№ 20770
гр. С, 14.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА
като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20241110173582 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по искова молба вх. № 402101/10.12.2024 г. по описа на СРС по
предявен от „ТБА БАНК“ ЕАД, ЕИК ............., представлявано от АД и НС със седалище и
адрес на управление: ГР.С, КВ.Л, УЛ.ДХ 52-54, срещу Р. К. К. с ЕГН **********, гр. С, ж.к.
С, бл. 4А, вх. В, ет. 4, ап. 9, със съдебен адрес: гр. С, ул. Г № 9, ет. 2, чрез адвокат М. Р., с
която e предявен положителен установителен иск по чл. 422 ГПК вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК
във връзка с чл. 240 от ЗЗД за сумата от 224,25 лева (двеста двадесет и четири лева и 25
стотинки), представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит
№ **********/10.12.2020 г., ведно със законна лихва за период от 21.08.2024 г. до изплащане
на вземането, сумата в размер на 13,15 лева (тринадесет лева и 15 стотинки),
представляваща договорна лихва за период от 15.03.2024 г. до 15.04.2024 г., както и сумата
47,65 лева (четиридесет и седем лева и 65 стотинки), представляваща мораторна лихва за
период от 15.03.2024 г. до 06.08.2024 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 50203/2024 г. на Софийски районен съд,
I ГО, 120-ти състав.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски
кредит № **********/10.12.2020 г., на основание на който ищецът предоставил на ответника
сумата от 2337.61 лв. Ответникът пожелал да сключи застраховка „Банк пакет 3 сметка“ в
размер на 399.61 лв. и „Банк пакет 3 кредит плюс сметка“ в размер на 438 лв. така общата
сума по договора възлиза на 4509.88 лв., която сума била разсрочена на 38 погасителни
месечни вноски. Сочи, че длъжникът е преустановил плащанията по договора, а на
1
15.04.2024 г. бил настъпил крайният падеж по договора. Ищецът депозирал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК за дължимата и непогасена
сума. Моли съда да установи дължимостта на исковата претенция и да му присъди разноски.
Ответната страна, е подала отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК,
като оспорва иска. Оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че на 21.06.2021 г. е
погасила предсрочно процесното вземане като е захранила кредитната си сметка със сума от
2200 лв., с което е считала, че е погасила изцяло кредита, тъй като дължимата към този
момент главница била в размер на 2219.34 лв., съгласно писмено изявление на ищеца.
Независимо от това, ищецът продължил да усвоява същите ежемесечни вноски от сметката
на ответницата. След жалба от 02.10.2021 г. на ответницата, ищецът отговорил с писмо от
11.10.2021 г., чието съдържание било противоречиво и неясно. На 13.10.2021 г. ответницата
внесла твърдяното в писмото задължение от 58.77 лв. с убеждение, че кредитът е погасен
окончателно. Независимо от това, ищцовото дружество продължило да удържа ежемесечна
сума от 118.69 лв. На поредното запитване с писмо от 02.05.2024 г., ищецът уточнил
задължението, което отново се различавало от предходно посочените суми. По тази причина,
ответницата спряла да захранва сметката с убеждение, че вече не дължи нищо. Счита, че е
погасила изцяло задължението си към 13.10.2021 г. и претендираната сума се търси
неоснователно. Извън посоченото, счита, че клаузите в процесния Договор относно
лихвения процент, неустойките и таксите при предсрочно погасяване, са нищожни като
неравноправни и по смисъла на чл. 143 и следващите от ЗЗП. Моли съда да установи тази
нищожност и на базата на това да извърши преценка относно това, че ответницата не дължи
на ищеца претендираната сума. Сочи, че съответните клаузи не са индивидуално уговорени,
поради което същите се явяват нищожни. Моли съда да отхвърли исковата претенция.
Софийски районен съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на
страните съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
От ангажираните по делото писмени доказателства се установява, че по силата на
Договор за потребителски кредит № **********/10.12.2020 г. ответното дружество е
предоставило на ищеца сумата от 1500 лв., при ГЛП 46,6 % и ГПР 49,31 %. Съгласно чл. 7.1
от Договора общият размер на кредита възлиза на 2337,61 лв., включващ главница1500 лв. и
застрахователна премия 837,61 лв., включваща застрахователен пакет „Банк Пакет 3
Кредит+Сметка“ – 438 лв. и застрахователен пакет „Банк Пакет 3 Сметка“ – 399,61 лв.
Крайният срок за плащане е 15.04.2024., а общият размер на дължимите плащания по
кредита /главница, лихва и застраховки/ за срока на договора от 4509,88 лв.
В чл. 7.2.2 от договора за кредит е предвидено, че в случаите, когато потребителят е
пожелал да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от
застрахователните програми, предлагани от кредитора при условията на чл.19, частта от
кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка, се превежда директно по
банковата сметка на съответния застраховател, за което потребителят дава изричното си
нареждане с подписването на договора. Съгласно чл. 19 от договора за кредит, при
сключването на този договор потребителят не е длъжен да сключва застраховка, а по свое
2
желание и собствено усмотрение може да сключи някоя от застраховките, или да се
присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора, в
качеството му на застрахователен агент, без това обаче да е задължително условие за
сключването на договора.
По делото е прието заключението на вещото лице по допуснатата ССчЕ, което съдът
приема за обективно и компетентно изготвено, от което се установява, че платените от
ответника Р. К. суми по процесния договор за кредит към датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК са в общ размер на
4354,41 лева, от които сумата в размер на 2113,36 лева, отнесена в погасяване на главницата
по кредита, сумата в размер на 2159,12 лева – договорна лихва и сумата в размер на 81,93
лева – обезщетение за забава.
Други допустими и относими доказателства по делото не са представени.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
За основателността на предявените искове н доказателствена тежест на ищеца по
делото е да докаже наличието на валидно правоотношение между него и ответника;
изпълнението на задълженията на ищеца по договора; реално предаване на сочената като
заемна сума на ответната страна, настъпване на изискуемост на вземането, размера на
непогасените вземания.
От ангажираните по делото писмени доказателства се установява, че страните са
обвързани от договор за потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни
по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК,
въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да
върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е
доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата,
предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор е по правната си
същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143–147б от
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
3
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия (т. 1);
„Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя (т. 2). Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този
закон, е нищожна. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
От така изложените императивни норми се налага изводът, че застрахователните
премии представляват общ разход по кредита за потребителя, който следва да бъде включен
при формиране на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, в случаите, в
които сключването на застрахователния договор е задължително условие за получаване на
кредита или задължително условие за ползването му при конкретните параметри, например
срок на договора, размер на възнаградителната лихва и на допълнителните разходи и прочие
(в този смисъл и Решение на СЕС от 16.07.2022 г. по дело C-686/19).
С оглед на гореизложеното съдът приема, че при наличие на посочените от закона
условия, застрахователната премия представлява разход по кредита за потребителя
независимо от това, дали тя се заплаща пряко от потребителя на застрахователя, или в
договора е уговорено потребителят да бъде кредитиран с размера на премията, като същата
бъде заплатена от търговеца-кредитор за сметка на потребителя. Законът не провежда
разграничение между тези две хипотези, защото и в двата случая плащането на премията е
за сметка на потребителя и оскъпява размера на получения от него кредит чрез извършване
на допълнителни разходи. Въпросът, дали сключването на застрахователния договор
/присъединяването на потребителя към съществуващите застрахователни програми/ е
4
необходима предпоставка за отпускане на кредита изобщо или за отпускането му при
предоставените с договора параметри, подлежи на изследване въз основа на всички
обстоятелства по сключването на процесния договор, а не само въз основа на съдържанието
на предварително изготвените от търговеца клаузи. В този смисъл обстоятелството, че в чл.
7.2.2 и чл. 19 от договора за кредит застраховката е определена като незадължителна
допълнителна услуга, която не е условие за сключване на договора, е лишено от правно
значение за преценката на съда, ако от останалите обстоятелства, свързани със сключването
на процесния договор, се установява противното. Клаузите са част от предварително
изготвения от кредитора текст на договора, върху който потребителят не е имал възможност
да влияе, и имат изцяло декларативен характер. В настоящата хипотеза съдът приема, че
сключването на договора за застраховка представлява условие за отпускане на процесния
кредит. От една страна това е така, защото въпреки цитираните по-горе клаузи на чл. 7.2.2 и
чл.19 от договора, размерът на застрахователната премия също е предварително определен в
договора за кредит към датата на неговото сключване и е включен в размера на главницата
по погасителния план. От друга страна, по делото не е представена преддоговорна
информация под формата на стандартен европейски формуляр, от която да се установява
какви биха били условията по кредита /размер на отпуснатата сума, срок на кредита, размер
на възнаградителната лихва и другите плащания/ в случай, че потребителят откаже да
сключи застрахователния договор. Доколкото тежестта за доказване на доброволния
характер на застраховката като допълнителна услуга се носи от търговеца-ищец, това
обстоятелство се явява недоказано. Ето защо съдът приема, че в случая сключването на
договора за застраховка представлява условие за отпускане на кредита и размерът на
застрахователната премия представлява общ разход по кредита, който следва да бъде
включен в годишния процент на разходите. Последното обаче на е сторено, което
обстоятелство се установява при извършено от съда служебно изчисляване на размера на
ГПР. При добавяне на дължимата застраховка при изчисляване на ГПР, за което съдът
използва специализиран софтуер, наред с уговорената лихва и съобразено с размера на
кредита и неговия срок, размерът на ГПР възлиза на 135,1125 % и многократно надвишава
размера, посочен в договора - 49,31 %.
С оглед изложеното съдът намира, че посоченият в процесния договор за кредит ГПР
не е отговаря на действително приложения от ответното дружество. Съгласно
задължителните за съда разяснения, дадени Решение от 21.03.2024г. на СЕС по дело С-
714/2022 г. по преюдициално запитване, член 10, § 2, буква ж) и член 23 от Директива
2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е
посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. Следователно изискването за посочване на годишен процент на разходите в
договора съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е нарушено, не само когато такъв изобщо не е
посочен, но и когато посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния, тъй като не
5
включва всички предвидени в закона разходи. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота
за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което същият заблуждава потребителя и се приравнява на
липсващ такъв.
В настоящия случай в договорът е посочен ГПР 49,29 %, който не съответства на
действителния размер на разходи по кредитното правоотношение. При това положение се
налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен действителният процент на ГПР. Последица
от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява недействителен
по смисъл на чл. 22 ЗПК, поради което доводите на ищеца в обратен смисъл се явяват
изцяло неоснователни.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на
чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва
да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя и създаване на множество
процесуални правоотношения между страните. Това би противоречало на принципа за
недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 ЗПК
в специалния ЗПК – в какъвто смисъл е и Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. №
3855/2021 г. на IV г. о. на ВКС, както и Решение № 3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д.
№ 3194/2022 г., Решение № 262416 от 06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 11890/2019 г. и
Решение № 262316 от 06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 1799/2020 г.
Предвид установеното по делото плащане в полза на ищеца от заемателя в общ
размер на 4354,41 лева, съдът намира, че ответникът е погасил изцяло дължимата чиста
стойност на кредита, поради което предявения иск за заплащане на главница в размер на
224,25 лева се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне. Както бе посочено по-горе
при недействителност на договор, потребителят не дължи лихва или други разходи по
кредита, поради което исковете за заплащане на договорна и мораторна лихва също се
явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне.
6
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът няма право на
разноски. Ответникът не претендира и не представя доказателства за сторени такива.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ТБА БАНК“ ЕАД, ЕИК ............., представлявано от АД
и НС със седалище и адрес на управление: ГР.С, КВ.Л, УЛ.ДХ № 52-54, срещу Р. К. К. с
ЕГН **********, гр. С, ж.к. С, бл. 4А, вх. В, ет. 4, ап. 9, със съдебен адрес: гр. С, ул. „Г“ №
9, ет. 2, чрез адвокат М. Р., обективно кумулативно съединени установителни искове по реда
на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата в размер на сумата от
224,25 лева (двеста двадесет и четири лева и 25 стотинки), представляваща главница по
Договор за потребителски кредит № **********/10.12.2020 г., ведно със законна лихва за
период от 21.08.2024 г. до изплащане на вземането, сумата в размер на 13,15 лева
(тринадесет лева и 15 стотинки), представляваща договорна лихва за период от 15.03.2024 г.
до 15.04.2024 г., сумата 47,65 лева (четиридесет и седем лева и 65 стотинки),
представляваща мораторна лихва за период от 15.03.2024 г. до 06.08.2024 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. №
50203/2024 г. на Софийски районен съд, I ГО, 120 -ти състав, като неоснователни.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7