Р Е Ш Е Н И Е
№………./…………….. 2020 г.
Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито
съдебно заседание, проведено на десети февруари през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
при секретар Цветелина Цветанова,
като разгледа докладваното от съдия Пенева
въззивно гражданско дело № 2474 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
образувано по повод въззивна жалба на Г.М.М. чрез адвокат А.К. срещу решение №
3887 от 20.09.2019 г., постановено по гр.д.№ 4265 по описа за 2019 г. на
Районен съд - Варна, двадесети състав, с което са отхвърлени предявените от М. срещу Агенция по заетостта – София обективно-кумулативно съединени искове
с правно основание член 71, алинея 1, точки 1, 2 и 3 от Закона за защита от
дискриминацията за
установяване на дискриминационното ѝ третиране по признак „увреждане“,
изразяващо се в непредоставяне на достъп до свободни работни позиции,
представляващи общодостъпна услуга, за осъждане на ответника да се въздръжа в
бъдеще от извършване на такова нарушение, както и да заплати сумата от 800 лева /по 100 лева
месечно/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди
претърпени в периода от месец май 2016 г. до месец декември 2016 г. в резултат на дискриминационното
третиране.
Жалбата е основана
на оплаквания за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на
обжалваното решение. Съдържа доводи за наличие на неверно обсъждане на
събраните свидетелски показания и тяхната преценка, както и за неточни изводи
по повод анализа на така събраните доказателства. Счита, че при внимателен и
съвкупен анализ на писмените и гласни доказателства се стига до единственият
извод, че предявеният иск е доказан, респективно - основателен. Също така се
излага, че е налице безспорно доказване, че ищцата е била дискриминирана не
само спрямо здравите лица, но и спрямо тези с увреждания. Моли в тази връзка да
се отмени решението на ВРС и вместо него бъде постановено друго, с което
предявеният иск бъде уважен.
В отговор на
въззивната жалба насрещната страна я оспорва с излагане на доводи, че е
безспорно доказано, че по време на регистрацията на ищцата в агенцията не са
били налице подходящи за заемане от нея длъжности, поради което и не е налице
дискриминация. Моли за потвърждаване на решението.
Настоящият състав
на Варненски окръжен съд, гражданско отделение – първи състав, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата, и след
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, както и становищата на
страните и по вътрешно убеждение, съобразно член 235 от ГПК, счита за
установено от фактическа и правна страна следното:
В исковата молба и уточняващите
такива ищцата твърди, че притежава средно образование и шест години трудов
стаж, положен в периода юни 2003 г. до май 2016 г. Сочи, че е регистрирана в
Бюрото по труда – Варна, считано от май 2016 г. Твърди, че служителка на бюрото била
наясно със заключението на ТЕЛК, съгласно което ищцата следвало да избягва
натоварване на долните крайници поради увреждането им вследствие на детска
церебрална парализа. В периода май 2016 г. – декември 2016 г., въпреки
настояването си, ищцата не получила достъп до информация за подходящи работни
позиции, което за нея нямало логично обяснение, докато през декември 2016 г.
при едно от ежемесечните си посещения служителка не ѝ заявила, че не
вижда смисъл в бъдеще да се разхожда до бюрото, тъй като „то за здравите няма работа, а какво
остава за тебе“. Казаното оставило впечатление у ищцата, че служителката счита
хората с увреждания за по-ниска категория хора. Твърди, че репликата, както и
обстоятелството, че осем месеца не ѝ е предоставен достъп до информация
за свободна работна позиция, представлява отказ за предоставяне на
общественодостъпна услуга поради физическото ѝ увреждане. Поддържа, че
отказът съставлява акт на дискриминация по признак увреждане, тъй като
ограничава правата само на хората с увреждания, но не и на здравите хора.
Излага, че дискриминационните мотиви на служителката се основават на
отрицателни стереотипи, обобщения и предположения, че всички хора с увреждания
са по-слаби и с по-малък капацитет и възможности и работодателите не бива да ги
наемат, за да не са им в тежест, както и на колегите. Счита,
че е налице дискриминация по признак на увреждане по смисъла на член 2 от Конвенцията
за правата на хората с увреждания, както и че е нарушен член 27 от същата
Конвенция. Сочи, че дискриминационният акт я унизил и накърнил достойнството
ѝ, причинил и чувство на неравнопоставеност, долупоственост спрямо
другите хора. Чувството на унижение било засилено от това, че отказът за
предоставяне на общодостъпна услуга се основавал на увреждането ѝ, което
обстоятелство е централно за нейната личност и тя не може да контролира.
Допълнително я уязвило отношението на служителката, че всички хора с увреждания
по презумпция са некачествени хора и за това не могат да извършват трудови
функции. Чувството за унижение било засилено от факта, че актът на
дискриминация е извършен от държавен служител. С оглед изложеното претендира,
че периода май 2016 г. – декември 2016 г. ежемесечно е търпяла неимуществени
вреди в размер на 100 лева месечно или общо 800 лева.
Ответникът Агенция по заетостта –
София депозира отговор на исковата молба, в който оспорва исковете, считайки
същите за неоснователни. Сочи, че последната регистрация на ищцата в Бюрото по
труда – Варна е за периода 09.05.2016 г. – 07.12.2016 г. Излага, че
съгласно член 19, алинея 1 от Закон за насърчаване на заетостта и Технологията
за работа на Дирекции „Бюро по труда“ на ищцата е изготвен план за действие, в
който са вписани подходящите посреднически услуги, които трудовият посредник
съгласува с безработното лице. Поддържа, че на ищцата са предоставени услугите
– информиране за свободни работни места, консултации по програми и мерки за
заетост и обучение, консултиране за включване в обучение за възрастни. Сочи, че
регистрацията на безработната е прекратена на 07.12.2016 г., тъй като не се е
явила при трудов посредник към бюрото на определената за последна дата /06.12.2016 г./, нито е
уведомила какви са причините за неявяването. Ответникът сочи, че за процесния
период във филиал „Владислав Варненчик“ са постъпили двадесет заявки за
свободни работни места за хора с увреждания. Намирането на подходяща работа за
ищцата обаче е било затруднено, тъй като в част от заявките освен изискване за
притежаване на средно образование работодателите са поставили условие и за
мобилност, продължителна стояща поза, двигателна активност, а другите са
изисквали наличие на висше образование или работа извън град Варна.
Предявени са
следните искове: с правно основание член 71, алинея 1, точка 1 от ЗЗДскр за установяване на нарушението на
равното третиране на Г.М.М.,
спрямо която е
допусната дискриминация, основана на признак „увреждане”, изразяващо се в непредставяне на достъп до свободни
работни позиции, представляващи общодостъпна услуга; с правно основание член 71, алинея 1, точка 2 от ЗЗДскр за осъждане на
ответника да се въздържа в бъдеще от извършване на такова нарушение; с правно
основание член 71, алинея 1, точка 3 от ЗЗДскр за осъждане на
ответника да й заплати
сумата от 800 лева /по 100 лева
месечно/,
представляваща обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищцата в
периода месец май 2016 г. – месец декември 2016 г. вследствие на дискриминационното
третиране.
Фактическата
обстановка е установена точно и пълно от първоинстанционния съд, поради което
въззивният такъв не намира основание да я преповтаря в настоящия съдебен акт,
поради което и на основание член 272 от ГПК препраща към мотивите на атакуваното
решение в тази му част.
Правото
на недискриминация е гарантирано от конституцията и ратифицираните международни
актове право. Със Закона за защита от дискриминацията законодателят детайлизира
способите на защита при нарушаване на правото на равно третиране на индивида,
както в отношенията между субектите, така и в отношенията между държавата и
отделните субекти. Съгласно разпоредбата на член 37, алинея 1 от ЗЗДскр не се
допуска отказ от предоставяне на стоки или услуги, както и предоставянето на стоки
или услуги от по-ниско качество или при по-неблагоприятни условия, на основата
на признаците по
член 4, алинея 1.
В случая ищцата навежда твърдения за осъществена
спрямо нея пряка дискриминация по смисъла на член 4, алинея 2 от ЗЗДискр, тъй
като поради нейното увреждане ответникът фактически е отказал да ѝ предостави
общественодостъпна услуга за разликата от лицата без увреждания в периода май
2016 г. – декември 2016 г., тоест лицето е било по-неблагоприятно третирано по признак увреждане по смисъла на член 4, алинея
1 от ЗЗДискр.
По делото не се спори, а и районният съд е обявил за
безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството че в периода 09.05.2016 г. – 07.12.2016
г. ищцата е била регистрирана в ДБТ – Варна с определена 100 % трайно намалена
работоспособност, с чужда помощ, с решение на ТЕЛК и отразена липса на
възможност за самообслужване.
Наред
с това ответникът не спори, че в процесния период негови служители от ДБТ –
Варна, филиал „Владислав Варненчик“, не са предоставили на ищцата информация за
подходящи свободни работни места, от каквато следва да се ползват лицата, които търсят
работа съгласно член 17, алинея 1, точка 1 от Закона за насърчаване на заетостта /ЗНЗ/.
Спорът
по делото е дали непредоставянето на информация на ищцата е следствие от
наравноправното ѝ третиране от ответника по признак увреждане по смисъла
на ЗЗДискр.
Видно
от член 1, алинея 1, раздел
IV „Обект, обхват условия на програмата“ на НПЗОХТУ сред лицата - субекти на
програмата - са безработни с трайни увреждания в трудоспособна възраст,
регистрирани в ДБТ, като сред приоритетно включените лицата са и такива с над
71 % намалена работоспособност. Определението за „трайно увреждане“ е дефинирано
в § 1, точка 2 от Закона за интеграция на хората с увреждания /ЗИХУ/ и това е
лице, което в резултат на анатомично, физиологично или психическо увреждане е с
трайно намалени възможности да изпълнява дейности по начин и в степен, възможни
за здравия човек, и за което органите на медицинската експертиза са установили
степен на намалена работоспособност или намалена възможност за социална
адаптация 50 и над 50 на сто. Тоест, при установеност, че ищцата е със 100 %
трайна неработоспособност, то в периода на процесната ѝ регистрация в ДБТ
– Варна е попадала в обхвата на НПЗОХТУ.
Констатирано
е, че в периода от 19.05.2016 г. – 07.12.2016 г. са възникнали двадесет и
четири трудови правоотношения между лица с трайни увреждания като ищцата и
работодатели по НПЗОХТУ в ДБТ – Варна, следователно ответникът е предоставил
административна услуга на безработни лица с увреждания, което по пътя на
логиката предполага, че служителите в ДБТ – Варна успешно са извършили
посредническа услуга между работодателя и тях, включително, че в момент,
предхождащ насочването към работодателя, им е била предоставена информация за
свободните работни места. Това води до извод, че през процесния период регистрираните
безработни с увреждания в ДБТ – Варна,
сред които е и ищцата, са били третирани еднакво с тези без увреждания, доколкото
лица и от в двете групи успешно са финализирали регистрациите си в ДБТ със
сключването на трудов договор.
Безспорно
е установено по делото, че сред длъжностите, които са били заети от лица с
трайни увреждания през процесния период, са били и такива за технически
сътрудник при Сдружение „Дружество на инвалидите“, в Областна администрация - Варна
и в Агенцията за хората с увреждания, както и едно за технически изпълнител при
Регионалната дирекция за социално подпомагане – Варна. За посочените четири работни
места приложените от ответника доказателства не установяват да са били въведени
изисквания, на които ищцата да не отговаря, а именно: висше образование, стаж
по специалността, писмен документ, удостоверяващ компютърните умения /изискване
за заемане длъжността „технически сътрудник“ във „ВР Вижън“ ЕООД/ или мобилност
/за „работник поддържка“, „снабдител-доставчик“, „куриер“, „портиер“/. Въззивният
съд приема, че за заемането на посочените четири работни места работодателят,
участващ в НПЗОХТУ, е поставил като условие единствено наличието на средно
образование, каквото ищцата безспорно притежава. Поради това следва да бъде
обсъдено защо ищцата не е била информирана за възможността да кандидатства за
посочените четири работни места. след
въвеждането им в системата на Агенцията по заетостта като свободни бройки. Причината
за непредоставяне на информация на М. за тези работни места по телефон или на
място в ДБТ – Варна е ирелеванто за изхода на делото по предявения иск за
установяване на дискриминационнно отношение, защото свободните позиции са били
заети от други лица с увреждания, следователно не е налице неравно третиране по
признак увреждане.
Също за пълнота следва да се посочи, че от докaзателствата
по делото не се установява, че служител на ответника е изрекъл по отношение
на ищцата репликата „то за здравите няма работа, а какво
остава за тебе“.
Като извод се налага, че въззивницата
не е пострадала от дискриминационно отношение поради различното й третиране
като безработно лице с увреждания спрямо тези без увреждания.
Липсата на установено дискриминационно действие води до
неоснователност и на обусловените обективно съединени искове по член 71, алинея
1, точка 2 и точка 3 от ЗЗДискр.
С оглед съвпадане на изводите на въззивната инстанция
и тези на първостепенния съд, то решението следва да бъде изцяло потвърдено.
По изложените съображения
и на основание член 271, алинея 1 от ГПК, настоящият състав на въззивния съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3887 от
20.09.2019 г., постановено по гр.д.№ 4265 по описа за 2019 г. на Районен съд -
Варна, двадесети състав.
Решението
може да бъде обжалвано в едномесечен срок с касационна жалба чрез Окръжен съд –
Варна пред Върховен касационен съд по реда на член 280 и следващи от
Гражданския процесуален кодекс, считано
връчването на препис от него на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.