№ 6970
гр. София , 15.07.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 162 СЪСТАВ в закрито заседание на
петнадесети юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ВАСИЛЕНА ЛЮДМ.
ДРАНЧОВСКА
като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА ЛЮДМ. ДРАНЧОВСКА Частно
гражданско дело № 20211110137386 по описа за 2021 година
като разгледа гр.д. № 37386/2021 г. по описа на СРС, I г.о., 162 състав, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на „А.Т.“ ЕООД срещу М. Р. П. за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата от 200 лв., представляваща
непогасена главница по договор за кредит № 2221199 от 21.04.2020 г., ведно със законна
лихва от 28.06.2021 г. до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер на 40,02
лв. за периода от 21.04.2020 г. до 18.10.2020 г., за сумата от 10,55 лв., представляваща
административни разноски, както и за сумата от 53,80 лв., представляваща възнаграждение
по договор за поръчителство.
Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК кредиторът може да поиска издаване на
заповед за изпълнение, като по силата на чл. 410, ал. 2 ГПК предметното съдържание на
заявлението следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК. Следователно,
предявеното със заявлението парично вземане трябва да бъде очертано с всички
правноиндивидуализиращи белези – страни, предмет (основание, период, вид) и размер, т. е.
по отношение на процесното вземане заявлението трябва да отговаря на изискванията за
редовност на исковата молба, като искането за издаване на заповед и изпълнителен лист
следва да се отхвърли в случаите, когато противоречи на закона или добрите нрави – арг. чл.
411, ал. 2, т. 2 ГПК. Целта на тази правна норма е да не допуска в полза на заявителя да се
издаде заповед за изпълнение за вземане, което не може изобщо валидно да възникне
(поради противоречието му с императивни правни норми и/или добрите нрави), тъй като
проверката дали подобно вземане е спорно или не между страните (каквато е основната цел
на заповедното производство) би била лишена от смисъл.
1
В настоящия случай се претендират вземания по договор за потребителски кредит №
2221199 от 21.04.2020 г., сключен между „К.“ АД и М. Р. П., по силата на който кредиторът
се задължава да предостави на кредитополучателя сумата от 200 лв., а кредитополучателят
се задължава да възстанови сумата в срок от 30 дни, ведно с уговорената по договора
възнаградителна лихва, като според посоченото в договора, ГПР е 49,05 %, а общият размер
на всички плащания е 206,67 лв.
На основание клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит и посоченото от
длъжника в заявлението за отпускане на кредит, страните са договорили, че
кредитополучателят се задължава да предостави един от посочени видове обезпечения, в
това число и поръчителство. В случая е представен договор за предоставяне на
поръчителство от 21.04.2020 г., сключен между „А.Т.“ ЕООД, от една страна в качеството
на поръчител, и М. Р. П., от друга страна в качеството на потребител. По силата на договора
поръчителят се задължава да сключи с „К.“ АД договор за поръчителство, като отговаря
солидарно за задълженията на потребителя по договора за потребителски кредит, както и за
всички последици от неизпълнението. От своя страна, потребителят се задължава да заплати
възнаграждение на поръчителя в размер на 59,78 лв. за 30-дневния период на действие на
договора за кредит (видно от приложение № 1 към договора на л. 24 от делото), както и за
всеки нов период на револвиране на кредита, като видно от претендираната със заявлението
договорна лихва за периода 21.04.2020 г. – 18.10.2020 г., кредитът е бил револвиран за шест
месеца, т.е. общият размер на дължимото възнаграждение за поръчителство е 358,68 лв. В
изпълнение на този договор заявителят е сключил договор за поръчителство от 21.04.2020 г.
с „К.“ АД, като се е задължил солидарно за сумите по договор за потребителски кредит №
2221199 от 21.04.2020 г.
По отношение на претендираното възнаграждение по договор за поръчителство:
В настоящия случай се претендира възнаграждение за поръчителя за част от срока на
договора за кредит в размер от 53,80 лв., но настоящият съдебен състав намира, че същото
не се дължи, поради противоречие на клаузата с императивна законова норма.
От извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър се
установява, че принципал на заявителя „А.Т.“ ЕООД е „К.“ ЕАД (с предишна
правноорганизационна форма АД). Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
При анализ на разпоредбите чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните права – чл.
38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на потребителите в
Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на потребителите допринася за
правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да гарантира, че отношенията
между стопанските субекти и потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна
цел подпомага общото благосъстояние на европейските потребители и икономиката на
2
Съюза.
Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставят, че националният съд има
задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа
и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von
Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г.,
Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от
Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-
282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа
на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за
защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато
се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между
свързани лица, съдът да изследва релациите и връзките в отделните договори не като
отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща
икономическа дейност, която при кредитирането има лукративна цел – печалба. Тоест, дори
при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на
отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се
постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване
на императивните правила на закона и добрите нрави.
В случая предмет на настоящото заповедно производство са вземания, които произтичат от
договор за потребителски кредит, които се твърди, че са заплатени от заявителя – поръчител,
поради което последният упражнява правата си по чл. 143 ЗЗД срещу основния длъжник по
договора за потребителски кредит. Въз основа на изложените от заявителя фактически
обстоятелства, ангажираните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица,
настоящият съдебен състав приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното
поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен
при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване
на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната
разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Същевременно, при цялостния анализ на договора за кредит е видно, че неговото сключване
и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение по
договора от страна на кредитополучателя, като последицата от неизпълнението на това
задължение на кредитополучателя, предвидена в чл. 4, ал. 2 от договора, е липса на
правоотношение между страните – при непредставяне на обезпечение в посочения срок се
3
счита, че заявлението за кандидатстване за кредит не е одобрено, т.е. несъмнено е, че двете
правоотношения са взаимно свързани и осигуряването на поръчителство (и то от определено
свързано на кредитора трето лице) е било необходима предпоставка за предоставяне на
потребителския кредит при условията по договора (включващи експресно разглеждане и
одобрение на заявлението в рамките на 24 часа).
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай е
посочено, че ГПР по договора е под максимално допустимия размер – 49,05 %, но при
съпоставка между размера на отпуснатия кредит – 200 лв. за срок от 30 дни (1 месец), и
размера на дължимото по договора за поръчителство възнаграждение за същия период от 1
месец – 59,78 лв., респ. за шестмесечен период на револвиране – 358,68 лв., е видно, че ГПР
надхвърля 50 % - дори без добавяне на дължимата възнаградителна лихва,
възнаграждението на поръчителя за един месец надхвърля ¼ от размера на отпуснатата
главница по заема, като същото представлява месечен разход по договора и съотнесено на
годишна база несъмнено води до надхвърляне на допустимия размер на ГПР, респ. за целия
период на револвиране дължимото възнаграждение по договора за поръчителство надхвърля
почти двойно размера на отпуснатия заем. С оглед и на хипотезата на свързани лица,
несъмнено е, че уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна
лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност
на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на
основание за дължимост на това вземане.
По отношение на претендираната такса разходи:
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Сумата за
„административни разноски“ не попада в приложното поле на чл. 10а ЗПК. Срещу тази
такса не се дължи никакво поведение, а изискуемостта му следва автоматично от момента на
изпадане на длъжника в забава. В този аспект това вземане няма характер на такса, тъй като
не се дължи заради извършени разходи, а по същество служи като обезщетение за вреди от
забавата. Съгласно императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата, която не може да надвишава законната лихва. Следователно, в случай на забава,
потребителят по договор за потребителски кредит дължи само обезщетение в размер на
законната лихва. Процесната клауза, регламентираща такса за извънсъдебно събиране на
вземането, преследва забранена от закона цел – потребителят да заплати още едно
4
обезщетение за забава, и в този смисъл е нищожна поради противоречието й с
императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
С оглед на изложеното, съдът намира, че на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК заявлението в
посочената част следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 19514/28.06.2021 г., подадено от „А.Т.“ ЕООД срещу М. Р.
П., в частта за сумата от 10,55 лв., представляваща административни разноски, както и за
сумата от 53,80 лв., представляваща възнаграждение по договор за поръчителство.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5