№ 19142
гр. София, 30.01.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в закрито заседание на
тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ТЕОДОРА М. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ТЕОДОРА М. ИВАНОВА Частно гражданско
дело № 20241110144443 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 411, вр. чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление с вх. № ***** г. с искане за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в полза на ***** срещу И. Х. А. за
следните суми, дължими на основание сключения между ***** и И. Х. А. договор за
потребителски кредит № **** г., вземанията по който са прехвърлени от ***** на
***** с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.07.2022 г.: 1/. за сумата
300 лв. – главница по договора за кредит, ведно със законната лихва от 22.07.2024 г. до
окончателното й изплащане; 2/. за сумата 160,98 лв. – неустойка по чл. 6.2. от договора
за кредит, ведно със законната лихва от 22.07.2024 г. до окончателното й изплащане; 3/.
за сумата 15.02 лв. – договорна лихва за периода 04.10.2019 г. – 18.11.2019 г. 4/. за
сумата 68,12 лв. – лихва за забава за периода 18.11.2019 г. – 27.06.2024 г.; 5/. за сумата
197,97 лв. – „неплатени дължими такси, дължими съгласно Тарифа за таксите и
разходите, събирани от *****“.
Претенцията за сумата 197,97 лв. не е конкретизирана. Посочено е, че същата
представлява „неплатени дължими такси, дължими съгласно Тарифа за таксите и
разходите, събирани от *****“, но не е ясно за какво се дължи претендираната такса
и за коя от всички услуги, описани в представената Тарифа за таксите и разходите,
събирани от *****, се отнася. В този смисъл заявлението в тази част не отговаря на
изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК.
Съгласно разясненията, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, заповедният съд няма право,
при констатирана нередовност на заявлението по чл.410, ал.2 ГПК съобразно с
изискванията на чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 ГПК, да дава указания на заявителя за
поправянето му, а отхвърля заявлението. Даване на указания на заявителя се дължи
само в изрично уредената в чл.425, ал.2 ГПК хипотеза, както и при невнесена в пълен
размер държавна такса за заявлението.
Поради изложеното съдът намира, че заявлението следва да бъде отхвърлено в
частта за сумата 197,97 лв. – „неплатени дължими такси, дължими съгласно Тарифа за
таксите и разходите, събирани от *****“.
По отношение на претенцията за сумата 160,98 лв. заявителят твърди, че същата
представлява неустойка по чл. 6.2 от договора за потребителски кредит и се дължи
поради неизпълнение на задължението на длъжника по чл. 6.1 от договора – да
1
представи обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, като плащането на
неустойката е разсрочено съобразно план за погасяване към договора за
потребителски кредит. Това твърдение не съответства на фактите по делото. Нито
посочените разпоредби от договора за кредит, нито други разпоредби от същия
предвиждат задължение на кредитополучателя за представяне на обезпечение,
съответно за начисляване на твърдяната от заявителя неустойка. В чл. 33, ал. 1 и чл.
37, ал. 3 от представените общите условия към договора за потребителски кредит е
предвидена само възможност при сключване на индивидуални договор страните да
уговорят предоставяне на обезпечение и неустойка при неизпълнение на това
задължение от страна на кредитополучателя, но такова индивидуално договаряне в
случая липсва. Не е представен и плана за погасяване към договора за потребителски
кредит, в който се твърди, че е предвидено разсроченото плащане на претендираната
сума за неустойка.
Дори да се приеме, че с договора за потребителски кредит е предвидено
плащането на неустойка в размер на 160,98 лв., поради неизпълнение на задължението
на длъжника да представи обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, то
съдът намира, че клаузата, с която същата е уговорена, е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД – като накърняваща добрите нрави и е неравноправна по смисъла на
чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 и ал. 2 т. 19 ЗЗП.
Съгласно разпоредбите на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК (ДВ, бр. 100/2019 г.),
съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и
добрите нрави, както и за наличието на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител.
В случая заявителят претендира вземания по договор за потребителски кредит
от 04.10.2019 г., който е сключен при действието на Закона за потребителския кредит и
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като
е сключен с физическо лице - потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Ето защо са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Основното задължение на кредитополучателя по договора за потребителски
кредит е да върне предоставените му в заем парични средства и да заплати
уговореното възнаграждение за ползването им, а не да предоставя обезпечение.
Последното е само гаранция за постигане на дължимия по договора резултат.
Процесната клауза за неустойка не обезпечава пряко изпълнението на тези задължения
на кредитополучателя, а обезпечава изпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение, и същата се дължи независимо от своевременното изпълнение на
задълженията за връщане на главница и плащане на възнаградителна лихва съобразно
погасителния план. Клауза за неустойка с такова съдържание не мотивира
кредитополучателя да изпълни задълженията си по договора за кредит нито
обезщетява кредитора при такова неизпълнение – т.е. няма присъщите за неустойката
обезпечителна и обезщетителна функции, а само товари длъжника с допълнителни
парични задължения, независимо от изпълнение на основните задължения по
договора, което противоречи на добрите нрави.
Във връзка със служебната проверка за неравноправни (или вероятно
неравноправни) клаузи, съдът намира, че съществува обоснована вероятност
посочената от заявителя клауза за неустойка да е неравноправна по смисъла на чл. 146,
ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 ЗЗП, тъй като не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора. Тази клауза
предвижда косвен разход по кредита за длъжника, по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК,
2
поради което следва да бъде включена при изчисляването на годишния процент на
разходите, който от своя страна не може да надвишава размерите по чл 19, ал. 4 ЗПК.
Изводът, че уговорената неустойка представлява разход по кредита следва и от
обстоятелството, че същата е включена в погасителния план. Невключването й в
разходите по кредита не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора.
За пълнота следва да се посочи, че клауза за неустойка с коментираното
съдържание е нищожна и на основание чл. 21 ЗПК, тъй като с нея се цели да се
заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК. Тази клауза
предвижда косвен разход по кредита за длъжника, по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК,
поради което следва да бъде включена при изчисляването на годишния процент на
разходите, който от своя страна не може да надвишава размерите по чл 19, ал. 4 ЗПК
Поради изложеното съдът намира, че заявлението следва да бъде отхвърлено и в
частта за сумата 160,98 лв. – неустойка по чл. 6.2. от договора за кредит.
Заявлението следва да бъде отхвърлено и за част от претендираните разноски за
заповедното производство, съразмерно на отхвърлената част от заявлението, тоест за
сумата над 13 лв. до пълния заявен размер от 25 лв. – разходи за платена държавна
такса и над сумата 52 лв. до пълния предявен размер от 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство на дружеството в заповедното
производство.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № ***** г. за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК в полза на ***** срещу И. Х. А. в частта за
сумата 160,98 лв. – неустойка по чл. 6.2. от договора за кредит, ведно със законната
лихва от 22.07.2024 г. до окончателното й изплащане, в частта за сумата 197,97 лв. –
„неплатени дължими такси, дължими съгласно Тарифа за таксите и разходите,
събирани от *****“, както и в частта относно претенцията за присъждане на разноски
в заповедното производство за държавна такса – над сумата 13 лв. до пълния заявен
размер от 25 лв. и за юрисконсултско възнаграждение – над сумата 52 лв. до пълния
предявен размер от 100 лв.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийския градски
съд в едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3