№ 1051
гр. София, 10.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Вяра Евг. Баева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20211100505919 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника пред СРС -
„Х. Щ.Д.“ ЕООД срещу решение № 20036705 от 09.02.2021 г. по гр.д.№ 1038
по описа за 2020 г. с което СРС, Първо ГО, 31 състав е признал за установено,
че ответника /въззивник дължи на ищцата – Н. В. Д., на основание чл.55,
ал.1,предл.3 ЗЗД, сумата в размер на 450 лв., представляваща недължимо
платена сума по развален договор за палиативни грижи от 22.12.2016 г., ведно
със законната лихва от 26.06.2019 г. до изплащане на вземането, за които
суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК от 03.10.2019 г. по ч.гр.д.№ 36566 по описа за 2019 г. на СРС, 31 състав.
В тежест на ответника са възложени разноските по делото.
Излагат се доводи, че решението е неправилно и недоказано;
необосновано и незаконосъобразно. Според въззивника решението не
съответства на действителното фактическо положение, както и било
постановено при необсъждане на всички събрани по делото доказателства.
Неправилно съдът приел, че ответника не е изпълнил задълженията си по
1
договора от 22.12.2016 г. Неправилно СРС приел, че за ищцата е била налице
възможност да се откаже от договора на основание чл.24,предл.4 от договора.
Установило се, че ищцата е заплатила първата вноска по договора.
Неправилно СРС бил тълкувал клаузата на чл.18 от договора; тази клауза
касаела първоначалната вноска. Едва след продължаване действието на
договора съгласно чл.23, изр.2 от договора, месечната договорена цена се
заплащала на две равни вноски, съответно на първо и 15-то число. В случая
ищцата била заплатила сумата в размер на 900 лв. за 30-дневния престой.
Това било пълно плащане по смисъла на чл.18 от договора. Тъй като
договорът не бил надхвърлил 30-дневния престой, то не следвало да се
разглежда хипотезата на престой на пациента повече от 30 дни, обуславяща
продължаване на договора и респ. продължаване на плащане на две равни
вноски. Никъде в договора не било написано, че при подписването му за 30-
дневни палиативни грижи, таксата се разделя на две вноски. Точно обратното,
в чл.18 изрично било упоменато, че първа вноска по договора се заплаща при
подписване на договора авансово за периода от 30 дни. Затова неправилно
СРС бил достигнал до извода, че сумата в размер на 450 лв. представляваща
втора вноска, е недължимо платена и подлежи на възстановяване.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да
постанови друго с което да отхвърли претенцията на ищцата. Не се
претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищцата пред СРС- Н. В. Д.
в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на така постановено решение. Не били допуснати сочените от
въззивника нарушения при обсъждане на доказателствата, както и при
тълкуване на клаузите на сключения между страните, договор. Счита, че по
делото по безспорен начин се установило непълно, неточно и некачествено
изпълнение на договора. Това давало възможност на ищцата да се откаже от
договора на основание чл.24, ал.4 от същия. Сочи, че от съдържанието на
договора по безспорен начин се установявало, че срока на договора е 30-
дневен и че при постъпването на пациента се дължала първата вноски, т.е.
450 лв., която при отпадането на облигационната връзка занапред,
независимо от причината, не подлежи на възстановяване. В случая при
постъпването на пациента били заплатени и двете вноски като втората била
авансова, т.е. налице били предпоставките на чл.55, ал.1,предл.3 ЗЗД и
2
втората вноска в размер на 450 лв. подлежала на възстановяване. Претендира
се адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 17.02.2021 г.
Въззивната жалба е подадена на 04.03.2021 г./трети март е официален
празник/; следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва, предявеният срещу ответника /пред
СРС/, въззивник пред настоящата инстанция, иск по чл.422 ГПК вр. с чл.55,
ал.1, предл.3 ЗЗД, е уважен, следователно въззивната жалба е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното
решение е постановено в допустим процес и е валидно:
Заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 36566 по
описа за 2019 г. на СРС, 31 състав е била връчена надлежно на длъжника на
19.10.2019 г.
Възражението по чл.414 ГПК е подадено на 11.11.2019 г.
Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на заявителя на
10.12.2019 г. Исковата молба е предявена на 10.01.2020 г.
По основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС въз основа на
показанията на разпитаните по делото свидетели е приел, че по делото е
доказано, че ответника не е изпълнил задълженията си по договора за
палиативни грижи от 22.12.2016 г. в пълен обем. Това давало основание на
възложителя да се откаже от договора съгласно изрично предвидената
възможност в чл.24, ал.4 от договора. Такова изявление ищцата била
направила на 28.12.2016 г. и това довело до прекратяване на облигационната
връзка занапред, считано от датата на получаване и освобождаването на
заетото от пациента помещение. Не съществувал спор между страните, че
пациента Л.Д. бил напуснал Х.а на 29.12.2016 г. След като договорът бил
прекратен, то втората вноска, падежът на която бил определен в чл.23 от
договора на 15-то число, не била дължима. Това било така защото към
3
падежната дата облигационната връзка вече била прекратена. Съгласно чл.18
от договора не подлежала на възстановяване първата вноска. Тази първа
вноска била с падеж съгласно чл.23 от договора, на първо число от
съответния месец. В случая се претендирала втората вноска и затова клаузата
на чл.18 от договора не била приложима. Първата вноска била за
първоначалния 15-дневен престой на пациента. По отношение на
претендираната втора вноска била налице хипотезата на чл.55, ал.1,предл. 3
ЗЗД поради отпадане на причината за имущественото разместване.
По доводите във въззивната жалба:
Хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД урежда отношения между
двете страни, възникнали по повод изпълнение на задължение, което е имало
основание, но чийто правопораждащ факт е заличен с обратна сила.
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС поради което по арг. от
чл.272 ГПК същите следва да се считат и за мотиви на настоящия съдебен акт.
Пред настоящата инстанция с оглед доводите във въззивната жалба не
подлежи на обсъждане въпросът за неизпълнението на договора от страна на
ответника/въззивник.
Съгласно уговореното между страните в чл.24, т.4 договорът се
прекратява при отказ на представителя по договора. Именно в тази хипотеза е
прекратено облигационното отношение между страните.
Спорно по делото е тълкуването и съответно приложението на клаузите
на чл.18 и чл.23 на договора за палиативни грижи от 22.12.2016 г.
Видно от изрично посоченото в чл.18 от този договор, при
постъпването си пациента заплаща първата вноска. Тази първа вноска не
подлежи на възстановяване в случаите в които леглото бъде освободено
предсрочно по всякакви причини, вкл. смърт.
Договорът е срочен – за 30 календарни дни, т.е. от 22.12.2016 г. до
22.01.2017 г.
В чл.17 е посочено, че цената на палиативните грижи е в размер на 30
лв. дневно или 30 дни по 30 лв.= 900 лв.
По аргумент от уговореното в чл.23 от договора, месечната цена се
заплаща на две вноски – на 1-во и 15-то число авансово.
4
Не се спори по делото, а и от представената квитанция се установява, че
ищцата е заплатила сумата в размер на 900 лв., т.е. и двете вноски. Видно от
квитанцията изрично е записано, че плащането касае периода от 22.12 /2016
г./ до 21.01.2017 г.
Пациентът Л.Д. е напуснал Х.а на 29.12.2016 г.
При положение, че договорната връзка е прекратена, то за втората
половина на 30-дневния престой не се дължи възнаграждение на изпълнителя
по договора /ответния Х./. Именно тази втора вноска се претендира от
ищцата.
При това положение налице е хипотезата на чл.55, ал.1,предл.3 ЗЗД.
Решението е правилно и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора пред СРС, правилно са разпределени
разноските –претенциите са били изцяло отхвърлени.
Пред въззивната инстанция – при този изход на спора на въззивника
разноски не се следват, а и такива не се претендират.
Въззиваемата не е направила разноски и такива не се присъждат.
На адв.И. се следва адв.възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от
ЗАдв., което съдът определя в размер на 300 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20036705 от 09.02.2021 г. по гр.д.№ 1038
по описа за 2020 г. с което СРС, Първо ГО, 31 състав, изцяло.
ОСЪЖДА „Х. Щ.Д.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ж.к.“*******, съдебен адрес: гр.София, ул.“*******
5
кантора 204-адв.А.Ф., да заплати на адв.Е.С. И., служебен адрес: гр.София,
ж.к.“Л.“, ул.“*******, на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв., сумата в размер на
300 лв., представляваща адв. възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6