№ 9380
гр. С., 20.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Н. Д. С. М.
при участието на секретаря П. Н. Н.
като разгледа докладваното от Н. Д. С. М. Гражданско дело №
20231110156683 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба от „Т. С.” ЕАД срещу Л. К. Е., с
която са предявени по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр.
с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищцовото дружество твърди, че е налице облигационно правоотношение с ответника,
възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи
условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е
необходимо изричното им приемане по отношение на топлоснабден имот с адрес гр.
С., ж.к. „Л. Г“, бл. 36, вх. В, ет. 2, ап. № 68, с аб. № 32****. Поддържа, че съгласно
тези ОУ е доставял на ответника за процесния период топлинна енергия, за която не е
заплатена дължимата цена. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае
за установено, че ответникът му дължи следните суми: 197,18 лв., представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.11.2019 г. – 30.04.2021
г., ведно със законната лихва за забава от 24.03.2023 г. до изплащане на вземането,
сума в размер на 42,19 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху
главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2020
г. до 09.03.2023 г., сума в размер на 15,87 лв., представляваща главница за дялово
разпределение за периода 01.02.2020 г. – 30.04.2021 г., ведно със законната лихва за
забава от 24.03.2023 г. до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 3,94 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена
топлинна енергия, начислена за периода от 31.03.2020 г. до 09.03.2023 г ., за които е
1
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 22.05.2023 г. по ч.гр.д. №
15362/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 56 състав.
Ответницата в срока по чл. 131 ГПК е подал отговор на исковата молба, в който
оспорва исковете по основание. Оспорва наличието на облигационно правоотношение
с ищеца въз основа на качеството собственик или ползвател на процесния имот.
Твърди, че имотът е бил предоставен под наем на баща й, починал на 24.01.1996 г.,
възникнало въз основа на настанителна заповед на „Контролно-заваръчно управление“,
чийто служител бил той, като договорът с него е прекратен, а такъв не бил сключван с
нея. Поради това твърди, че не е материално легитимирана да отговаря по исковете.
Релевира възражение за изтекла погасителна давност. Счита, че исковете следва да
бъдат отхвърлени.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Н.“ АД не изразява становище.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ:
Основателността на предявените искове за установяване, че ответницата дължи
претендираната цена по договор за продажба на доставена топлинна енергия и за
дялово разпределение се обуславя от кумулативното наличие на следните
предпоставки: валидно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия,
извършена от ищеца реална доставка на топлинна енергия в твърдяния обем през
процесния период и на претендираната стойност, изискуемост на задължението за
плащане на продажната цена. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на
ищеца е установяване на горните предпоставки при условията на пълно и главно
доказване. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на
претенцията. В случай, че ищецът установи посочените по-горе обстоятелства,
ответната страна следва да докаже опровергаващия довода за неизпълнение факт –
точно във времево и количествено отношение изпълнение на задължението за плащане
на потребената топлинна енергия за процесния период.
При така разпределелната доказателствена тежест, съдът намира, че исковете са
неоснователни. Съображенията за това са следните:
Първото релевантно по делото обстоятелство касае установяване налиието на
облигационно правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия.
Правната регламентация на правоотношението по продажба на топлинна
енергия се съдържа освен в общата уредба по чл. 183 и сл. Закон за задълженията и
договорите (ЗЗД), още в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ). Съгласно последния
правоотношението по продажба на топлинна енергия е договорно, сключвано при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) - чл. 150, ал. 1 ЗЕ.
Предвидена е писмена форма на договора, която не е форма за действителност, а за
доказване. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ), в отклонение от правилото на чл. 16, ал. 1 ЗЗД.
2
Характерна особеност за правоотношението по продажба на топлинна енергия е
обстоятелството, че за възникването на договорната връзка не е необходимо изрично
волеизявление, като същото следва по силата на законовата презумпция на чл. 153, ал.
1 от Закона за енергетиката, в приложимата за процесния период редакция, съгласно
която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти/потребители на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната
наредба. Следователно, за да се приеме, че ответната страна има качеството
потребител на топлинна енергия, то достатъчно е да се установи, че същата е
собственикът/ползвател на недвижим имот и е налице решение на Общото събрание на
етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на
клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
В константната и задължителна съдебна практика безпротиворечиво е изведено,
че изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна
енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Клиенти (потребители) на топлинна
енергия могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този
имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“
на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от
ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. В този смисъл са мотивите към т. 1 от
Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.
Въз основа на така очертаната нормативна уредба, в случая съдът приема, че не е
установено първото правнорелевантно обстоятелство – наличието на облигационно
правоотношение по продажба на топлинна енергия между страните по делото. По
делото не са ангажирани доказателства, от които да се установи принадлежност на
правото на собственост върху процесния имот от ответницата, нито е доказано същата
да е вещен ползвател, нито пък е представен договор, сключен между ищеца и
ответницата с данни за открита на нейно име партида.
За установяване наличието на облигационна връзка с ответницата ищецът е
представил съдебно решение от 29.03.1995 г., с което е прекратен бракът между К. А.
Е. и М. Т. Я. и по силата на което е разпределено ползването между двамата бивши
съпрузи до решението за делба. В съдебното решение имотът не е индивидуализиран
чрез посочване на адреса му, но към извода, че това би могъл да е процесният имот
насочва молба-декларация от 12.10.1995 г. от К. А. Е. за разделяне на партидата за
3
имота на две предвид обстоятелството, че в него живеят 2 семейства – това на К. Е. и
М. А..
От удостоверение за наследници на К. А. Е. се установява, че същият е оставил
единствен наследник по закон ответницата по делото Л. К. Е..
Приложена е молба-декларация от 26.04.2001 г., в която е посочено да изхожда от
Л. К. Е. за откриване на партида на нейно име за имот с адрес гр. С., ж.к. „Л. Г“, бл. 36,
вх. 3, ап. 68. Върху декларацията е отбелязано същата да е издадена служебно съгласно
удостоверение за наследници, върху нея липсва подпис на потребител.
При тези данни съдът намира, че ищецът не е доказал при условията на пълно и
главно доказване разпределения в негова тежест факт.
Предвид недоказване на първия правопораждащ факт елемент от гореописания
фактически състав, не подлежат на изследване останалите събрани по делото
доказателства.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. С оглед неоснователността на главния иск, следва да бъде отхвърлен
и акцесорният такъв за лихва.
По разноските:
При този изход на спора право на възнаграждение има ответницата. Същата е
претендирала и доказала извършването на такива в размер на 480 лв. за адвокатско
възнаграждение. Възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за
неоснователно.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ********
срещу Л. К. Е., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 197,18 лв., представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.11.2019 г. – 30.04.2021
г., за сумата от 42,19 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата
за реално доставена топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2020 г. до
09.03.2023 г., за сумата от 15,87 лв., представляваща главница за дялово разпределение
за периода 01.02.2020 г. – 30.04.2021 г., както и за сумата от 3,94 лв., представляваща
мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия,
начислена за периода от 31.03.2020 г. до 09.03.2023 г ., за които е издадена заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 22.05.2023 г. по ч.гр.д. № 15362/2023 г. по описа
на Софийски районен съд, 56 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ******** да заплати на Л. К. Е., ЕГН **********
4
сумата от 480 лв. разноски за производството.
Решението е постановено при участието на „Н. инженеринг“ ЕООД като трето
лице помагач на страната на ищеца.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2 – седмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5