№ 5990
гр. София, 04.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20241100505312 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 240 от 05.01.2024 г. по гр.д. № 41472 от 2023 г. по описа на СРС,
32 с-в, е отхвърлен предявения от И. Т. Ц. с ЕГН **********, гр. София, ул. ****, оф.9,
срещу „М.“ АД, с ЕИК ****. София, ул. ****, иск по чл.439 ГПК за признаване за
установено, че е погасена по давност възможността ответникът да събере
принудително от ищеца сума в размер 6544,23лв., за която е издаден изпълнителен
лист от 23.4.2012 г. по влязла в сила заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 18456/2012г.
на 78-ти състав на СРС и е образувано изп.д. № 1140/2012г. на ЧСИ Б. Б..
В срок е подадена въззивна жалба от ищеца И. Т. Ц. с изложени доводи за
неправилност, поради противоречие с материалния и процесуалния закон и
необоснованост. Счита, че неправилно районният съд е приел, че не са погасени по
давност процесните вземания. Според жалбоподателя, за формиране на извод за
неоснователност на иска, съдът не е съобразил, че след 30.03.2018 г. /датата, на която
съдът е счел, че взискателят е направил искания за извършване на конкретни
изпълнителни действия по старото изпълнително дело/ до предприемане на
изпълнителни действия по новото образувано изпълнително дело на 17.05.2023 г. е
изминал период по-дълъг от пет години. Освен това, неправилно съдът е приел, че
образуването на новото изпълнително дело на 30.03.2023 г. е изпълнително действие
годно да прекъсне давността. Като не е съобразил посочените установени факти СРС е
1
формирал погрешни фактически доводи и е постановил неправилно решение.
Отправя искане за отмяна на решението на СРС като неправилно и
постановяване на друго, с което искът бъде уважен. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „М.“ АД е подала писмен отговор на въззивната жалба, в
който изразява становище за неоснователност на същата. Заявява, че постановеното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Поддържа становище, че давността
за вземанията не е изтекла, което правилно е съобразено от СРС при постановяване на
решение. Поддържа, че изпълнителни действия са били извършвани по старото
изп.дело на 25.06.2012 г. и на 13.06.2013 г. След това такива са били извършени на
14.06.2016 г. и на 03.04.2018 г., като до образуването на новото изпълнително дело на
30.03.2023 г. давността за вземанията не е изтекла. Моли за потвърждаване на
решението на СРС като правилно. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана
страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, съдът намира че подадената въззивна жалба е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
С постановеното решение, СРС е приел, че след влизане в сила на заповедта за
изпълнение и след образуване на изпълнителното дело № 1140/2012 г. на ЧСИ Б. по
молба от 25.06.2012 г. на взискателя Райфайзенбанк България въз основа на заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 23.04.2012 г. издадени по
гр.д.№ 18456/2012 г. по описа на СРС, 78 с-в, не е изтекла приложимата петгодишна
погасителна давност за вземанията Идентичен извод е направен от съда по отношение
на вземанията и след прекратяване на първото изпълнително дело с Постановление от
08.12.2022 г. на основание чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради перемпция и образуването на
ново изпълнително дело №436/2023г. на ЧСИ Б. по молба на ответника – цесионер
„М.“ АД от 30.03.2023г. за събирането им по принудителен ред. Поради това искът по
чл.439 ГПК е отхвърлен като неоснователен.
Настоящият състав намира постановеното от СРС, 32-ми състав, решение за
валидно, допустимо и правилно.
2
Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи
следното:
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след
като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното
основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008
г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за
разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези
съображения разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти,
настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното
производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда
(определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО).
В случая ищецът основава исковата си претенция на обстоятелството, че е
изтекла давността за вземането, считано от влизане в сила заповедта за изпълнение. С
оглед на това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след
влизане в сила на заповедта, което обуславя приложимост на защитата по реда на
чл.439 ГПК. Ето защо, спорът следва да се разгледа по същество. Ищецът се позовава
на изтичане на предвидения в разпоредбата на чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК срок от
последното валидно изпълнително действие, и настъпила перемпция на
изпълнителното производство, както и на изтичане на давностния срок за вземането, т.
е. ищецът се позовава на нововъзникнали обстоятелства, поради което искът се явява
допустим и подлежи на разглеждане.
Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със
съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за
изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при
оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали
вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК,
когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо.
Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките
на установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен срок, заповедта влиза в
сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като
единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно
основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства
/в посочения смисъл – определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на
ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК/. Извън иска по чл.424
3
ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да
оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори
вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на
основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във
връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително
основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл.252 ГПК
(отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални
срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно
разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не може да се прави
аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз основа не несъдебно
изпълнително основание по чл.237 ГПК (отм.). Въпреки съществуващите сходства
между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и заповедното
производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има
съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им. Стабилитетът
на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм). С оглед на това съдебната
практика, постановена по отношение на несъдебните изпълнителни основания, няма
отношение към процесния случай, като следва да намери приложение актуалната
задължителна съдебна практика, постановена във връзка с регламентираното в
действащия процесуален закон заповедно производство.
Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и
затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се
прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422,
ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по
чл.415, ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока
по чл.415, ал.1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването
на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно,
поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист, съгласно нормата на чл.416 ГПК.
По изложените съображения нормата на чл.117, ал.2 ГПК следва да намери
приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК/чл.417 ГПК, влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК.
В случая за вземанията е приложима посочената в чл.117, ал.2 ЗЗД петгодишна
давност, тъй като същите са установени с влязла в законна сила заповед за изпълнение
4
от 23.04.2012 г.
В производството е установено, че изпълнително дело № 1140/2012г. на ЧСИ Б.
Б. е било образувано по молба от 25.06.2012 г. на взискателя Райфайзенбанк България
ЕАД въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен
лист от 23.04.2012 г. издадени по гр.д.№ 18456/2012 г. по описа на СРС, 78 с-в срещу
И. Т. Ц. за парични вземания с общ размер 6544,23лв., дължими по договор за кредит.
Чрез приложените доказателства пред първата инстанция се установява, че към
момента на депозиране на молбата за образуване на изпълнителното дело – 25.06.2012
г. приложимата петгодишна давност за вземанията не е изтекла.
С ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото
тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ -
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването
на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на
опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан
и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със
същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл.116 б. "б" ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на
действия за принудително изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД са уредени по различен
начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. "в" ЗЗД относно
давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и
отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са
неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД не защото ефектът на спирането в този
случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито
отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен
5
способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния
способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Съгласно
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако вземането е
установено със съдебно решение.
Според ТР № 3/2020 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК, ВКС - погасителната
давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по
изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г.
по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Относно действията, годни да прекъснат давността
са приложими дадените разяснения с приложимото към този момент ППВС №
3/18.11.1980 г. Отмяната на последното / ППВС № 3/18.11.1980 г./ има действие от
26.06.2015 г. - датата, на която е прието противоположното тълкуване.
В случая изпълнителното дело е било образувано преди 26.06.2015 г., както бе
посочено по молба на първоначалния взискател – цедент Райфайзенбанк България
ЕАД от 25.06.2012 г. като на 10.07.2012 г. е била изпратена покана за доброволно
изпълнение на длъжника, а на 10.07.2012 г., на 30.07.2012 г., на 09.08.2012 г. и
23.08.2012 г. са били наложени запори на вземанията на длъжника по банковите му
сметки. Съответно, на 23.08.2012 г. е бил наложен запор на МПС притежаван от
длъжника.
С молба от 21.05.2013 г. цесионера „М.“ АД е поискал да бъде конституиран
като взискател на мястото на цедента Райфайзенбанк България ЕАД. Последното е
уважено от ЧСИ и по искане на взискателя е наложен на 13.06.2013 г. запор на
притежаваните от длъжника дружествени дялове в Р.** ЕООД. След това извършено
изпълнително действие по искане на взискателя е наложен запор на вземанията на
длъжника в банка СЖ Експресбанк АД на 03.04.2018 г.
С оглед това, съдът намира че са настъпили предпоставките на чл.433, ал. 1, т. 8
ГПК на 04.04.2020 г. Както доктрината, така и съдебната практика несъмнено са
приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2
години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК, поради т. нар. "перемпция" и то по силата на закона, независимо дали съдебният
изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не
конститутивно действие. В случая се установява, че с постановление на ЧСИ от
08.12.2022 г. е прекратено изпълнителното дело на основание чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК,
поради перемпция.
6
Според изразените становища в Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д.
№ 1747/2020 г., IV г. о., ГК и Решение № 3/04.02.2022 г. по гр.д. № 1722 по описа за
2021 г. на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, които се възприемат от настоящия
състав, перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността. Както е
посочено в тях, тя е имала значение при действието на Постановление № 3/1980 г. на
Пленума на Върховния съд, тъй като до обявяването му за изгубило сила новата
давност е започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело и гражданите,
съдът и всички други държавни органи са били длъжни да съобразяват поведението си
с него. Двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия момент, в който не
се осъществява изпълнение (включително доброволно, напр. по постигнато
споразумение между страните), т.е. осъществяването на всички поискани способи е
приключило (успешно или безуспешно) или поисканите не могат да се осъществяват
по причина, за която взискателят отговаря - след направеното искане не е внесъл
такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така осуетява неговото
прилагане.
По молба на взискателя от 30.03.2023 г. е било образувано от ЧСИ Б. ново
изпълнително дело №436/2023 г., по което същински изпълнителни действия са били
извършени на 17.05.2023 г. с изпращане на запорно съобщение до Банка ДСК ЕАД.
Към този момент обаче, спорен настоящия състав не е изтекла предвидената от закона
петгодишна давност за вземанията, тъй като с посочената молба е отправено искане за
налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, за което на същата
дата е била внесена от взискателя и дължимата такса. Поради това, настоящия състав
намира че давността за вземанията е била прекъсната с оглед указанията на чл.116,
б“в“ ЗЗД. В този смисъл са и дадените разяснения с ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ №
2 ОТ 04.07.2024 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 2/2023 Г., ОСГТК НА ВКС.
Доводите на ищеца, че давността за вземанията не е била прекъсната на
основание чл. 116 б. "в" ЗЗД след образуване на новото изпълнително производство,
съдът намира за неоснователни. Действително молбата за образуване на новото
изпълнително дело не е действие годно да прекъсне давността за вземанията. Искането
на взискателя обаче за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника формулирано в тази молба и същевременно внасянето на дължимата такса за
това представляват същинско изпълнително действие, което е прекъснало давността за
вземанията започнала да тече на 10.04.2018 г., когато е бил наложен последния запор
на вземания по банкови сметки в СЖ Експресбанк АД.
В мотивите на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС
изрично се посочва, че подаването на молба за образуване на изпълнителното дело,
проучването на имущественото състояние на длъжника не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността за вземанията. Поисканият с молбата от 30.03.2023 г. запор
обаче в случая е бил извършен на 17.05.2023 г., към първия посочен момент, както бе
7
посочено, вземанията не са били погасени по давност.
Считано от всяко прекъсване на давността /с данни за последно такова на
30.03.2023 г./ съгласно чл. 117, ал. 1 ЗЗД е започвала да тече нова петгодишна давност,
като давностният срок за процесното вземане, последно прекъснат на посочената дата
не е изтекъл. При извода за непогасеност на изпълняемото право по давност
предявеният отрицателен установителен иск следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено като правилно на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр. 1 от
ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК в полза на
ответника следва да бъдат присъдени разноски за въззивната инстанция в размер на
100.00 лв. за възнаграждение за юрисконсулт.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 240 от 05.01.2024 г. по гр.д. № 41472 от 2023 г. по
описа на СРС, 32 с-в.
ОСЪЖДА И. Т. Ц. с ЕГН **********, гр. София, ул. ****, оф.9 да заплати на
„М.“ АД, с ЕИК ****. София, ул. ****, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК сумата
100.00 лв. –разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8