Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 30.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети
октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия
Трендафилов в. гр. дело № 15198 по
описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 122433 от 17.05.2017 г., постановено по гр.д. № 74259/2016 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 73 състав, са отхвърлени предявените по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Й.Ц.А. искове с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр, чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че
ответницата дължи на ищеца следните суми: 1559.39
лв. – главница, от която 1524.83 лв., представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за периода м.04.2013 г. – м.04.2015 г. и 34.56 лв.,
представляваща сума за дялово разпределение, както и 221.40 лв. – обезщетение за забава за периода 31.05.2013 г. – 27.04.2016
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението в съда - 16.05.2016 г., до окончателното изплащане на същата, за
които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 26161/2016 г. по описа
на СРС, 24 състав.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.”
ЕООД.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца "Т.С." ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд приел, че ответницата не следва да отговаря за консумираната топлинна енергия за процесния период. Не било правилно възприетото в мотивите на решението на СРС, че искът следвало да се отхвърли, тъй като ответницата имала сключено споразумение за разсрочено плащане. Твърди се, че ответницата не спазила чл. 5 от сключеното споразумение, тъй като същата се задължила да не възразява срещу издадената заповед за изпълнение. Въпреки сключеното споразумение, ответницата депозирала възражение в законоустановения срок и въпреки направеното признание, впоследствие оспорила вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение, с оглед на което съдът указал на ищеца да предяви иск за установяване на вземането си и ищецът предявил такъв иск. В отговора на исковата молба липсвало оспорване, че ответникът сключил споразумение, поради което не въвел в предмета на спора това обстоятелство. Ето защо, моли обжалваното решение на СРС да бъде отменено, а предявените искове - да бъдат уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата
по жалбата Й.Ц.А. не е депозирала писмен отговор на въззивната жалба.
Третото
лице-помагач „Т.С.” ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран от "Т.С." ЕАД с искова молба, с която срещу Й.Ц.А.
са били предявени за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 150, ал. 1 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За
да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел за безспорно,
че след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК и преди подаване на исковата
молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, страните постигнали споразумение на 26.08.2016 г.
за разсрочване на задълженията на ответницата, която го изпълнявала точно и
погасявала задълженията си по договорения погасителен план. Съдът е приел още,
че към 12.05.2017 г. – приключването на съдебното дирене, ответницата погасила
задълженията си по споразумението и платила погасителните вноски до 9 – та
включително на съответните падежи. Останалите три вноски – от 10 до 12, били с
ненастъпили падежи, поради постигнатото между страните споразумение за
разсрочване, въз основа на което на основание чл. 235, ал. 3 ГПК следвало да се
приеме, че също са недължими.
По отношение на фактическата
обстановка:
Заповедният
съд е бил сезиран от „Т.С.“ ЕАД със заявление от 16.05.2016 г. за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу
Й.Ц.А. за следните суми: 1524.83 лв. – главница за доставена топлинна
енергия за периода м.04.2013 г. – м.04.2015 г.; 34.56 лв. - главница за дялово
разпределение, както и 221.40 лв. – обезщетение за забава за периода 31.05.2013
г. – 27.04.2016 г.
За
сумите по заявлението в полза на заявителя е била издадена заповед от
09.06.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, включително и
за разноските за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение.
На
08.08.2016 г., в срока по чл. 414, ал. 1 ГПК, длъжницата Й.А. депозирала
възражение, в което посочила, че не възразява срещу претендираната
сума, посочена в издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, като приложила молба с вх. № 328/15.07.2016 г. по описа на „Т.С.“ ЕАД,
с която е заявила желание за сключване на споразумение със заявителя „Т.С.“ ЕАД
за разсрочено плащане на претендираните от последния вземания.
С
разпореждане от 02.11.2016 г. заповедният съд указал на заявителя, че може в
едномесечен срок от съобщението да предяви иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за
установяване на вземанията му срещу длъжницата.
С
молба от 20.12.2016 г., в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, заявителят „Т.С.“ ЕАД,
чрез процесуален представител, приложил копие от искова молба, видно от което
дружеството предявило иск за установяване на вземането си за незаплатена
топлинна енергия срещу Й.А..
С
отговора на исковата молба по образуваното гр. д. № 74259/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 73 – ти състав, ответницата представила споразумение от 26.08.2016 г.
между нея и „Т.С.“ ЕАД, в което било посочено, че длъжницата признава
задълженията си по издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и се
задължава да изплати на ищеца цялата сума в общ размер на 2160.64 лв., при
спазването на погасителен план, състоящ се от 12 вноски, всяка от които в
размер на 180.05 лв. С отговора на исковата молба били приложени и 5 бр. вноски
бележки, от които било видно, че ответницата изпълнявала задълженията си по
сключеното с ищеца споразумение.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е недопустимо, като съображенията за това са следните:
За
да възникне спрямо съда право на иск в полза на определено лице е нужно да е
възникнал между правоспособни лица граждански спор, подведомствен на съда. Наличността
на граждански спор поражда нужда, а следователно и интерес от искова защита. Няма
ли правен спор, няма нужда и интерес от защита, липсва и право на иск. Затова
първото условие за възникнване на право на иск е интерес от търсената с иска
защита. Като предпоставка за допустимост на установителния иск /какъвто е искът
по чл. 422, ал. 1 ГПК/ чл. 124, ал. 1 ГПК нарочно подчертава изискването за
интерес от установяването, макар че интересът от търсената с иска защита е
процесуална предпоставка на всички искове. За да съществува интерес от установителния
иск е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира
отричано от него право.
Производството
по иска за съществуване на вземането по чл. 422, ал. 1 ГПК се провежда по реда
на общия исков процес при отчитане на съответните особености, произтичащи от
заповедното производство и издадената заповед за изпълнение като една от абсолютните
процесуални предпоставки за допустимост на този иск: а) специалните положителни
процесуални предпоставки за допустимост на иска за съществуване на вземането по
чл. 422, ал. 1 ГПК са: 1) издадена заповед за изпълнение; 2) подадено в
двуседмичен срок от връчването на заповедта от длъжника възражение по чл. 414 ГПК;
3) спазване на срока за предявяване на установителния иск за съществуване на
вземането по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Възражение
по смисъла на чл. 414 ГПК е всичко, което по съдържание е несъвместимо с изпълнението,
всяка форма на несъгласие, всяко изречение, от което е видно, че длъжникът не
признава вземането. Но, ако с възражението се признава вземането, това не е
същинско възражение (т.е. не е осъществена материално-правна защита срещу
заповедта за изпълнение) и заповедта ще влезе в сила, респ. на заявителя се
издава изпълнителен лист. Следователно налага се понякога съдът да тълкува
изявлението на длъжника, за да установи дали действително е налице възражение
срещу вземането. Ако не се оспорва самото вземане, а само изпълнението, това не
е възражение по смисъла на закона. В рамките на компетентността на съда, пред
който се подава възражението по чл. 414, ал. 1 от ГПК, е да прецени дали то е
насочено срещу дълга и в този смисъл дали има характер на възражение по смисъла
на цитираната разпоредба.
Съдът,
сезиран с установителния иск по чл. 422 ГПК, на общо основание дължи преценка
на неговата допустимост, включително относно спазването на срока за подаване на
възражение срещу издадената заповед за изпълнение и наличието на обективирано
във възражението оспорване на вземането от длъжника /т. 10а от Тълкувателно
решение № 4/2013 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
В
разглеждания случай от събраните по делото доказателства се установява, че в
подаденото на 08.08.2016 г. възражение по чл. 414 ГПК длъжницата /ответница в
исковото производство/ е посочила, че не възразява срещу претендираната сума,
посочена в издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, като е приложила молба с вх. № 328/15.07.2016 г. по описа на „Т.С.“ ЕАД, с
която е заявила желание за сключване на споразумение със заявителя „Т.С.“ ЕАД за
разсрочено плащане на претендираните от последния вземания. В случая от
съдържанието на подаденото от длъжницата „възражение“ е видно, че същото не
представлява възражение по смисъла на чл. 414 ГПК, тъй като длъжницата изрично
е посочила, че не възразява срещу издадената заповед по чл. 410 ГПК.
Доказателство за това е и представеното с отговора на исковата молба
споразумение от 26.08.2016 г. между ищеца и ответницата, видно от което същата
е признала задълженията си по издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и
редовно е изпълнявала задълженията си по същото. При това положение и въз
основа на горепосочените принципни положения следва да се приеме, че не е
налице една от абсолютните предпоставки за съществуването на правото на иск -
интерес от търсената с иска защита. Ето защо, като не е отчел липсата на една
от абсолютните предпоставки за съществуването на правото на иск,
първоинстанционният съд е постановил недопустим съдебен акт, който на основание
чл. 270, ал. 3, изр. 1 от ГПК следва да бъде обезсилен, а производството по
делото – прекратено.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора на въззивника - ищец, разноски за въззивното производство
не се дължат. Въпреки направеното искане за присъждане на разноски, такива не
следва да бъдат присъдени и на въззиваемата страна - ответник, поради следното:
Разноските
са направените от страните разходи по водене на делото, които съгласно
разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ГПК са държавни такси и разходи за
производството. Разноските за правна защита са разходи за производството и
включват възнаграждението за един адвокат - чл. 78, ал. 1 ГПК. Договорът за
адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за
доказване. С него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че
само са договорени.
Само,
когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се
присъдят по правилата на чл. 78 от ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ
следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт
е задължително заплащането да се осъществи по определен начин - например по
банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане,
то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи,
удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт
следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е
приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се
удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското
възнаграждение /т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 по тълк. дело № 6/2012 г.
на ОСГТК на ВКС/. В настоящия слчуай по делото пред въззивния съд е представен
единствено списък на разноските по чл. 80 ГПК, без да е представен договор за
правна защита и съдействие за производството пред СГС, от който да се установява,
че страната е договорила адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. При това
положение в случая не се установява, че договореното адвокатско възнаграждение
е действително заплатено.
С
оглед на цената на предявените искове въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК, във вр. с чл. 69,
ал. 1, т. 1 ГПК.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение №
122433 от 17.05.2017 г., постановено по гр.д. № 74259/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 73 състав.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.с.“
ЕООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/