№ 481
гр. ***, 12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ***, XII-И СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Надежда Д. Кирилова
при участието на секретаря Теменужка Б. Димитрова
като разгледа докладваното от Надежда Д. Кирилова Гражданско дело №
20253630100182 по описа за 2025 година
Предявен е осъдителен иск с правна квалификация правна квалификация чл.
55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Производството по настоящото дело е образувано по искова молба от Й. М. Й., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. ***, ул. „***“ № 9, вх. Б, ет. 2, ап. 7, със съдебен адрес:
гр. ***, бул. „***” № 44, ет. 4, офис 6, чрез адв. П.Н. от АК – *** срещу ответника „***“
ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, ул. „***“ № 3 /***/, ет. 10,
представлявано от управителя И.Н.Х.-С.
Ищецът твърди, че на 24.03.2022 г. сключил с ответното дружество - „***“ ООД
Договор за потребителски кредит № 202203240249030058, по силата на който му бил
предоставен потребителски кредит в размер на 1 500 лева. Посочената сума следвало да
бъде върната при ГПР 48.77% и лихвен процент 40.39%, а размерът на общата сума, която
следвало да върне била в размер на 1 848 лв., представляваща сбор от усвоената главница в
размер на 1 500 лв. и договорна лихва в размер на 348 лв. Дължимата по договора сума
следвало да бъде върната в срок до 25.03.2023г.
Твърди, че в Глава IV, чл. 6 било въведено задължение на кредитополучателя да
предостави гаранция по кредита съгласно чл. 4, ал. 3 от Общите условия, в противен случай
дължал неустойка за неосигурена гаранция в размер на 1 200 лева, съставляваща 91% от
усвоената сума по кредита. Съгласно погасителният план, посочен в чл. 11, ал. 2 от
Договора, всяка погасителна вноска била в размер на 154 лв., включваща главница и лихва,
като първата погасителна вноска била с падеж 25.04.2022 г., а последната под номер 8 - с
падеж 25.03.2023 г. Размерът и падежа на всяка погасителните вноски били описани
подробно в чл. 11 от процесния договор.
Излага, че в посочения в чл. 11, ал. 2 от Договора, погасителен план, не била
включена неустойката за непредставяне на гаранция по чл. 6, ал. 1 от Договора. Съгласно чл.
6, ал. 2 от Договора, неустойката се начислявала на месец, считано от изтичането на срока по
чл. 4, ал. 3. В чл. 6, ал. 5 било посочено, че начислената неустойка се заплащала заедно със
следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит бил договор, въз основа на
който кредиторът предоставял или се задължавал да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане.
1
Счита, че доколкото процесния договор бил договор на свободно договаряне,
съгласно чл. 9 от ЗЗД, то неговото съдържание следвало да не противоречи на добрите
нрави. Санкцията при несъобразяване била посочена в разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД,
според който нищожни са договорите, накърняващи добрите нрави.
Твърди, че в чл. 6, ал. 1 от Договора било посочено, че при непредставяне на гаранция
по чл. 4, ал. 3, кредитополучателя дължал на кредитора неустойка в размер на 1200 лв.,
която се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита, т. е. същата се
дължала разсрочено към вноските от погасителния план. Ако към оскъпяването по кредита с
уговорената в чл. 6, ал. 1 от Договора, неустойка за непредоставяне на гаранция в размер на
1 200 лв., се прибавила към ГПР, то той щял да надхвърли предвидения законов максимум в
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според който максимално допустимия процент на разходите на годишна
база по потребителските кредити следвало да е в размер не по-висок от 5 пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. Съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считали за нищожни.
Към датата на подаване на исковата молба в съда, ищецът бил заплатил на ответника
общо сумата от 1861.06 лева, съответно - 03.05.2022 г. – 254 лева и 07.06.2022 г. – 1604.23
лева, с което предсрочно бил погасил задължението си. Съгласно чл. 13, ал. 1, т. 3, при
предсрочно погасяване, кредиторът начислявал освен договорните лихви по погасителен
план, но и неустойка. Предвид установената нищожност, счита че не дължи неустойка за
неосигуряване на гаранция, поради което надвнесената сума в размер на 113.12 лева
подлежала на възстановяване от кредитора.
В исковата молба излага подробни съображения и мотиви относно твърденията си.
Моли съдът да се произнесе с решение, по силата на което да осъди ответника „***“
ООД, с ЕИК *** да заплати на Й. М. Й., с ЕГН **********, сумата в размер на 113.12 лева,
представляваща недължимо заплатена сума за неосигуряване на гаранция по чл. 6 от
Договор за потребителски кредит № 202203240249030058/ 24.03.2022 г. Моли да му бъдат
присъдени и всички, сторени по делото разноски.
В съдебно заседание, ищеца, редовно призован, не се явява лично и не изпраща
упълномощен представител. С депозирана на 03.06.2025 г. молба от пълномощника на
ищеца - адв. П.Н. от ВАК излага конкретни съображения в подкрепа на исканията си. ООО
Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея са били редовно връчени на
ответника, като в законоустановения едномесечен срок от негова страна е бил депозиран
писмен отговор. В отговора ответника заявява, че оспорва твърденията на ищеца, че
неустоечната клауза противоречи на добрите нрави, на разпоредбите на чл. 16, ал. 1 от ЗПК
и чл. 19 от ЗПК и, че процесният договор нарушава изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 – т. 12, чл. 12, ал. 1, т. 7 - т. 9 от ЗПК. Смята, че неустойката по чл. 6, ал. 1 от договора
не е елемент от ГПР по кредита и от същественото съдържание на договора /т. е. и без нея
договорът би бил сключен, за разликата от уговорката за лихва, която била неотменна част
от същественото му съдържание/, понеже представлявала разход при неизпълнение по
смисъла на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, но дори и да би се приело, че е такъв елемент и е
трябвало да бъде включена, невключването й не водило до недействителност на целия
договор и съответно не лишавало от действие уговорката за възнаградителна лихва. В
отговора на исковата молба излага подробни съображения относно твърденията си. Моли
иска да бъде отхвърлен като неоснователен и да им бъдат присъдени разноски. Обективира
и възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание, представляващият ответника „***“ ООД, редовно призован, не
се явява и не изпраща процесуален представител. С депозирана на 23.05.2025 г. писмена
молба от пълномощника на ответника – мл. юрисконсулт Давидия Давидова, излагат
конкретни съображения в подкрепа на исканията си.
ШРС, след като взе предвид събраните по делото доказателства и становища на
страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите
2
на закона, намира за установено от фактическа страна следното:
От приложения по делото Договор за потребителски кредит № 202203240249030058 е
видно, че на 24.03.2022 г. кредиторът – ответника „***“ ООД се е задължил да предостави на
кредитополучателя – ищеца Й. М. Й. потребителски кредит под формата на заем в размер
на 1 500 лева. Кредитополучателят се е задължил при условията и сроковете на този договор
да върне предоставения кредит, както и да заплати уговорената лихва и другите разходи по
кредита, съгласно уговореното в договора. Дължимата по договора сума следвало да бъде
върната на дванадесет равни месечни вноски, всяка от които в размер на 154 лв., в срок до
25.03.2023 г., при годишният процент на разходите /ГПР/ - 48.77% и лихвен процент -
40.39%. Общата дължима сума от кредитополучателя, посочена в чл. 11, ал. 5 от договора за
кредит, е в размер на 1 848 лв., представляваща сбор от усвоената главница в размер на 1
500 лв. и договорна лихва в размер на 348 лв. Според чл. 4, ал. 3 от договора страните са се
споразумели, в срок до края на следващия деня от сключването на договора,
кредитополучателя да представи на кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и
условията, предвидени в общите условия на договора, банковата гаранция или гаранция,
издадена от небанкова финансова институция, за сума в размер на 1 848 лв. и със срок на
валидност до 26.03.2023 г. В чл. 6 от договора е посочено, че в случай, че кредитополучателя
не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от договора в установения
срок и съгласно ОУ, дължи на дружеството неустойка в размер на 1 200 лв. Неустойката
следвало да се начислява на месец, считано от изтичане срока по чл. 4, ал. 3, а начислената
неустойка се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съгласно
уговорения погасителен план според чл. 6, ал. 5 от договора. Съгласно разпоредбата на чл.
13, ал. 1, т. 3 от договора, при предсрочно погасяване, кредиторът начислявал освен
договорните лихви по погасителен план, но и неустойка.
От приета по делото като писмено доказателство и неоспорена от страните Разписка
№ 0500015567057784/03.05.2022 г., се установява, че ищеца Й. М. Й. е привел в полза на
ответното дружество „Кредито“ ЕООД чрез системата за електронно плащане ePay. bg
сумата от 254 лв. От приета по делото като писмено доказателство и неоспорена от страните
Разписка № 0500015852121618/07.06.2022 г., се установява, че ищеца Й. М. Й. е привел в
полза на ответното дружество „Кредито“ ЕООД чрез системата за електронно плащане ePay.
bg сумата от 1 604.23 лв. Т. е. безспорно е установено, че ищеца Й. М. Й., в качеството на
заемополучател е погасил предсрочно процесния кредит заплащайки сумата в общ размер на
1 858.23 лв.
Така установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани по
делото писмени доказателства и по-специално от: заверено копие на Договор за
потребителски кредит № 202203240249030058/24.03.2022 г.; заверено копие на Стандартен
европейски формуляр /СЕФ/; заверено копие на Общи условия; заверено копие на Разписка
№ 0500015567057784/ 03.05.2022 г. и заверено копие на Разписка № 0500015852121618/
07.06.2022 г.
Изложената фактическа обстановка се изяснява и от изготвената в хода на съдебното
производство съдебно-счетоводна експертиза, по която вещото лице дава заключение, че
действителния размер на годишния процент на разходите /ГПР/ по Договор за
потребителски кредит № 202203240249030058/24.03.2022 г. възлиза на 335.559%, заедно с
предвидената в посочения договор неустойка.
Предвид така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Съдът е сезиран с иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. За
основателността на иска ищецът следва да докаже при пълно и главно доказване, че е
заплатил процесната сума на ответника. В доказателствена тежест на ответника е да докаже
по делото пълно и главно наличието на валидно основание за получаване на процесната
сума - валидно облигационно правоотношение между страните по договор за потребителски
3
кредит.
С нормата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, законодателят е вменил задължение на съда да следи
служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. И преди
чл. 7, ал. 3 от ГПК обаче, съгласно практиката на СЕС, на националните съдилища е вменено
задължението служебно да следят за неравноправни договорни клаузи, попадащи в
приложното поле на директивите относно потребителската защита, като националният съд
не само се произнесе относно евентуално неравноправния характер на договорна клауза, но
и служебно разгледа този въпрос, когато са налице необходимите за това правни и
фактически обстоятелства. Съгласно решението по дело С243/08 СЕС, националният съд
следва служебно да следи за неравноправни клаузи в договори с потребителите във всички
случаи, когато от доказателствата по делото може да се установи, че в договора между
страните се съдържа неравноправна клауза, и да не прилага тази клауза.
А съобразно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2020
г., ОСГТК, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на
правни сделки или на отделни техни клаузи от тях, които са от значение за решаване на
правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако
нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.
Настоящият случай е такъв, тъй като в исковата молба се навежда възражения за нищожност
на клаузата на договора за потребителски кредит, предвиждаща заплащане на неустойка.
От материалите по делото се установява по безспорен начин, че страните са били в
облигационни отношения, възникнали по силата на сключения между тях на 24.03.2022 г.
Договор за потребителски кредит № 202203240249030058. Не е спорен и въпроса, че с
клаузите на договора страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят наред с
главницата, следва да заплаща на кредитодателя и неустойка.
Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор от 24.03.2022 г. по своята
правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от
Закона за потребителския кредит, съгласно която Договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Доколкото длъжникът е
физическо лице, на което по силата на сключения договор от 24.03.2022 г. е предоставен
паричен заем, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност, то същият се явява потребител по смисъл на §13, т. 1 от ДР на ЗЗП. С оглед на
изложеното следва да приемем, че длъжникът, в качеството си на кредитополучател в
отношенията, възникнали между него и кредитодателя по силата на сключения
Индивидуален договор за потребителски кредит се ползват от защитата на потребителите,
предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в
потребителските договори въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от
5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Доколкото сключеният между страните договор има правната характеристика на
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, действителността на
неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите
изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя.
Ищецът Й. М. Й. оспорва действителността на клаузата от договора за потребителски
4
кредит, предвиждаща заплащане от кредитополучателя на неустойка в размер на 1200 лв.,
която се заплаща заедно със следващата се погасителна вноска по кредита съобразно
разпоредбата на чл. 5, ал. 6 от договора, т. е. същата се дължи разсрочено към вноските на
погасителния план, която счита, че води до пълна недействителност на договора между
страните. С клаузата на чл. 6, ал. 1 от Договора кредитополучателя се задължава в случай, че
не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от договора в установения
срок и съгласно ОУ, дължи на дружеството неустойка в размер на 1 200 лв. В този смисъл,
за да избегне начисляването на тази неустойка, кредитополучателят е следвало да
предостави обезпечение под формата на банкова гаранция или гаранция, издадена от
небанкова институция, в срок до края на следващия ден от сключването на процесния
договор, чрез превеждането му по банковата сметка на кредитополучателя да представи в
дружеството /кредитор/ гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в
общите условия на договора, за сума в размер на 1 848 лв. и със срок на валидност до
26.03.2023 г. според чл. 4, ал. 3 от договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват. От текста на цитираната разпоредба следва, че неустойката е определена
имуществена ценност, най-често парична сума, която длъжникът се задължава да престира
на своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора
задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична, валидна неустоична
клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи
в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такива, т. е. при
неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението.
В Глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този
смисъл клауза, като уговорената в чл. 6, ал. 1 вр. чл. 4, ал. 3 от договора за кредит, според
която се дължи неустойка в общ размер на 1 200 лв. при неосигуряване на
обезпечение в срока по чл. 4, ал.3 се намира в пряко противоречие с преследваната с целта
на транспонираната в ЗПК директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го стори
дългът му нараства, т. е. опасността от свърхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност
замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както е и
изрично посочено в разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди
сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите
от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит. Следователно
подобна уговорка за процесната неустойка пряко противоречи на закона и е нищожна.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди /няма данни за ищеца да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение/ е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
5
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г.,
ОСTK, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На
последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Според тази разпоредба, ако
неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може
да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. В настоящият случай
кредиторът не е изпълнил задължението си да проведе проверка на кредитоспособността на
ответника съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, съответно да търси обезпечение на
вземането си преди сключването на договора и предаването на заемната сума.
Предвид гореизложеното клаузата на чл. 6, във вр. чл. 4, ал. 3 от договора за кредит е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и не обвързва ищеца по делото. Същата
цели само да осигури на ответника едно допълнително възнаграждение, като същата е
включена в текущото задължение за всеки месец до момента на предоставяне на
обезпечението, поради което тя е нищожна и поради противоречието й с добрите нрави на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
В настоящия случай след изследване на съдържанието на договора, съдът намира, че
договорът за кредит е недействителен, поради неспазване на императивните изисквания,
залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Така, в процесния договор са посочени само
абсолютните стойности на лихвения процент по заема и годишен процент на разходите
/ГПР/. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в
договора ГПР от 48.77%. В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите на
ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Т. е., в
посочената величина, бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в
процесния договор за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсва. Следва да
се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането
на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе
остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Не става ясно, какво се включва в общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в договора в чл. 6, във вр. чл. 4, ал. 3 е
уговорено допълнително възнаграждение за кредитора, което съдът счита за нищожно. По
този начин не става ясно по какъв начин е формиран посоченият ГПР. Ето защо са неясни,
както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да
посочи какво точно е включено в тях. Също така в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е
6
предвидено, че: „годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по 5 просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България“. Цитираният законов текст е
насочен към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-
слабата страна, а именно потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се
възползва от по[1]неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като
законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна
лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него
може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на
практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде
избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален
размер на ГПР, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави
общото оскъпяване на кредита. Посоченото в договора в чл. 6, във вр. чл. 4, ал. 3 от договора
за кредит задължение на кредитополучателя води до увеличение на общия разход по
кредита за потребителя. В договора формално посоченият размер на ГПР е под петкратният
размер , но когато дължимата от кредитополучателя сума по чл. 6, във вр. чл. 4, ал. 3 от
договора за кредит се включи като компонент на ГПР води до надвишаване на размера му
посочен в чл. 19 ал. 4 от ЗПК и същият е 335.559%.
От друга страна, съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато при сключване на
договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 – т. 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – т. 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и
не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 от ЗПК. По гореизложените
съображения и правоотношението по договора за кредит, съдът приема процесния договор
за потребителски кредит за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК.
Ищеца претендира вземане срещу ответника поради неоснователно обогатяване и по-
специално – получаване на парична сума без основание. Съгласно разпоредбата на чл. 55,
ал. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено, или
отпаднало основание, е длъжен да го върне. Законодателят поставя условието получаването
да е без основание или ако такова основание първоначално е било налице, то да не се е
осъществило или да е отпаднало с обратна сила. Т. е., централният елемент от фактическия
състав, от който произтича претенцията за връщане на неоснователно обогатяване е
основанието. Последното представлява валидно правоотношение между лицето, което дава
и лицето, което получава нещо. Вземанията за връщане на получено без основание не
предпоставят вина на получателя.
В конкретния случай, ищеца Й. Иванов цели връщане на получена от ответника „***“
ООД парична сума в размер на 113.12 лв. при първоначална липса на основание. От
материалите по делото се установява по безспорен начин, че ищеца Й. М. Й., в качеството
на заемополучател е погасил предсрочно процесния кредит заплащайки сумата в общ размер
на 1 858.23 лв., в т. ч. главница, лихва и неустойка.
С оглед на изложеното по-горе досежно констатираната недействителност на
сключения между страните договор за потребителски кредит, следва че платената от Иванов
сума за неосигуряване на гаранция по чл. 6 от същия договор в размер на 113.12 лв., въз
основа на цитираната клауза, се явява платена при начална липса на правно основание и
подлежи на връщане. Поради изложеното искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД следва да
бъде изцяло уважен.
Ето защо, ответникът „***“ ООД следва да бъде осъден да заплати на Й. М. Иванов
сума в размер на 113.12 лева, представляваща получена от „***“ ООД сума без основание.
По разпределение на разноските по делото:
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът „***“ ООД дължи на ищеца
7
направените от негова страна разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото
производство, с оглед предявеният и уважен иск. Сторените от ищеца разноски в общ размер
на 200 лева, включващи заплатена държавна такса – 50 лв. и възнаграждение за вещо лице –
150 лв., които ответника следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Доколкото обаче пълномощникът на ищеца се е съгласил да му окаже процесуална
защита при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., поради което ответникът следва да бъде
осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА на адвоката се определя
размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, действаща към момента на
упълномощаването, за процесуално представителство, защита и съдействие по дела при
интерес до 1000 лв. предвижда възнаграждението е 400 лв. Същевременно обаче според
Решение от 25.01.2024 г. по дело – С - 438/22 на Съда на Европейския съюз /СЕС/, съдът не е
обвързан от минималните адвокатски възнаграждения при присъждането на разноски по
делото, съгласно разпоредбата на чл. 78 от ГПК, поради че това, че цитираната Наредба № 1
от 9 юли 2004 г. нарушава забраната по член 101, параграф 1 от ДФЕС. Съдът, след
преценка на конкретната правна и фактическа сложност на настоящия имуществен спор, на
вида и броя на извършените процесуални действия, изразяващи се в подаване на искова
молба по дело с еднороден предмет с висящи пред ШРС многобройни такива и с броя на
съдебните заседания /едно/, отчитайки, че не се е явявал в съдебно заседание процесуален
представител на ищеца, определя адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева.
Следователно ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител
на ищеца адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ за иска в
размер на 200 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, ул.
„***“ № 3 /***/, ет. 10, представлявано от управителя И.Н.Х.-С.да заплати на Й. М. Й., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. ***, ул. „***“ № 9, ет. 2, ап. 7, със съдебен адрес: гр. ***,
бул. „***” № 44, ет. 4, офис 6, чрез адв. П.Н. от АК – ***, на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД,
във вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, по банкова сметка BG23 ВРВI79451069803601 сума в размер на
113.12 лв. /сто и тринадесет лева и дванадесет стотинки/, представляваща недължимо
заплатена сума за неосигуряване на гаранция по чл. 6 от Договор за потребителски кредит
№ 202203240249030058/24.03.2022 г. - получена сума без основание.
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК *** да заплати на Й. М. Й., ЕГН ********** сумата от
200 /двеста/ лв., представляваща направените от ищеца разноски за държавна такса за
водене на делото и възнаграждение за вещо лице, съгласно представен списък.
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК *** да заплати на адв. П.Н. от Адвокатска кантора –
***, личен № **********, с адрес за призоваване: гр. ***, бул. „***” № 44, ет. 4, офис 6
сумата от 200 лева /двеста лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна помощ в настоящото производство, съразмерно с уважената част от иска и
съгласно представен списък.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред ***ски окръжен съд.
Съдия при Районен съд – ***: _______________________
8
9