№ 122
гр. Ямбол, 23.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, I ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Светла Р. Димитрова
Галина Ив. Вълчанова Люцканова
при участието на секретаря Ваня Д. Динева
като разгледа докладваното от Светла Р. Димитрова Въззивно гражданско
дело № 20252300500110 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба подадена от Главна
дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“, представлявана от главен
комисар А.Д. – директор чрез главен юрисконсулт Д. И.-Я. против решение
№730/30.12.2024г. постановено по гр.д. № 2277 по описа на Районен съд – Ямбол за 2024г., с
което на ищцата по делото В. Т. К. са присъдени следните суми:
16609,20 лв., представляващи неизплатено обезщетение при прекратяване на
служебното правоотношение за 6 брутни месечни заплати, както и сумата от 252,64
лева, представляваща лихва за забава за периода 16.06.2024г. до 25.07.2024г., законната
лихва за забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане
2162,80 лева, представляващи разноски по делото;
674,47 лева – държавна такса.
С въззивната жалба първоинстанционното решение се оспорва, като неправилно,
поради необоснованост и нарушение на материалния закон.
Излага аргументи, че решението е постановено в разрез с практиката на ВКС –
Решение № 330/17.11.2014г. по гр.д. № 2780/14г., IV ГО, реш. №211/12.12.2014г., по гр.д. №
7769/13г. на III ГО на ВКС, като и задължителна такава посочена в жалбата. Твърди, че на
ищцата са изплатени, съгласно чл.234, ал.1 от Закона за МВР, обезщетения в размер на 14
брутни заплати за всяка година работа в МВР, като счита уважената претенция за
допълнително обезщетение за още 6 брутни заплати на стойност от 16609,20 лв. за
1
неоснователна . Излага аргументи, че неправилно в решението се приема, че стажът по
Закона за държавния служител се приравнява със стаж за държавен служител по Закона за
МВР, което е в противоречие със сочената практика на ВКС. Счита, че в случая не намира
приложение посоченото в решението ТР 10/2024г., т.к. с него се въвежда една правна фикция
на визираните в § 63 служители от ПЗР на ЗИДЗМВР и не се приравнява трудовия стаж по
КТ като служебен стаж по ЗДСл, нито като служебен стаж по ЗМВР. Счита, че неправилно
съдът приравнява стажа, без никакво правно основание, стажът по ЗДСл като прослужени
години по смисъла на чл.235, ал.1, т.1 ЗМВР, като излага подробни аргументи посочени в
цитираните решения. Сочи, че съдът в мотивите си , като аргумент е посочил §92 от
Преходните и заключителни разпоредби на ЗИДЗМВР в сила от 01.01.2011г., които
жалбоподателят счита за неотносими към настоящия предмет на спора, за което подробно
излага мотиви. Счита за абсолютно неоснователно направеното от съда преобразуване на
трудовия стаж на ищцата по КТ за периода от 09.06.1992г. до 01.05.2004г. от 3-та в 2-ра
категория и го изчислява на 11г.,10 мес. и 22 дни., за което няма правно основание. Посочва,
че според разпоредбата на чл.235, ал.3 от ЗМВР следва да са налице кумулативно наличие
на 2 предпоставки – непрекъснат стаж в системата на МВР 13г. и 4 месеца и служебното
правоотношение на държавния служител да е прекратено поради пенсиониране. В случая
според заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на ищцата е поради
навършване на пределна възраст за работа в МВР. С оглед изложените аргументи за
недължимост на главния иск, счита за неоснователен и акцесорния иск за лихва.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от В. Т.
К. чрез адв.М. А. от САК, с който моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
Излага аргументи за правилност и законосъобразност на постановеното първоинстанционно
решение. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение –
потвърдено, като бъдат присъдени направените по делото разноски.
В проведеното открито съдебно заседание въззивника, редовно и своевременно
призован не изпраща представител. Поддържа жалбата с писмена молба, в която е заявено,
че поддържа въззивната жалба и направеното възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на пълномощника на въззиваемата страна. Изложено е становище по
съществото на спора, като се настоява за отмяна на обжалваното решение на ЯРС и
постановяване на друго от въззивната инстанция за отхвърляне на исковете, с присъждане на
разноските по делото, включително за юрисконсултско възнаграждение.
В проведеното открито съдебно заседание въззиваемата , редовно и своевременно
призована се явява лично в с.з. и с адв. А., като пледира за отхвърляне на жалбата по
подробно изложените в отговора съображения.
Съдът като разгледа въззивната жалба в рамките на наведените основания, съобрази
доводите на страните и взе предвид събраните по делото доказателства намира за
установено следното от фактическа страна:
Въззивната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.259 ал.1 от ГПК
преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивникът е
2
легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество съдът намира
въззивната жалба за неоснователна.
В съответствие с правомощията си при проверка на валидността и допустимостта на
атакуваното решение, въззивният съд прецени, че последното е валидно и допустимо. При
преценка по същество – атакуваното решение прецени за правилно.
Фактическата обстановка по делото не е спорна между страните и правилно е
установено от първостепенния съд.
Съгласно процесуалната възможност установена с разпоредбата на чл.272 ГПК във
вр. с чл.235 от ГПК, въззивния съд изцяло препраща към мотивите на първоинстанционния
съд, като по този начин ги прави свои мотиви, без да е нужно да ги преповтаря.
В отговор на доводите на въззивника, наведени във въззивната жалба, въззивният
съд излага следното:
Предмет на исковото производство пред първата инстанция е иск с правно
основание чл.234, ал.1от ЗДВР, и по чл.86 от ЗЗД, предявен от В. Т. К. срещу Главна
дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – към МВР-София за
заплащането на сумата от 16 861,84лв., включваща обезщетение за 6 брутни заплати в
размер на 16 609,20лв. и сумата от 252,64 лв., представляваща законна лихва за забава за
периода от 16.06.2024г. – 25.07.2024г.
По делото не е било спорно, че В. Т. К. е работила в структурите на „Гражданска
защита“ до навършване на пределна възраст в системата на МВР от 60 години, като е
започнала работа в Отдел „Гражданска защита“ Ямбол на длъжност МТО, считано от
09.06.1992г. по трудов договор, а впоследствие със Заповед № РД-13-271/23.04.2004г. е била
назначена за държавен служител на длъжност „Главен инспектор по управление на
собствеността с ранг IVм.“ в Дирекция “Гражданска защита“ – област Ямбол на Държавна
агенция „Гражданска защита“ към МС на РБългария считано от 01.05.2004г. Със Заповед №
К-11131/23.12.2009г. същата е била назначена за държавен служител в Областно управление
„Гражданска защита – Ямбол“ към Главна дирекция „Гражданска защита“ – МВР, считано от
28.12.2009г. на длъжност „Инспектор по гражданска защита IV степен“
Съгласно разпоредбата на чл.234, ал.1 ЗМВР при прекратяване на служебното
правоотношение държавните служители имат право на обезщетение в размер на толкова
месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20.
В разпоредбата на чл.235, ал.1 ЗМВР са посочени правилата за определяне размера
на дължимото обезщетение, като в случая се касае за предпоставките предвидени в т. 1 на
ал.1 на чл.235 ЗМВР, като държавен служител, офицер или сержант в МВР.
Спорният между страните въпрос, пренесен пред настоящата съдебна инстанция
чрез наведените във въззивната жалба конкретни доводи касае въпроса дали служебният
стаж на въззивника по ЗДСл следва да се счита за приравнен стаж на този по ЗМВР.
Настоящата инстанция изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд по
3
този въпрос, като ги намира за правилни и съобразени с актуалната съдебна практика на
ВКС по този въпрос. Същите са съобразени и с разпоредбите на § 57 от ПЗР към ЗИД ЗМВР
/обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г./, /§ 70 от ПЗР на ЗИД ЗМВР/, § 92, ,ал.2 от ПЗР на ЗМВР
/отм./МВР, §5,ал.1 и §6 от действащия ЗМВР, както и даденото тълкувание в ТР №10 от
27.11.2014г. по тълк.дело№ 10/2013г. на ОКГК на ВКС, задължително за прилагане. Според
същите при осъществени структурни промени, при които осъществяваната от държавата
дейност по гражданска защита на населението е преминавала към различни държавни
ведомства и органи по законодателен път във всички случай между тях е налице
универсално правоприемство със служителите в системата на гражданска защита.
Наличието на правоприемство при работодателя дава право да се приеме и наличието на
правоприемство в трудовите и служебни правоотношения със служителите, работещи в тези
ведомства, поради което законодателят е предвидил преоразуването им в служебни и
трудови правоотношения на държавни служители и лица, работещи по трудово
правоотношение. В съответствие с цитираното Решение № 50083 от 29.05.2023 г. по гр.д. №
1706/2022 г. на ВКС, 3-то гр. отд., ЯРС правилно е приел, че приравненият служебен стаж по
ЗДСл., който се счита за служебен стаж по ЗМВР , се зачита като прослужени години в МВР,
прилагайки правилото, че приравнените факти пораждат еднакви правни последици. Съдът
намира, че следва да приеме това тълкуване, тъй като правото на обезщетение, което е
предмет на настоящото производство е възникнало при действието на ЗМВР, обнародван в
ДВ бр.53/27.06.2014г., а съдебната практика е формирана с оглед правилата на ЗМВР /отм./
В тази връзка посочената от въззивника съдебна практика е формира изключително върху
две решения на ВКС от 2014г., които са тълкували нормите по отменения ЗМВР.
Относно възраженията на въззивната страна за неправилно преобразуване на
трудовия стаж на ищцата по КТ за периода от 09.06.1992г. до 01.05.2004г. от 3-та във 2-ра
категория, ЯОС намери, че първоинстанционния съд правилно се е съобразил с Приложение
№ 3 към чл.6 от Наредба № 8121з-920 от 13.07.2017г. за условията и реда за изплащане на
обезщетенията по глава единадесета от ЗМВР – Таблица за трансформиране на трудов стаж
от 3-та към 1-ва категория като е приел, че ищцата има трудов стаж от 11 години, 10 месеца
и 22 дни включвайки времето от 09.06.1992г. до 01.05.2004г.
Възражението, че служебното правоотношение на ищцата е било прекратено поради
навършване на пределна възраст за работа в МВР, а изискването на чл.235, ал.3 от ЗДМР е
прекратяването на служебното правоотношение да е при пенсиониране съдът намира за
неоснователно. Тълкуването на нормата е неправилно. Правото на слежителя на
обезщетение възниква с прекратяване на служебното правоотношение съгл.чл.234, ал.1 от
ЗМВР, като размерът на дължимото обезщетение се определя по правилата на чл.235, ал.1 от
ЗМВР, като относима към случая е т.1 от разпоредбата, според която при определяне
размера на обезщетението по чл.234 се вземат предвид прослужените години като държавен
служител, офицер или сержант в МВР. Освен това по делото е установено, че към момента
на прекратяване на служебното правоотношение със Заповед № 8121К-1632/14.02.2024г. на
въззиваемата В. Т. К. е било признато право на пенсия за осигурителен стаж и възраст , като
4
и е била отпусната пенсия с Разпореждане № ********** въз основа на протокол №
01212/03.06.2024г. на ТП НОИ – Ямбол. Т.е. правата на ищцата по чл.235, ал.3 от ЗМВР са
налице към този момент, като са изпълнени визираните за закона изисквания за изплащане
на обезщетение поради пенсиониране.
С оглед изложеното съдът намира за неоснователни и възраженията за недължимост
на акцесорния иск за лихва.
Предвид всичко гореизложено, ЯОС счита, че жалбата е неоснователна, а
атакуваното решение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.
При този изход на делото, въззиваемата има право на разноски пред въззивната
инстанция. Същата е доказала разноски за реално платено адвокатско възнаграждение от
2500лв. за въззивната инстанция, и пътни разходи от 203лв., посочени в представен по
делото списък на разноските по чл.80 от ГПК, поради което същите следва да й бъде
присъдени. Въззивника е направил възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение, което е неоснователно, т.к. е в границите определение в чл.7,ал.2 от
Наредба №1 от 09 юли 2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
съобразно цената на исковете и не ги надхвърля значително.
Воден от изложеното , ЯОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 730/30.12.2024г. на Районен съд – Ямбол
постановено по гр.д. № 2277 по описа за 2024г. на същия съд.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“- ВМР,
представлявана от главен комисар А.Д.- директор с адрес за призоваване: гр.Бургас,
ул.“Александър Велики“ №37Б – РДПБЗН-Бургас да заплати на В. Т. К., ЕГН ********** от
гр.***, ул.***№** на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски пред въззивната инстанция в
размер на 2703.00 / две хиляда и седемдесет и три/ лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5