№ 20075
гр. София, 06.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА
при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА Гражданско
дело № 20251110100810 по описа за 2025 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове от М. Х. П. против „С..“ АД с
правно основание чл. 124, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД с искане
да бъде прогласена нищожността на Договор за кредит № . г. поради противоречие с
разпоредбите на ЗПК, в условията на евентуалност да бъде прогласена клаузата на чл. 17 от
договора, предвиждаща неустойка за представено обезпечение, както и да бъде осъден
ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 5 лева, частично от 508,15 лева,
представляваща платена при начална липса на основание сума по процесния недействителен
договор за кредит, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба до
окончателно изплащане на вземането.
В исковата молба процесуалният представител на ищеца излага твърдения, че на
13.05.2022 г. М. П. е сключила с ответника „С..“ АД договор за потребителски кредит № . г.,
по силата на който е усвоила главница в размер на 400 лв. Поддържа, че в договора било
уговорено, че кредитът ще бъде погасен за срок от 6 месеца при лихвен процент в размер на
36 %, ГПР 42,58 %, като в тази хипотеза общо дължимата сума ще бъде в размер на 450,81
лева. Сочи, че съгласно чл. 17 от процесния договор, кредитополучателят се е задължил да
осигури в три дневен срок, считано от сключването на сделката, обезпечения в условията на
алтернативност - поръчител, отговарящ на условията, посочени в общите условия към
договора или банкова гаранция, като съгласно чл. 27,ал. 1 при неизпълнение на
задължението за осигуряване на обезпечения, заемателят дължи неустойка в размер на 0.9 %
от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. Допълва, че съгласно приложение № 2, съставляващо
погасителния план по кредита при неосигуряване на обезпечение общата сума дължима от
1
заемателя е в размер на 908,15 лв. Процесуалният представител излага твърдения, че в
изпълнение на задълженията си по договора за кредит, ищцата е заплатила цялата дължима
по договора сума в размер на 908,15 лева.
Излага твърдения, че процесният договор е нищожен на основание чл. 22 ЗПК поради
неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7-9 ЗПК. Поддържа, че в настоящия случай, посочената от кредитора като „неустойка“ за
неосигуряване на обезпечение, изначално нямала обезпечителна и обезщетителна функции,
което разкривало действителната й правна характеристика на допълнителна икономическа
облага за кредитора, уговорена само привидно като неустойка, за да заобиколи изискванията
на чл. 19, ал. 4 ЗПК за максимален праг на ГПР. На следващо място излага твърдения, че
договорът се явява нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1,
т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от
ЗПК, като разписаният в него ГПР в размер на 42,58 % е неточен и подвеждащ, тъй като не е
включена скритото под формата на неустойка вземане за лихва по чл. 17, раздел .
“Неустойки“ от договор, като кредиторът не е изпълнил и изискването да посочи кои
компоненти формират размера на ГПР, като не била разписана методика. Предвид
изложеното моли да бъде прогласена нищожността на договора за потребителски кредит № .
г., а в условията на евентуалност да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 17,
раздел . “Неустойки“ от договора за потребителски кредит и да бъде осъден ответника, да
възстанови на ищцата получената от него без правно основание въз основа на
недействителния договор за паричен заем сума в размер на 5 лева, частично от 508,15 лева,
ведно със законната лихва за забава, считано от завеждане на исковата молба до
окончателното й заплащане.
В срока по чл. 131, ал. 1 ответникът „.“ АД депозира отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените искове. Признава сключването на процесния договор за
потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание, като поддържа, че същият
е съобразен изцяло със законовите разпоредби. Сочи, че процесната клауза за неустойка е
валидна, като поддържа, че причината за начисляването е виновното поведение на ищеца,
който не е предоставил дължимото обезпечение. Излага подробни съображения относно
валидността клаузата. Сочи, че ищецът не е плащал на ответното дружество за погасяване на
процесния договор, като навежда твърдения, че вземанията по кредита са прехвърлени в
полза на трето лице по силата на договор за прехвърляне на вземания. По изложените
съображения моли претенция срещу дружеството да бъде отхвърлена. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са за разглеждане обективно съединени искове с правно основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и чл. 55 ЗЗД. От фактическа страна по делото е установено
следното:
По делото е приет договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №
2
../13.05.2022г. сключен между „.“ АД и М. Х. П. /л.11-15 от делото/ и Общите условия /л. 30-
39 от делото/, съгласно който ответното дружество „.“ АД се е задължило да предостави на
ищеца потребителски кредит в размер на 400 лв. В договора е посочен лихвен процент по
кредита в размер на 36 % и годишен процент на разходите от 42, 58 %, както и обща сума,
дължима от потребителя в размер на 450.81 лв. Посочено е, че срокът на договора е 6
месеца, а по отношение на размера, броя и датите на плащане на погасителните вноски се
препраща към погасителен план Приложение № 2. Като обезпечение на договора са
посочени поръчител или банкова гаранция. С чл. 17 от договора ищецът се е задължил в
тридневен срок от сключване на договора да осигури поръчител – физическо лице или да
предостави банкова гаранция, а съгласно чл. 27 при неизпълнение на това задължение
потребителят дължи неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената по кредита
сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. Предвидено е тази неустойка
да се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска.
Приет е като доказателство и погасителен план по договор за кредит № .г, /л.16 от
делото/ в който е отбелязано, че размерът на дължимата месечна погасителна вноска е
151.36 лева. Видно от погасителния план в така посочения размер на погасителна вноска е
включена и вноска за неустойка. Съгласно този погасителен план вземанията по кредита са:
400 лева главница, общо дължима сума главница плюс лихва в размер на 450.81 лева и общо
дължима сума главница плюс лихва плюс неустойка в размер на 908.15 лева.
Ответникът е представил към отговора на исковата молба справка за извършените
плащания /л.74 от делото/, съгласно която ищецът не е извършвал никакви плащания по
договора за кредит.
По делото е изслушано и заключение по съдебно-счетоводна експертиза, съгласно
което по договора за кредит до 06.10.2025г. от страна на потребителя не е извършвано
плащане, като е отбелязано, че вземането по този договор е било цедирано на трето за спора
лице без посочване на конкретна дата на прехвърляне на вземането. В табличен вид вещото
лице е отбелязало, че кредитът е бил усвоен на 13.05.2022г., като са останали начислени
главница в размер на 400 лева, договорна лихва в размер на 50.82 лева за периода от
13.05.2022г. до 13.11.2022г, неустойка в размер на 457.34 лева за периода от 13.05.2022г. до
13.11.2022г и 680.31 лева „други разходи“ за периода от периода от 13.05.2022г. до
13.11.2022г. или общо задълженията са в размер на 1588.47 лева. Експертът е дал
заключение и, че посоченият в договора за кредит ГПР в размер на 42.58% включва само
договорната лихва. Посочено е и, че годишният процент на разходите по процесния договор
за кредит при включване в него общите разходи по чл.19 ДПК, в това число и неустойка, е в
размер на 2168.23 %.
Настоящият състав кредитира изцяло заключеното по съдебно-счетоводната
експертиза по реда на чл. 202 от ГПК, като изготвено въз основа на събраните по делото
доказателства и от вещо лице притежаващо необходимата професионална квалификация и
специални знания.
С оглед приетите факти по делото Софийски районен съд намира от правна страна
3
следното:
По предявения главен иск по чл. 124, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК:
За да бъдат уважени предявените от ищеца искове следва да бъде установено при
условие на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните факти: че между
нея и „С..“ АД е възникнало облигационно отношения по договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние № ../13.05.2022г., както и че този договор противоречи на закона.
Договорът за заем е неформален, реален и комутативен - правните последици
настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка - уговорената
парична сума, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума - в същата валута и размер. Предвид това, за да възникне валидно
заемно правоотношение, е необходимо да се установи, че между страните по него е
постигнато съгласие заемодателят да предаде в заем процесната сума на ответника, който да
се задължили да върне сумата на заемодателя. Освен постигането на съгласие, за да бъде
завършен фактическия състав на правната норма на чл. 240 от ЗЗД, предвид реалния
характер на договора за заем, е нужно да се докаже предаването на паричната сума. В
настоящия случай по отношение на договора за потребителски кредит, предоставен от
разстояние № ../13.05.2022г не съществува спор между страните, че е бил сключен и че
сумата от 400 лева е била реално предадена на ищцата.
Процесният договор по своя характер е потребителски, поради което намира своята
правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната
дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Предвид това и ответникът в качеството си на
заемател има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Предвид това
договорът следва да бъде съобразен изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП, като съдът следи
служебно за приложението на императивните законови норми.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
4
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 42.58 % т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв,
тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно – неустойката по чл. 27 от
договора, начислявана в случаите, при които кредитополучателят не осигури в тридневен
срок обезпечение, която неустойка се включва в общите разходи по кредита по смисъла на
легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Именно в тях според
настоящия съдебен състав следва да бъде включено и вземането за неустойка. Аргумент в
подкрепа на това становище може да се изведе и от факта, че в погасителния план изрично е
посочен само размер на месечна вноска – 151.36 лева, в която е включена и вноска за
неустойка. Следователно изначално кредитодателят е предвидил, че неустойката ще бъде
включена в погасителната вноска по кредита.
В настоящия договора за кредит не е посочено, че неустойката се включва както в
общия разход по кредита, така и в общата дължима сума от потребителя, по смисъла на
посочените легални дефиниции на ЗПК. Неизпълнението на задължението на потребителя
да предостави обезпечение на кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на
кредитора по договора за заем да се удовлетвори на крайния падеж на договора. Вследствие
на неизпълнението на това задължение от страна на потребителя, кредиторът не получава
реален обезпечителен ефект- не получава обезпечение на задължението си. Следователно,
предвиждането, изначално в договора, на задължение за неустойка за непредоставяне на
обезпечение, е инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски за
потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да бъдат отчитани като
разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ЗПК. Посоченият в договора
ГПР от 42.58 % не е действителен, тъй като в него не е отчетена неустойката, която е само
по наименование неустойка, а по естеството си представлява още едно възнаграждение за
кредитодателя: Това възнаграждение съставлява част от разходите по кредита по смисъла на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ЗПК, поради което реалният ГПР по договора, видно от
заключението по съдебно-счетоводната експертиза, многократно надхвърля позволения от
закона процент, стигайки до процент над 50 %, а именно ГПР по договора 2168.23 %. В
случая следва и изрично да се посочи, че дори и при включване на неустойката в реално
приложения според експертизата погасителен план, отново ГПР многократно надхвърля
5
допустимия размер по закон, тъй като е 2168.23 %.
При това положение се налага изводът, че договорът за кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на
ГПР. Установява се нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в договора липсва посочване
на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването на
договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен
ГПР, макар и неправилно определен и без подробно описание на компонентите по него.
Нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както
подробният начин на формиране на ГПР с всички негови компоненти, така и действителният
му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан
целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и
да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота
за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че
същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. Ето защо, съдът приема договорът за заем за
недействителен на основание чл. 22 ЗПК
В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № .г. на .. е прието, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ
всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в
договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да
се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със
съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за
нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по
усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в
6
съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ
ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този
смисъл решение от 9 ноември 2016 г., ., ., E., т. 61—63 и цитираната съдебна практика).
Следва да се има предвид както беше посочено и по-горе, че добавянето на подобна
неустойка към договора за кредит представлява конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма
облага на кредитора от договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от
21.03.2024г. по дело № .г. на .., което има задължителен характер за всички съдилища и
учреждения – чл. 633 ГПК. С оглед изложеното, съдът приема договора за кредит се явява
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. 22 ЗПК тъй като невключването на
неустойката в разходите по кредита води до нарушение на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК. Ето защо главният иск по чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД следва да бъде уважен.
С оглед уважаването на главния иск, не следва да бъде разглеждан предявения в
условията евентуалност иск.
По иска по чл. 55 ЗЗД за осъждане на ответника „С..“ АД да заплати на ищцата
сумата от 5 лева настоящият състав приема следното:
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Тази норма представлява своеобразна санкция за
недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания, които
трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта е да се
пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение между
възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради което
следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита и
никакви лихви – възнаградителни или мораторни. Ето защо, в случая доколкото съдът е
приел, че договорът за потребителски кредит, предоставен от разстояние № .г. е нищожен, то
„С..“ АД би имал основание да получи единствено сумата от 400 лева и всички суми
платени от ищцата над така посочената подлежат на връщане като платени при липса на
основание.
В разглежданата хипотеза от заключението по съдебно-счетоводната експертиза и от
представените към исковата молба писмени доказателства се установява, че ищцата не е
заплатила на „С..“ АД по договора никакви суми. Предвид това искът по чл. 55 ЗЗД следва
да бъде отхвърлен.
По разноските:
Предвид изхода на спора по иска, предявените искове по чл. 26 ЗЗД на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК М. П. има право на разноски за исковото производство при съобразяване на
това, че искът по чл. 55 ЗЗД е отхвърлен. Направено е от ищеца искане в тази насока и е
представен списък по чл. 80 ГПК. По делото са представени доказателства за сторени
разноски в размер на 100 лева – държавна такса общо по всички искове предявени от
7
ищцата /по 50 лева за всеки иск/ и 400 лева – депозит за съдебно-счетоводна експертиза
Така посочените разноски обаче са сторени във връзка с всеки двата иска по равно, а само
единият уважен. Ето защо в полза на ищцата следва да се присъдят разноски в размер на 250
лева за държавна такса и депозит за вещо лице.
Претендира се и присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА за
предоставена безплатна правна помощ, като се представят доказателства за сключен между
ищеца и процесуалния представител договор за правна помощ. В конкретния случая от адв.
Д. се иска присъждане на възнаграждение в определен от съда размер. Следва да се посочи,
че при приложение на разпоредбата на чл. 38 ЗА, съдът не е обвързан от посочените в
Наредба № 1/20024 г. минимални размери. В този смисъл е и разрешението по т. 1 от
решение на .. от 25.01.2024 г. по дело ., с което се приема, че чл.101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3
ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, § 1, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната,
осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение.
Като допълнителен аргумент в подкрепа на горните изводи, съдът намира, че
възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна
сложност на делото, и действително извършената работа (в този смисъл Определение №
1016/06.03.2024 г. по ч.гр. д. № 4123/2023 г. по описа на ВКС, IVг.о). Съгласно чл. 36, ал. 2
ЗА размерът на адвокатското възнаграждение, следва да е и справедлив и обоснован. С
оглед на гореизложеното възнаграждението, определено по правилата на Наредбата, само и
единствено според броя на исковете и защитавания интерес, противоречи на изискването
на чл. 36, ал. 2 ЗА за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение.
Справедливият и обоснован размер на възнаграждението се определя от една страна от
защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на делото и
извършената от адвоката работа. В настоящия случай от адв. Д. по отношение на исковете
спрямо „С..“ АД е депозирана искова молба, без да се яви в нито едно от двете открити
съдебни заседания, за които единствено е депозирана една молба. Същевременно делото не
се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност. Следва да се отбележи и че
осъществените дейности по защитата по двата главни иска съвпадат. Ето защо адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лева, съдът намира, че представлява справедлив размер при
съобразяване на извършената работа, правната и фактическа сложност на делото по двата
иска. Към тази сума не следва да се начислява ДДС, поради липса на доказателства за
регистрация по ДДС на адв.Д.. Така посоченият размер обаче касае двата предявени иска по
делото, като един от тях е отхвърлен. Следователно съразмерно с уважената част от
исковете, адв. Д. има право на възнаграждение в размер на 296.30 лева.
С оглед отхвърлянето на иска по чл. 55 ЗЗД за сумата от 5 лева, право на разноски
има и ответника, който претендира присъждането на адвокатско възнаграждение в размер на
360 лева с ДДС. По делото са представени доказателства за плащането на така посочената
8
сума – договор за правна защита и съдействие, ведно с фактура, платежно нареждане и
списък на дела към фактурата, в която фигурира именно настоящото дело. С оглед
изложеното за отхвърлената част от исковете ответникът има право на разноски в размер на
4.45 лева.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от М. Х. П., ЕГН **********, с адрес в гр..., срещу
„С..“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. ., иск с правно основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, нищожността на сключения между страните договора за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № ../13.05.2022г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Х. П., ЕГН **********, с адрес в гр... срещу „С..“ АД,
с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. . иск по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане
на „С..“ АД, с ЕИК: . да заплати на М. Х. П., ЕГН **********, сумата в размер на 5 лева,
частично от 508,15 лева, представляваща платена при начална липса на основание сума по
договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ../13.05.2022г, ведно със
законната лихва от депозиране на исковата молба – 07.01.2025г до окончателно изплащане
на вземането.
ОСЪЖДА „С..“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. ., да заплати
на М. Х. П., ЕГН **********, с адрес в гр..., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 250
лева – разноски в исковото производство пред Софийски районен съд.
ОСЪЖДА „С..“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. ., да заплати
на адв. М. Д. Д., с личен номер **********, с адрес на кантората в гр. ., на основание чл. 38,
ал.1 ЗА сумата от 296.30 лева – адвокатско възнаграждение за производство пред
Софийски районен съд.
ОСЪЖДА от М. Х. П., ЕГН **********, с адрес в гр..., да заплати на „С..“ АД, с
ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. .,на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
4.45 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред Софийски
районен съд.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9