РЕШЕНИЕ
№ 1426
гр. Плевен, 29.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря Анета Хр. Йотова
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20254430100126 по описа за 2025 година
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно основание
чл.26, ал.1, предл.първо и предл.трето от ЗЗД, във вр. с чл.22 ЗПК, вр. чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова
молба от П. Д. А. с ЕГН **********, чрез адв.В. Б. от *** против „Кредито"
ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в ***.
Ищецът твърди следните релевантни факти, на които основава
претендираните за реализиране права:
Твърди се, че между страните бил сключен Договор за потребителски
кредит ***, по силата на който на ищеца бил предоставен заем от 1000лв., при
фиксиран лихвен процент 32,08% и посочен годишен процент на разходите –
37,24%. Твърди се още, че при сключването на договора било предвидено
начисляването на такса за експресно разглеждане на искането в размер на
148,91 лв., а при неизпълнение на условията по чл. 26 от Договора за
представяне на обезпечение, отговарящо на изискванията по чл. 26, ал. 1, в чл.
2.6. било предвидено начисляването на неустойка в размер на 347,47 лв.
1
Твърди се също, че сумата по заема изцяло била погасена от ищеца,
ведно с възнаградителната лихва и начислената такса за експресно
разглеждане и неустойка за непредоставено обезпечение.
Навеждат се доводи, че процесия договор е нищожен, поради неспазване
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на ГПР в договора, т.к.
формално посочения такъв не бил действителния, с оглед на това, че при
изчислението му не били включени начислените такса за експресно
разглеждане и неустойка.
Навеждат се още доводи, че клаузите за такса експресно разглеждане и
неустойка били нищожни, поради противоречието им с добрите нрави,
неравноправност и заобикаляне нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
При твърдяната недействителност на процесния договор, ищеца счита,
че била дължима само чистата стойност на заема, останалите суми били
недължимо заплатени.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
решение, с което да се прогласи нищожността на процесния Договор за
кредит. Претендира се също така да бъде осъден ответника да върне на
ищеца недължимо платени от него суми за възнаградителна лихва в размер на
952,62лв., за такса за експресно разглеждане в размер на 148,91лв. и за
неустойка в размер на 347,47лв., ведно със законната лихва върху
претендираните за връщане суми, считано от датата на завеждане на исковата
молба до окончателното изплащане. Претендират се и направените по делото
разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК, „КРЕДИТО“ ООД е депозирал писмен
отговор на ИМ, с който изразява становище за неоснователност на
предявените искове.
Ответникът въвежда и възражение за прихващане на претендираните от
ищеца вземания за неоснователно платени суми с вземания на ответника
спрямо ищеца, произтичащи от сключен между страните Договор за
потребителски кредит *** Твърди се, че по този договор ищеца дължи на
ответника следната сума: 461,26 лева, от които 442,54 лева - остатъчна
главница по кредита и 18,72 лева — договорна лихва по кредита, както и
законната лихва за забава от деня, следващ датата на падежа /05.12.2023 — до
датата на този отговор- 24.02.2025 г. в размер 13,68 лв. дължима на осн. чл. 33
2
от Договора. Твърди се, че крайния падеж по този договор е настъпил на
04.12.2023 г.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
Установява се от приложения Договор за кредит № ***., че същия е бил
сключен между ищеца П. Д. А., в качеството на кредитополучател и ответника
„Кредито" ЕООД, в качеството на кредитодател.
Според обективираното в него, страните се договорили отпуснатия заем
да бъде в размер на 1 000 лева, при погасяване в срок от 6 месеца. Уговорили
са лихвен процент за кредита в размер на 37,24%, сума на лихвата за срока на
договора – 95,62 лева, както и че кредитополучателят дължи сума в размер на
148,91 лв. за такса за експресно разглеждане и сума в размер на 347,47лв. за
неустойка. Посочен е Годишен процент на разходите от 37,24%.
Видно е от описаното в писменото съглашение съдържание на договора,
че таксата за експресно разглеждане е била уговорена за експресна обработка
на кандидатурата на кредитополучателя в срок до 20 минути от постъпването
й при кредитора, ако искането е постъпило в работен ден от 09.00ч. до 18.00ч.,
а ако е постъпило след този срок, искането се разглежда с приоритет в първия
следващ работен ден
Установява се още, че според обективираното в чл. 26, ал.1 от договора,
заемополучателя се е задължил да предостави в деня на сключване на
договора, но не по-късно от три календарни дни, следното обезпечение: две
физически лица – солидарни длъжници, отговарящи на определени условия –
разполагащи със служебна бележка от работодател за размер на трудовото
възнаграждение с нетен размер над 2000лв., работещи на безсрочен трудов
договор, които не са заематели или поръчители по друг договор със същия
кредитодател, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да
нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат
такива, да е със статус „редовен“. Според предвиденото в чл.26, ал.2, при
непредставяне на соченото обезпечение, заемополучателя дължи неустойка в
размер на 347,47лв.
Видно е от погасителния план към процесния Договор, приложен от
ответника, че към всяка месечна вноска е била включена част от начислените
3
суми за такса за експресно разглеждане и неустойка.
От представената от ответника справка за извършени плащания по
процесния Договор за кредит *** се установява, че ищеца е заплатил по него
суми в общ размер на 1464,99лв., от които са били осчетоводени за погасяване
на главница - 1000лв.; на договорна лихва 81,84лв.; на такса за експресно
разглеждане - 148,91лв. и на неустойка 233,52лв.
От представения от ответника препис на Договор за потребителски
кредит *** се установява, че на сочената дата е бил подписан между страните
договор със съдържание, касаещо задълженията на кредитополучателя П. А.,
идентично като вид задължения и основания за възникването им, като
обсъдения по-горе процесен Договор от 03.01.2023г. Срещу предоставен от
ответника кредит в размер на 1200лв. ищеца се е задължил да върне тази сума
при уговорен лихвен процент в размер на 40.10% и изчислявана за срока на
договора възнаградителна лихва в размер на 165,67лв. Уговорени са били
същите такса за експресно разглеждане в размер на 186,70лв. и неустойка за
непредоставено обезпечение от двама солидарни длъжници в размер на
435,63лв.
Установява се от представената от ответника справка за извършени от
кредитополучателя плащания по този договор идно, че ищеца П. А. е внесъл
по него суми в общ размер на 898,49лв., които са осчетоводени за погасяване
на част от главницата – в размер на 751,54лв. и на част от договорната лихва –
в размер на 146,95лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Установи се от обсъдените доказателства, че между страните е
възникнало правоотношение по силата на сключен Договор за кредит ***
Съдът намира за основателно въведеното от ищеца възражение за
нищожност на процесния Договор за потребителски кредит, поради
неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен
процент на ГПР 37,24%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
4
включва регламентираните Такса за експресно разглеждане и неустойка за
непредоставено обезпечение, които съдът намира, че следва да бъдат
включени при изчисляването му.
Според дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора, и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. В този смисъл е
установената практика на СЕС, като например Решение от 21.03.2024 г. по
дело С-714/2022 г., в което е прието, че чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни
услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му
за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума,
както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.
За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на
Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19,
EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C 377/14,
5
EU:C:2016:283, т. 84).
Регламентираното в случая като неустойка задължение на
кредитополучателя да заплати на кредитора сума за непредоставяне на
обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с договора и известен
на кредитора още при сключването му.
На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите
на чл.26, ал.1 и ал.2 от Договора е условие за сключването му и предоставяне
на заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по
предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от
доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя да
влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.
В същото време, разглеждайки предвиденото обезпечение, съдът счита,
че изискванията са реално неизпълними от кредитополучателя в посочения
срок – до три дни от подписване на съглашението, с оглед посочените условия,
на които следва да отговарят поръчителите, чиито минимални доходи следва
да са в двоен размер на искания кредит.
С оглед горното, съдът намира, че поставеното в чл.26, ал.1 от Договора
изискване за обезпечаване поначало е неизпълнимо от длъжника и това е било
ясно на двете страни по правоотношението, в това число на кредитора, още
при подписване на съглашението им. Поради това, предвидената като
неустойка сума, дължима при непредставяне на обезпечението, е изначално
определена като част от плащанията на заемателя и включена в погасителния
план, дължима с всяка месечна вноска.
Макар и наречена неустойка, тя очевидно не съответства на въведените
й от Закона функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в
случай на неизпълнение на договорните задължения. На заемателят е
отпуснат кредит в размер на 1000 лв., а уговорената и начислена при
сключване на Договора неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в размер на 347,47лв., т. е. 1/3 от главницата
по заема. Освен това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение
на непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е
уговорена за забава за неизпълнение на вноските по заема и за периода на
неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че размерът й се
получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и
6
това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На
практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение
на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение
на длъжника по договора за заем е да върне предоставените му в заем парични
средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и
съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната
неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с
неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и
обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури
длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на
договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на
потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на
кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да
изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да
прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за
представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява
и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя
отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като
предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи
получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в
предвидения срок, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на заема. Неустойката
не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за
връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът
би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за
заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното
задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на
обезпечение чрез поръчителство.
7
След като не отговаря на регламентираните от Закона функции на
неустойката и при неизбежното й следване като задължение в тежест на
потребителя, ясно и на двете страни още изначално при подписване на
договора, съдът намира, че се касае и за конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на ищеца.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че предвидената в чл.26, ал.2 от
процесния Договор неустойка също попада в рамките на понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на чл.3, буква ж) от Директива
2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).
Несъмнено е, че при такова включване на дължимите суми за такса за
експресно разглеждане и неустойка в ГПР, същия би надхвърлил максимално
допустимия по Закон размер.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за
заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т.7 - т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
При съобразяване на така установената недействителност, ищеца дължи
по процесния договор единствено главницата в размер на 1000лв. Внесените
от него суми над този размер – за договорна лихва в размер на 81,84лв.; за
такса за експресно разглеждане - 148,91лв. и за неустойка в размер на
233,52лв. или общо 464,27лв., се явяват платени без основание и подлежат на
връщане.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявеният от ищеца иск за
прогласяване нищожността на процесния договор за кредит от 03.01.2023г. е
основателен и доказан, а осъдителния иск е доказан до размера на сумите,
които са платени над размера на главницата.
8
С оглед изхода на спора по осъдителния иск, съдът разгледа и заявеното
възражение за прихващане.
Установи се, че между страните е сключен сочения от ответника Договор
за потребителски кредит ***
При идентичното му с обсъдения по-горе Договор за кредит от
03.01.2023г. съдържание относно уговорените в тежест на кредитополучателя
задължения за плащане на такса за експресно разглеждане и неустойка за
непредоставено обезпечение, съдът намира, че и в подписания Договор за
потребителски кредит *** не е посочен действителния ГПР, съгласно
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и тук потребителят е
въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва
да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от сключения Договор за потребителски
кредит ***, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК и го прави недействителен, съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК.
Ето защо и по него, в съответствие с нормата на чл.23 от ЗПК,
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
При такова разбиране, съдът приема, че по сключения между страните
Договор за потребителски кредит ***, ищеца П. А. дължи да върне на
кредитодателя само главницата от 1200лв. Установи се от приложената
справка, че същия е внесъл суми в общ размер на 898,49лв. и неправилно
кредитора е осчетоводил плащания на вземания за договорна лихва в размер
на 146,95лв., каквато не е дължима по недействителния договор.
Внесените суми в общ размер от 898,49лв. следва да отчетат като
погасяващи част от общо дължимата главница в размер на 1200лв. и така
остава непогасена част от нея в размер на 301,51лв.
Върху непогасената част от главницата е дължима претендираната от
кредитора законна лихва за периода от крайната дата на падеж по Договора –
05.12.2023г. до депозиране на отговора, с който е направено възражението за
прихващане на вземането за мораторна лихва. При използване на онлайн
калкулатор за законна лихва, съдът намира, че върху непогасената главница в
размер на 301,51лв., тази лихва се изчислява на 5,18лв. за периода от
9
05.12.2023г. до 23.02.2025г.
С оглед горното, съдът приема, че възражението за прихващане се явява
основателно и доказано до размера на сочените вземания на кредитора за
непогасена главница по Договор за потребителски кредит *** в размер на
301,51лв. и обезщетение за забавеното й плащане за периода от 05.12.2023г. до
23.02.2025г. в размер на 5,18лв. (общо 306,69лв.).
При такова съобразяване, съдът счита, че ответника следва да бъде
осъден да заплати на ищеца, на основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД,
сумата от 157,58лв., представляваща недължимо платена по Договор за кредит
***, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното изплащане.
Исковата претенция по чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД следва да се
отхвърли за разликата над сумата от 157,58лв. до размера на сумата от
464,27лв., като погасен чрез прихващане със сумата 306,69лв., дължима от
ищеца П. А. по Договор за потребителски кредит ***, от която от 301,51лв.
непогасена главница и 5,18лв. законна лихва върху главницата за периода от
05.12.2023г. до 23.02.2025г. Исковата претенция над размера на сумата от
464,27лв. до пълния претендиран размер от 592лв. следва да се отхвърли, като
неоснователна и недоказана.
По въпроса за разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът
дължи на ищеца направените деловодни разноски, съответни на уважената
част от исковете.
Ответникът дължи изцяло разноските за държавна такса по
установителния иск в размер на 50лв. и част от разноските за държавна такса
по осъдителния иск, в размер на 13,50лв. или общо разноски за държавна такса
в размер на 63,50лв.
Съдът намира, че направеното от ответника в писмения отговор
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от
ищеца, по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, за основателно. Сочената
разпоредба предвижда, ако заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди
10
по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съдът счита,
че в случая, с оглед фактическата и правна сложност на делото следва да се
присъди минимално посоченото в Наредба №1/2004г.
Предявеният установителен иск за недействителност на процесния
договор е оценяем и цената му е 1000лв., определена по правилото на чл.69,
ал.1, т.4, пр.1 от ГПК – от размера на заемната сума ( при съобразяване
практиката на ВКС, изразена в определение №1368 от 05.05.2025г. на ВКС по
к.ч.т.д. №596/2025г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 134 от 22.01.2024 г. по
ч. т. д. № 1958/2023 г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 829 от 03.04.2024 г.
по ч. т. д. № 618/2024 г. на ВКС, ТК, І т. о. и др. Минимално възнаграждение,
посочено в чл. 7, ал.2, т.1 от Наредбата се изчислява на 400лв. Що се касае до
предявеният осъдителен иск по чл. 55, ал.1 от ЗЗД, то съдът намира, че се
касае до един иск, както е прието и при определяне на дължимата по
производството държавна такса, и оглед цената му, минималното адвокатско
възнаграждение по правилото на сочената по-горе разпоредба се изчислява
също на 400лв.
С оглед изхода на спора, на ищеца са дължими разноски за адвокатско
възнаграждение, платено по установителния иск – в размер на 400лв. и част от
разноските, дължими по осъдителния иск, съразмерно уважената част от иска,
в размер на 108лв. или общо разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 508лв.
Ответникът също е претендирал разноски и по правилото на чл.78, ал.3
от ГПК са му дължими такива, с оглед отхвърлената част от иска. От
приложения договор за правна защита и съдействие е видно, че ответника е
платил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400лв. В договора
не е направено разграничение за уговорени разноски по отделните искове,
поради което, съдът приема, че половината от тях са платени по
установителния иск и половината по осъдителния. При такова условно
разделяне, съразмерно отхвърлената част от иска следва да се приеме, че на
ответника са дължими разноски в размер на 146лв. (при съобразени 200лв.
платени във връзка с осъдителния иск и съразмерно отхвърлената част от
него).
С оглед горното и при направена компенсация, ответника следва да бъде
11
осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 571,50лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните П. Д.
А. с ЕГН ********** и „Кредито" ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление в ***, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит
***, е нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр.
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД, „Кредито"
ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в ***, да заплати в
полза на П. Д. А. с ЕГН **********, сумата от 157,58лв., представляваща
недължимо платена по Договор за кредит ***, ведно със законната лихва от
датата на завеждане на исковата молба – 08.01.2025г. до окончателното
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 157,58лв. до
размера на сумата от 464,27лв., КАТО ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ със
сумата от 306,69лв., дължима от ищеца П. А. по Договор за потребителски
кредит ***, от която от 301,51лв. непогасена главница и 5,18лв. законна лихва
върху главницата за периода от 05.12.2023г. до 23.02.2025г., а за разликата над
размера на сумата от 464,27лв. до пълния претендиран размер от 592лв., като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, „Кредито" ООД, с ЕИК
***, със седалище и адрес на управление в ***, да заплати в полза на П. Д.
А. с ЕГН ********** сумата от 571,50лв., представляваща направени по
делото разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение, съразмерно
уважената част от исковете и по компенсация с дължимите на ответника
разноски съразмерно отхвърлената част от иска.
Банкова сметка, по която могат да се преведат присъдените суми,
посочена от ищеца: IBAN: ***.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
12
13