№ 15692
гр. София, 19.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20241110113514 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Производството е образувано по искова молба, подадена от ........, чрез
адв. Н., срещу М. С. С., с която са предявени обективно кумулативно
съединени осъдителни искове по чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, чл. 240, ал. 2
ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД, чл. 10а, ал. 1 ЗЗП и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се
претендира осъждането на ответника за сумата в общ размер на 1821,78 лева,
представляваща стойност на непогасените задължения по сключен между
страните договор за потребителски кредит „..” от 08.04.2022 г., ведно със
законната лихва за забава от датата на исковата молба – 08.03.2024 г. до
окончателното изплащане на дълга.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдения,
че на 08.04.2022 г. сключил с ответника договор за кредит „..”, под формата на
кредитна линия с възможност за еднократно или многократно усвояване на
главница до стойността на одобрения кредитен лимит в размер на 1000 лева.
Ответникът усвоил заемната сума от 1000 лева, която се задължил да върне в
срок до 30 дни. По искане на кредитополучателя бил заявен за ползване
допълнителен пакет от услуги „VIP обслужване“ и такси за действия по
ограничаване на негативните последици от просрочие. Съгласно чл. 4, ал. 1, т.
1
1, срокът на процесния договор изтекъл на 08.04.2023 г., като общата стойност
на непогасените задължения по кредита била в размер на 1821,78 лева,
формирана, както следва: 1000 лева – главница, 121,72 лева – договорна
лихва, дължима на основание чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора, начислена за
периода от 08.06.2022 г. до 08.04.2023 г., 207,25 лева – такса ангажимент за
фиксиран лихвен процент, дължима на основание чл. 4, ал. 1, т. 2.2 и т. 2.3 от
договора, начислена за периода от 08.06.2022 г. до 08.04.2023 г., 49,35 лева –
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на удостоверения
за настоящ адрес, съгласно чл. 15, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от договора, начислена за
периода от 08.06.2022 г. до 08.04.2023 г., 49,35 лева – неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на удостоверения за липса на
задължения, съгласно чл. 15, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от договора, начислена за
периода от 08.06.2022 г. до 08.04.2023 г., 195,92 лева – неустойка за
непредоставяне на съгласие за директен дебит, съгласно чл. 15, ал. 1, ал. 2 и ал.
3 от договора, начислена за периода от 08.06.2022 г. до 08.04.2023 г., 150 лева –
такси за ограничаване на негативните последици при просрочие, дължими на
основание чл. 20, ал. 4 от договора, за периода от 08.07.2022 г. до 08.04.2023 г.,
28,44 лева – законна лихва за забава върху просрочени текущи задължения,
дължима в края на всеки тридесетдневен период за заплащане на текущо
задължение по кредита, на основание чл. 20, ал. 3 от договора, начислена за
периода от 08.07.2023 г. до 08.04.2023 г., както и мораторно обезщетение в
размер на 119,76 лева, начислено върху стойността на главницата за периода
от 08.04.2023 г. до 08.03.2024 г. С оглед наличието на непогасени изискуеми
вземания по договора, ищецът претендира осъждането на ответника за
заплащането на процесните задължения, в общ размер на 1821,78 лева, ведно
със законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното
изплащане на дълга. Обективира искане за присъждане на сторените в
производството разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез назначения му особен
представител – адв. К., е подал отговор на исковата молба. Оспорва
предявените искове по основание и размер. Оспорва наличието на
облигационно отношение с ищеца по процесния договор, усвояването на
заемната сума, както и ползването на твърдените услуги от дружеството.
Излага доводи относно недействителността на процесния договор за
потребителски кредит. Сочи, че не са спазени изискванията на чл. 10 и чл. 11
2
ЗПК.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на
страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от
ГПК, приема за установено следното:
По делото е приложен неподписан договор за потребителски кредит
„..” от 08.04.2022 г. между ..... и ответника М. С. С. за сума под формата на
разрешен кредитен лимит в максимален размер от 1000,00 лева за срок от 1
година, при фискиран годишен лихвен процент на заема 15 %. Съгласно чл.4,
ал.1, т.2.2 от договора, кредитодателят – настоящ ищец се задължава да не
променя лихвения процент по договора и договора да бъде сключен при
фиксиран лихвен процент, за което кредитополучателят – настоящ ответник
заплаща „такса ангажимент“ в размер на 0,07 % на ден върху усвоената и
непогасена главница. Съгласно чл.15, ал.1 от договора, до 5 дни от подписване
на договора за паричен заем, кредитополучателят се задължава да представи
съгласие за директен дебит по банковата си сметка за целия срок на договора,
като непредставянето му обуславя начисляване на неустойка в размер на 2%
от усвоената, но непогасена главница, която се дължи ведно с текущото
месечно задължение. Съгласно чл.15, ал.4 и 5 от договора, в срок до 5 дни от
подписването му и 2 дни преди изтичане на всеки следващ тридесетдневен
период на плащане на текущото задължение, кредитополучателя следва да
представя удостоверение за липса на задължения по чл.87 ДОПК и
удостоверение за настоящ адрес, като при неизпълнение на предходното се
начислява неустойка в размер по 0,5 % от общия размер на усвоената и
непогасена главница. По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът приема за обективно и компетентно изготвено.
Вещото лице е констатирало, че по договора е усвоена сума в размер на 900
лева, като е начислена договорна лихва в размер на 132,82 лева, такса
ангажимент за фиксирана лихва в размер на 226,15 лева, неустойка за
несъгласие за директен дебит в размер на 212,98 лева, неустойка липса на
удостоверение за адрес в размер на 53,24 лева, неустойка липса удостоверение
за задължения – 53,25 лева, такса по тарифата за просрочие – 155 лева, както и
законна лихва в размер на 28,58 лева. Вещото лице е установило, че по
длъжникът е извършил едно плащане по договора в размер на 60 лева. Вещото
лице е изчислило, че ГПР по договора е 40,20 %, като е включило в него
фиксираната лихва и такса ангажимент.
3
Други относими доказателства не са ангажирани.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави
следните правни изводи:
По иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК
вр. чл. 6 ЗПФУР: За основателността на предявения иск ищецът следва да
докаже, при условията на пълно и главно доказване, че между ищцовото
дружество и ответника е възникнало облигационно отношение по процесния
договор за кредит от разстояние, по силата на което за заемателя е възникнало
задължението за връщане на заетата сума. В тежест на ответника е да докаже
положителния факт на погасяване на дълга. Претендираното от ищеца вземане
произтича от твърдения за сключен между страните договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, какъвто, съобразно разпоредбата на чл. 6
ЗПФУР, е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2
от ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство,
което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е
налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на
потребителя. Несъмнено използването на електронни формуляри в интернет,
провеждането на разговори по телефон и изпращането на писма по имейл
представляват средства за комуникация от разстояние и предвид изложените
от ищеца твърдения за методите на сключване на процесния договор,
правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения
нормативен акт. Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за
предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да
докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията по
чл. 8 от закона на потребителя, както и че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на
посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския
закон, а в случаите на електронни изявления – Законът за електронния
документ и електронния подпис (в действащата редакция към м. 02.2016 г.,
като към настоящия момент същият е с изменено заглавие – Закон за
4
електронния документ и електронните удостоверителни услуги). В настоящия
случай, за доказване на възникналото между страните правоотношение са
представени неподписани документи – договор за кредит от 08.04.2022 г., като
за договора се твърди, че е потвърдено от ответника с натискането на бутон на
интернет страницата на кредиторовото дружество. Съгласно постановеното
по реда на чл.290 от ГПК Решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. на
ВКС, IV г. о. електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или
друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен
документ (чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП). Електронно изявление е словесно изявление,
представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване,
разчитане и визуално представяне на информацията (чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕП).
Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1
ЗЕДЕП – за електронен подпис се счита всяка електронна информация,
добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване
на неговото авторство, като законът въвежда три форми на електронния
подпис – обикновен, усъвършенстван и квалифициран.
Несъмнено подаването на електронна заявка за отпускане на кредит,
представлява електронно изявление, записано на предвиден в чл. 3, ал. 1
ЗЕДЕП носител с възможност да бъде възпроизведено, т.е. твърденият за
попълнен електронен формуляр за отпускане на кредит, както и генерираният
впоследствие договор, представлява електронен документ. Характер на
електронен документ има и сключеният между страните договор за кредит, за
който се твърди, че е генериран при спазване на нормативната уредба в
областта на електронните документи. Ищецът не твърди електронната заявка,
попълнена от ответника, нито приетият договор за кредит, да съдържат
усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по смисъла на чл. 13,
ал. 2 и ал. 3 ЗЕДЕП, който да е положен от ответната страна. Не са и
представени доказателства за това. Ето защо следва да се приеме, че
електронната заявка, в случай че действително е съставена, както и
електронно генерираният договор за кредит, са подписани с обикновен
електронен подпис. Законът придава значение на подписан саморъчно
документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП), но допуска страните
да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен, каквато уговорка е налице в
5
случая /чл. 1, т. 3 от договора/. Неговата доказателствена сила е такава,
каквато законът признава на подписания писмен документ, като ако се касае за
частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на
изявлението (чл. 180 ГПК), а в случай че това авторство бъде оспорено,
тежестта за доказване истинността на документа се разпределя съобразно
специалното правило на чл. 193 ГПК. В този смисъл - Решение № 70 от
19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., Определение № 169 от
6.04.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 672/2017 г., I т. о. Ответната страна не е
оспорила облигационната връзка между страните, като с оглед и на
представеното по делото преводно нареждане, съдът намира, че ищецът е
доказал изпълнение на задължението си да предостави уговорените средства
под формата на кредитен лимит. Съдът намира, че процесният договор е
потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП
(ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди),
и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем
да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребителите, а представения по делото договор за
кредит по правната си същност е договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 ЗПК. Процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. За
неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е напр. Решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно, по
аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк. д. № 1/2013г.
6
на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит
може да бъде установена и приложена служебно от съда, без от страните да е
наведен такъв довод. Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4
ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В случая в
договора не е посочен конкретен ГПР. Дефиницията на понятието "общ разход
по кредита за потребителя" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който
това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора потребителски кредит, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Следва да се отбележи също така, че приложение намира
определението, съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета, съгласно който "общи разходи по кредита за потребителя" означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към
това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Видно
от данните по делото, в договора не е посочен ГПР, нито са посочени неговите
компоненти, като съгласно легалната дефиниция същият следва да включва
освен уговорения ГЛП,, следва да включва и предвидените в договора „такса
ангажимент за фиксиран лихвен процент“, „такса по чл. 20, ал. 4 от договора
7
за ограничаване негативните последици при просрочие“, „неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на удостоверения за настоящ
адрес съгласно чл. 15 ал. 4, 5 и 6 от договора“, „неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на удостоверение за липса на задължения по
ДОПК съгласно чл. 15 ал. 4,5 и 6 от договора“, „неустойка за непредоставяне
на съгласие за директен дебит съгласно чл. 15 ал. 1,2 и 3 от договора“.
Посочените „такса ангажимент“ и „такси за действия по ограничаване на
негативни последици при просрочие“ не се дължат от ответника. Това е така,
тъй като тези клаузи от договора противоречат на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
забраняващ заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. В случая нормата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК,
допускаща събиране от потребителя на такси и комисиони за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит е неприложима, тъй като
процесните такси се начисляват след като кредитът е вече отпуснат и са
свързани с основното задължение на кредитора - предоставяне на заем, а
допълнителните услуги не трябва да са свързани с него. В случая се налага
извод, че горепосочените такси са всъщност печалба за кредитора, надбавка
към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от
ГЛП и ГПР, като в случая това законово изискване не е спазено. Ето защо тези
клаузи от договора са неравноправни по смисъла на чл.143, ал.1 ЗЗП,
следователно нищожни на основание чл.146, ал.1 ЗЗП. Нищожни са и
клаузите, предвиждащи заплащането на различни неустойка от
кредитополучателя. Предвидените в чл.15, ал.1 – 6 неустойки за неизпълнение
на задължение за представяне на удостоверение за настоящ и постоянен адрес,
удостоверение за липса на задължения по ДОПК и за непредставяне на
съгласие за директен дебит, са в отклонение от функциите й, предвидени в
разпоредбата на чл.92 ЗЗД. Това е така, тъй като клаузите са предвидени по
начин, който да възпрепятства длъжника да ги изпълнява, като се цели да се
създаде предпоставка за начисляване на неустойката. Тази неустойка по своя
характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по
никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението.
Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски и мораторната лихва
към тях, не се намира в никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение
на основното задължение на заемателя за връщане на заемната сума, като по
8
този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и
води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в договора,
тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на
търговеца - кредитодател и го обогатява неоснователно, доколкото именно
лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл
би представлявала и печалбата на заемодателя. Именно възнаградителната
договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира,
че горепосочените клаузи за неустойка от договора въвеждат още един
сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. В допълнение
на горните аргументи за нищожност на неустойките за неизпълнение на
договорно задължение, съдът намира за необходимо да посочи, че
добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на
чл.143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да
бъде разгледана с оглед правните й последици – постигане на значително
неравновесие между правата на търговеца и на потребителя. /в този смисъл е
решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т.д. № 1777/2015 г., I т.о. на ВКС/.
Тази несъразмерност е значителна, когато е налице съществено
несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до
тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да
упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай, от начина
по който е уредено задължението на кредитополучателя, отнасящо се до
ежемесечно представяне на удостоверения за настоящ адрес и липса на
задължения по ДОПК, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще
бъде свързано със значителни затруднения. Налага се извод, че както
формално уговорения размер на ГПР в договора, така и действителните им
размери след прибавяне на дължимите неустойки и такси надвишава
значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19,
ал. 4 ЗПК. В настоящия случай усвоената сума по договора за заем е в размер
на 900,00 лева, а неустойките, таксите и разходите възлизат на почти същия
размер, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР. В договора
липсва уговорен ГПР с изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
9
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за паричен заем на
основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. №
13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от
10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и
др.). Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Установи се, че
общият размер на отпуснат кредит възлиза на сумата от 900 лева, като
ответникът е извършил сам едно плащане по него в размер на 60 лева, като
искът следва да бъде уважен до размер от 840 лева, ведно със законна лихва
от предявяване на исковата молба до погасяването. Като неоснователни
следва да бъдат отхвърлени всички останали искове, доколкото длъжникът не
дължи плащане по тях /чл. 23 ЗПК/.
По разноските:
При този изход на спора на право на разноски възникват и за двете
страни като такива се претендират единствено от ищеца. На осн. чл. 78, ал. 1
ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 684,92 лева,
съобразно с уважената част от исковата претенция.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА М. С. С., ЕГН ********** да заплати на ........, ЕИК .....
сумата от 840 лева на осн. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР, представляваща главница по договор за кредит „....“,
10
сключен на 08.04.2022 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано
от 08.03.2024 г. до погасяване на задължението, както и сумата от 684,92 лева
на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ като
неоснователни: искът чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9
ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР за разликата над 840 лева до пълната претендирана сума
от 1000 лева – главница по договор от 08.04.2022г., иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 121,72 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 08.06.2022 г. до 08.04.2023 г.;
иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, предл. 1 ЗПК
за сумата от 207,25 лева, представляваща такса ангажимент за фиксиран
лихвен процент за периода от 08.06.2022 г. до 08.04.2023 г.; иска по чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, предл. 1 ЗПК за сумата от 150
лева, представляваща такса по чл. 20, ал. 4 от договора за ограничаване
негативните последици при просрочие за периода от 08.07.2022 г. до
08.04.2023 г.; иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от
49,35 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на удостоверения за настоящ адрес съгласно чл. 15 ал. 4, 5 и 6 от
договора за периода от 08.06.2022 г. до 08.04.2023 г.; иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 49,35 лева, представляваща неустойка
за неизпълнение на задължение за предоставяне на удостоверение за липса на
задължения по ДОПК съгласно чл. 15 ал. 4,5 и 6 от договора за периода от
08.06.2022 г. до 08.04.2023 г.; иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 92, ал. 1
ЗЗД за сумата от 195,92 лева, представляваща неустойка за непредоставяне на
съгласие за директен дебит съгласно чл. 15 ал. 1,2 и 3 от договора за периода
от 08.06.2022 г. до 08.04.2023 г.; иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 28,44
лева лихва за забава върху просрочените текущи задължения, дължима в края
на всеки тридесетдневен период за заплащане на текущото задължение по
кредита на основание чл. 20 ал. 3 от договора за периода от 08.07.2023 г. до
08.04.2024 г. и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 119,76 лева лихва за забава
върху остатъчната непогасена главница в размер на 1000 лв. и за периода от
08.04.2023 г. /изтичане срока на договора/ до 08.03.2024 г.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11
12