с
коефициент 0,143.
Липсата на изрична норма обаче не следва да се тълкува като законово въведена
5
забрана за преизчисляване на положените от служителите в МВР часове нощен труд в
дневен /каквато изрична забрана би била и противоконституционна/, а представлява
празнота в уредбата на реда за организацията и разпределянето на работното време, за
неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима
на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на
вътрешните работи. При наличие на такава непълнота в специалната уредба, касаеща
служителите в МВР, съдът намира, че следва субсидиарно да се приложи общата Наредба за
структурата и организацията на работната заплата /обн. ДВ бр. от 26.01.2007г./. В чл. 9, ал. 2
от същата е предвидено при сумирано изчисляване на работното време нощните часове да се
превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане
на работното време за съответното работно място.
Възражението, че с нарочни заповеди и наредби работодателят е компенсирал
положения нощен труд чрез допълнително възнаграждение, поради което и не следва
превръщането на нощните часове в дневни да се отразява на отчитането на извънреден труд,
е неоснователно. Това е така, тъй като посочената в чл. 9 от Наредбата методология е само с
оглед установения по законодателен път начин за отчитане на нормата действително
положен труд. Тези разпоредби се прилагат едновременно с правилата за заплащане на
нощния труд, т. е. при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се
превръщат в дневни с коефициент 1,143, съответно за същите тези нощни часове се заплаща
и допълнително трудово възнаграждение за нощен труд. Предвид това не може да се
приеме, че с предвиждането на допълнително възнаграждение за нощен труд работодателят
е запълнил празнотата в специалните норми.
Приложение на общо основание имат нормите на чл. 9 и сл. от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, в която именно е определена конкретна
методология за превръщането на нощните часове в дневни със съответния коефициент и по-
конкретно при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в
дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на
дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място. Това виждане е застъпено и в каузалната практика на ВКС,
обективирана в Решение № 14/27.03.2011г. по гр. д. № 405/2011г. на IV ГО на ВКС и
Решение № 103/27.07.2012г. по гр. д. № 299/2011г. на IV ГО на ВКС.
Също така следва да се отбележи, че нормата на чл. 9 от Наредбата урежда различни
хипотези. Докато разпоредбите на ал. 1 и ал. 3 от нея визират условия за "увеличаване" на
трудово възнаграждение с определен коефициент, разпоредбата на ал. 2 се отнася
единствено до изчисляване на положения труд като стойност в часове при сумирано
изчисляване на работно време. Това правило е общо, а не специално, поради което не може
да се сподели тълкуването, че то е приложимо единствено при "трудово възнаграждение,
заработено по трудови норми" и при "продължителност на нощното време, по-малка от
6
продължителността на дневното". Не може да се сподели становището, че целта на този
коефициент е да определи така възнаграждението на работника или служителя, че когато
той работи 7 часа през нощта, да получава трудово възнаграждение за 8 часа, а в случая
ищцата работи 8 часа през нощта, т. е. няма необходимост от преизчисляване. Ако такова
становище бъде застъпено, то служител, който полага повече от 8 часа труд през нощта, ще
бъде поставен в по-неблагоприятно правно положение, защото за него "приравняване" няма
да е налице, а това би било недопустимо. Предвидената възможност в специалния закон
ЗМВР нощният труд да не надвишава осем часа /а не седем, както предвижда КТ/, не може
да бъде основание да бъдат поставени държавните служители, работещи в системата на
МВР, в неравностойно положение и положеният от тях през нощта труд да не се приравнява
на дневен, както се процедира по отношение на работниците, полагащи труд по трудови
правоотношения, регулирани по КТ.
Поради изложените съображения, въззивната инстанция намира, че положеният от
ищеца нощен труд следва да бъде преизчислен по горепосочените правила и превишаването
на нормата следва да се заплати като извънреден труд. Исковата претенция за заплащане на
извънреден труд в периода от 24.10.2016г. до 30.11.2017г., получен след преобразуване на
положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по своето основание. Видно от
приетото по делото заключение на вещото лице по назначената ССчЕ, което настоящият
състав кредитира като обективно изготвено, даващо компетентен и добре обоснован отговор
на поставените задачи, ищцата М. И. И. е положила извънреден труд от 99,53 часа, за които
се дължи допълнително възнаграждение в размер на 598,10 лева. Предвид това, по делото
е поискано и допуснато изменение на иска на основание чл. 214 от ГПК, като първоначално
предявената претенция от 597,12 лева е била увеличена до горепосочения размер. С оглед на
последното следва да се приеме, че претенцията за заплащане на извънреден труд е доказана
и по своя размер.
Предвид основателността на главния иск, основателен се явява и акцесорният такъв по
чл. 86 ЗЗД. Дължимата лихва за забава върху всяка една изискуема главница, считано от
всяко първо число на месеца, следващ тримесечието, в което е положен извънреден труд, до
датата на предявяване на иска следва да се уважи за претендираната сума от 145,55 лева,
окончателно посочена от ищцата с изменението на иска и въз основа на заключението на
вещото лице.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното
първоинстанционно решение следва да се потвърди изцяло.
По разноските:
При този изход от делото, претенцията на въззиваемата за компенсация на разноските,
направени за защита във въззивното производство по неоснователна въззивна жалба
/доказателства за извършването на които са представени – Договор за правна защита и
7
съдействие от 02.04.2021г. (л. 11), ведно с отбелязване, че уговореното адвокатско
възнаграждение в размер на 360 лв. е заплатено изцяло в брой/, следва да бъде уважена.
Разноските следва да бъдат възложени в тежест на въззивника-ответник.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 2857/ 06.07.2020г., поправено с Решение №
261086/ 09.11.2020г., постановени по гр.д. № 17464/2019г. по описа на РС – Варна, 49
състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Областна дирекция на Министерство на
вътрешните работи – гр. Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „Цар Калоян“ № 2, ДА ЗАПЛАТИ на
М. И. И., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Калина“ №4, ет.5, ап.10, сумата в размер
на 360 /триста и шестдесет/ лева, представляваща сторени пред въззивния съд съдебно-
деловодни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент от
чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8