РЕШЕНИЕ
№ 2825
гр. Пловдив, 25.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20225330100548 по описа за 2022 година
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД
и по чл. 79 от ЗЗД.
Ищецът „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. „В”, представляван от
пълномощник ***** Т. К., е предявил против В. М. Г., ЕГН: **********, от село Ц., община
Р., област П., ул. „Г. Б." № **, иск за признаване на установено, че ответникът дължи част от
присъдените по частно гр. дело № 17065/ 2021 г. на ПРС, I гр. с-в, със заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 9174/ 01.11.2021 г., суми, както следва: сумата
от 1 537, 38 лева- главница по договор за потребителски кредит № ***** от 29.11.2018 г.,
сумата от 517, 48 лева- договорно възнаграждение за периода 25.09.2020 г.- 03.09.2021 г. и
сумата от 298, 27 лева- лихва за забава за периода 26.01.2019 г.- 03.09.2021 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда-
28.10.2021 г. до окончателното погасяване.
С исковата молба е предявен и осъдителен иск- за осъждане на ответника да заплати
сумата от 1 039, 72 лева- възнаграждение за предоставен пакет от допълнителни услуги по
договора за потребителски кредит.
В исковата молба е посочено, че между страните бил сключен договор за потребителски
кредит № ***** от 29.11.2018 г., при следните параметри: сума по кредита- 2 500 лева, срок-
36 месеца, размер на вноската- 121, 99 лева, ГПР- 49, 89 %, ГЛП- 41, 17 % и общо
1
задължение по кредита- 4 391, 64 лева. Отделно от това, клиентът закупил пакет
допълнителни услуги, за които дължал възнаграждение в размер на 2 201, 76 лева, при
месечна вноска от 61, 16 лева, платима заедно с месечните вноски по кредита. Клиентът
получил ОУ, с които се бил запознал и ги подписал, била му предоставена и преддоговорна
информация със стандартния европейски формуляр. Лицето получило сумата по своя
банкова сметка, с което кредиторът изпълнил задълженията си по договора. За отпуснатата
сума по чл. 4 от ОУ се дължало възнаграждение в размер на 517, 48 лева за периода
25.09.2020 г.- 03.09.2021 г. Клиентът сам поискал допълнителни възможност по кредита и
закупил допълнителните услуги, за които също дължал съответно възнаграждение в размер
на 1 039, 72 лева, след приспадане на платеното. Длъжникът обаче направил 18 пълни и една
частична вноска по кредита, като считано от 03.09.2021 г. била обявена предсрочна
изискуемост на кредита, за което той бил уведомен с писмо. Общо погасената сума била в
размер на 3 672, 70 лева, с която се погасили част от главницата- 3 464, 20 лева, от лихвите-
48, 50 лева и от таксите по Тарифата- 160 лева. Потребителят, ако желаел, имал възможност
да се откаже от договора, но усвоил сумата, съгласил се с всички условия на кредита и
следвало да върне отпуснатия му кредит. За събиране на дължимите суми се образувало
частно гр. дело № 17065/ 2021 г. на ПРС, I гр. с-в, но длъжникът възразил в срок против
издадената заповед и това обуславяло интереса от предявяване на настоящия установителен
иск. Осъдителният иск пък се предявявал за сумите, за които заповедният съд бил отхвърлил
заявлението. Моли делото да се разгледа в отсъствие на страната. Претендират се и
разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като
взема писмено становище по спора.
В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор от ответника. В съдебно заседание
страната се явява лично и прави възражение за нищожност на клаузите за допълнителните
услуги, като твърди, че не й било разяснено при сключване на договора, че ще дължи тези
суми, които били прекомерни по размер, иначе нямало да го сключи. Признава иска само за
главница, оспорва и претенциите за лихви, заявява, че се намирала в тежко социално
положение.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът от фактическа страна установява следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 9174/ 01.11.2021 г. по чл. 410 от
ГПК, издадена по частно гр. дело № 17065/ 2021 г. на ПРС, I гр. с-в, е разпоредено
ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 1 537, 38 лева- главница по
договор за потребителски кредит № ***** от 29.11.2018 г., сумата от 517, 48 лева-
договорно възнаграждение за периода 25.09.2020 г.- 03.09.2021 г. и сумата от 298, 27 лева-
лихва за забава за периода 26.01.2019 г.- 03.09.2021 г., лихва в размер на 46, 42 лева за
периода 03.09.2021 г.- 27.10.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на постъпване на заявлението в съда- 28.10.2021 г. до окончателното погасяване,
както и направените разноски в заповедното производство в общ размер на 98, 01 лева.
Заявлението е било отхвърлено в частта, в която се е искало присъждане още и на сумата
от 1 039, 72 лева- възнаграждение за предоставен пакет от допълнителни услуги по договора
2
за потребителски кредит.
Срещу така издадената заповед за изпълнение длъжникът е подал възражение в срок, като
съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок
от връчване на съобщението.
Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи
на разглеждане по същество.
Между страните е бил сключен потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № ****
от 29.11.2018 г., при следните условия: сума- 2 500 лева, срок- 36 месеца, размер на
вноската- 183, 15 лева, ГПР- 49, 89 %, ГЛП- 41, 17 %, обща сума по кредита- 4 391, 64 лева, с
други суми за закупен пакет от допълнителни услуги- 2 201, 76 лева, или общо задължение
заедно със допълнителните услуги от 6 593, 40 лева.
Като писмени доказателства са представени копие от договора за паричен заем, ведно с
общите условия по него. Приети са още искането за отпускането на кредит, погасителния
план към договора, извлечение по сметка и стандартният европейски формуляр, преводно
нареждане за изплатена главница по договора, анекс към договора за отлагане на вноски и
нов погасителен план в тази връзка, както и изпратено на адреса на длъжника писмо-
уведомление за размера на дълга и за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита,
върнато с отбелязване „преместен“.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ответникът е усвоил заетата сума. Ищецът е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ответникът пък е физическо лице, което при сключване
на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-
12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В случая липсва отговор и едва в първото с.з. ответникът е навел възражения за
недействителност на договора за кредит и нищожност на отделни негови клаузи, но дори и
въобще да липсваха подобни съображения, трайната и задължителна практика на ВКС
изисква съдът винаги да извършва проверка на действителността на договора, дори и при
ненаведени от страните основания, ако се касае за нарушение на добрите нрави, за
3
неравноправни клаузи във вреда на потребителя и за нарушение на императивни правни
норми. Нормите в защита на правата на потребителя като по- слабата икономически страна в
едно облигационно отношение са императивни правни норми. В тази връзка следва да бъдат
обсъдени именно клаузите за лихви и за допълнителни услуги, за да се прецени дали
действително същите са предвидени в противоречие със специалния ЗЗП.
В договора ГЛП е определен на 41, 17 %, като в ЗПК няма предвидено ограничение на
договорната лихва, за разлика от размера на ГПР, но съдебната практика е наложила
постановката, че уговарянето на лихвен процент повече от три пъти над законната лихва, е
извън рамките на свободата на договарянето по чл. 9 от ЗЗД. Тази свобода не е
неограничена, а е поставена в зависимост от принципите на добросъвестността и
справедливостта. Целта на уговореното възнаграждение (цената на услугата) по един
договор за заем е покриване на разходите на кредитора, свързани с отпускането на кредита,
както и с компенсирането на гражданските плодове от финансовия ресурс, които
заемодателят би могъл да реализира за срока на предоставянето му на заемателя. В случая
обаче, така уговореният размер на лихвата излиза извън посочените цели и води до
неоснователно обогатяване на заемодателя. Не такъв е смисълът на уговорката за
възнаградителна лихва при предоставянето на заемни средства. Размерът на това
възнаграждение не съответства на предназначението му и с оглед съотношението спрямо
законната лихва (което е около 10 %), води до неправомерно разпределение на блага в
отношенията между страните. Именно поради изложените съображения, съдът намира, че
уговорката относно този размер противоречи на общоприетите правила и норми за
добросъвестност, поради което е нищожна на основание чл. 26 ал. 1, предложение трето от
ЗЗД.
По отношение на клаузите в договора за закупуване на пакет от допълнителни услуги,
посочени в отделно споразумение към договора, следва да се посочи, че според кредитора те
се изразяват в предоставени възможности на длъжника за приоритетно разглеждане на
кредита му, за отлагане или намаляване на брой погасителни вноски, за смяна на падеж или
за улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. За тази услуга
клиентът е заплатил сумата от 2 201, 76 лева, платими разсрочено с вноските по
погасителния план на кредита. Изрично е посочено, че пакетът допълнителни услуги се
закупува по избор на клиента и това не е условие за отпускане на кредита. Тази свобода на
договаряне обаче, както по- горе вече беше посочено, не означава, че дадените клаузи не
могат да бъдат обявени за нищожни, ако се намират в противоречие със закона. Изрично
нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и
комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита.
Макар и оформени като „допълнителни услуги“ по договора, със самостоятелен характер,
които не са задължителни, тези изборени услуги по естеството си са свързани с усвояването
и управлението на кредита. Правото на приоритетно разглеждане и изплащане на кредита
по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита-
по- бързо разглеждане на искането за кредита, по- бързото отпускане на исканата сума, по-
бързото оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от
4
дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В
този смисъл това не е допълнителна услуга, както формално е посочено в договора, а
представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредит-
разглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По същия начин стоят нещата и
с другите услуги (за отлагане или намаляване на брой погасителни вноски, както и за смяна
на падеж), които пък са свързани с управлението на кредита, доколкото всяка промяна на
погасителния план принципно касае промяна на условията по договора, за което се изисква
съгласието и на двете страни, като е без значение коя от страните иска тази промяна, тъй
като без съгласие на другата, същата е невъзможна. В този смисъл, ако на клиента е
предоставена възможност да поиска промяна на погасителния план (отлагане, разсрочване
на вноски и др. опции) с оглед положението си (доходи, финансово състояние, конкретна
нужда и т.н.), това са именно действия, свързани с управление на кредита, изискващи
съответно поведение и на двете страни по договора, а не допълнителна услуга, без
наличието на която длъжникът да няма право да предоговаря условията по кредита си, в
частност касаещи вноските по погасителния план. Напротив- законодателят не забранява на
страните възможността да предоговарят условията по договора или да променят по общо
съгласие погасителния план, поради което това е законово предвидена възможност, а не
предоставена такава от кредитора на длъжника, за която той да му дължи възнаграждение и
то в размер близък до стойността на отпуснатия заем. По този начин се плаща за права,
които потребителят има, което е недопустимо от гледна точка на принципите на
добросъвестност и справедливост. Още повече, че възнаграждението е предвидено
предварително, т.е. без да е ползвана тази услуга, която може и въобще да не бъде
използвана от клиента, но той с подписването на договора си я платил и в случай на
неползване за кредитора не възникват никакви насрещни задължения, а той вече е получил
цената на услугата.
Предвид горните съображения, таксите за допълнителните услуги, които реално са такси
по кредита предвид естеството си и представляват допълнително плащане, следва да бъдат
включени в ГПР, с оглед нормата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Като не е направено това, се
получава заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, която предвижда лимит до
петкратния размер на законната лихва, защото прибавянето на тези суми към високия
лихвен процент многократно ще надвиши границата от около 50 %, при посочен ГПР от 49,
89 %. Изрично е предвидено в чл. 21 ал. 1 от ЗПК, че клаузи в договора за потребителски
кредит, които заобикалят изискванията на закона, са нищожни. Именно поради
нищожността им предвидените по тях суми се явяват недължими и ответникът не дължи
тяхното изпълнение.
Предвид констатираната от съда нищожност на договора на посочените основания не е
необходимо излагане на повече съображения по същество, защото законодателят е
предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви,
неустойки, такси или други разходи по кредита. В този смисъл претенцията на ищеца
спрямо ответника за остатъчната главница по кредита в размер на 1 537, 38 лева, е
5
основателна и следва да се уважи, като размерът на сумата не се оспорва и изрично се
признава от ответника. В случая е без значение обстоятелството, че в настоящото
установително производство главницата се претендира на договорно основание, като това
обстоятелство не следва да води до отхвърляне на иска за главница. Нормата на чл. 23 от
ЗПК не е пречка за присъждане на заетата сума, дори и в хода на делото да се установи, че
договорът за кредит е недействителен. Това е така, защото съответният законов текст цели
да уреди отношенията между страните по потребителския кредит при установяване на
неговата недействителност. Тя следва да намери приложение и в хипотеза като настоящата-
предявен иск по чл. 422 от ГПК, доколкото въпросът за недействителността на договора
обичайно възниква и се разглежда именно в подобно производство на предявен иск от
кредитор срещу длъжник, основан на сключения между тях договор. Противното би
означавало кредиторът да бъде принуден да води повторен процес, в който по правилата за
неоснователно обогатяване да претендира връщане на тази дадена в заем сума, което освен,
че не е целесъобразно с оглед процесуална икономия, се явява и безпредметно, защото
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК възпроизвежда общите правила на чл. 34 и чл. 55 ал. 1 от ЗЗД,
които са основанието за този евентуален бъдещ иск на кредитора. В случая няма да е налице
недопустимо произнасяне на решаващия състав за връщане на заемната сума по един
нищожен договор, нито пък ще се промени основанието на претенцията, защото нормата на
чл. 23 от ЗПК урежда последиците от един недействителен потребителски договор, които
няма пречка да се приложат и в производството по чл. 422 от ГПК.
Предвид изложеното, установителната претенция следва да се уважи само частично- до
размера на главницата от 1 537, 38 лева, ведно със законната лихва, а за останалите искове-
договорно възнаграждение от 517, 48 лева и лихва за забава от 298, 27 лева- да се отхвърли
като неоснователна. Относно осъдителния иск- същият изцяло се отхвърля за
претендираната сума от 1 039, 72 лева.
В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното
парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение.
Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12
от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се
произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение.
Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и разноските в заповедното
производство, направени от заявителя за държавна такса и за юрисконсултско
възнаграждение, също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по-
малко от претендираната сума. Изчислени съобразно уваженото вземане за главница,
разноските в полза на ищеца- заявител следва да възлизат на сумата от 64, 03 лева, като
разликата до пълния им присъден в заповедното производство размер от 98, 01 лева, остава
за сметка на страната. Длъжникът не е направил, нито пък е претендирал разноски в
заповедното производство.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание
чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по
съразмерност. Ищецът е внесъл държавна такса в общ размер на 111, 49 лева, като му е
6
дължимо и юрисконсултско възнаграждение, доколкото страната е представлявана от
пълномощник по делото, определено в минималния размер от 100 лева, съгласно чл. 25 ал. 1
от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 от ГПК, с оглед фактическата
и правна сложност на делото. Ответникът не е направил разноски в процеса. Така по
съразмерност, на ищеца се дължи само сумата от 95, 83 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е,
вх. „В”, представлявано от **** С. Н. и Я. Ч., че В. М. Г., ЕГН: **********, от село Ц.,
община Р., област П., ул. „Г. Б.“ № **, ДЪЛЖИ присъдената по частно гр. дело № 17065/
2021 г. на ПРС, I гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК № 9174/ 01.11.2021 г., сума в размер на 1 537, 38 (хиляда петстотин тридесет и седем
лева и тридесет и осем стотинки) лева- главница по договор за потребителски кредит №
**** от 29.11.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
заявлението в съда- 02.02.2021 г. до окончателното й погасяване, като ОТХВЪРЛЯ иска за
признаване на установено, че дължи още сумата от 517, 48 лева- договорно възнаграждение
за периода 25.09.2020 г.- 03.09.2021 г. и сумата от 298, 27 лева- лихва за забава за периода
26.01.2019 г.- 03.09.2021 г.
ОТХВЪРЛЯ иска на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. „В”, представлявано от
**** С. Н. и Я. Ч., против В. М. Г., ЕГН: **********, от село Ц., община Р., област П., ул.
„Г. Б.“ № **, за осъждането й да заплати допълнително и сумата от 1 039, 72 (хиляда и
тридесет и девет лева и седемдесет и две стотинки) лева- възнаграждение за предоставен
пакет от допълнителни услуги по договора за потребителски кредит, ведно със законната
лихва върху нея.
ОСЪЖДА В. М. Г., ЕГН: **********, от село Ц., община Р., област П., ул. „Г. Б.“ № **, да
заплати на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. „В”, представлявано от ***** С.
Н. и Я. Ч., направените разноски по заповедното производство в размер на 64, 03 (шестдесет
и четири лева и три стотинки) лева, изчислени по съразмерност, както и направените по
настоящото дело разноски в размер на 95, 83 (деветдесет и пет лева и осемдесет и три
стотинки) лева, изчислени по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
7
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8