№ 5553
гр. София, 01.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Людм. Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Людм. Дранчовска Въззивно
гражданско дело № 20221100510292 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника П. Г. И. срещу решение № 7154/26.06.2022 г., постановено по гр.д. №
66602/2021 г. по описа на СРС, 160 състав, в частта, в която е уважен предявеният от „К.И.“
АД положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1
ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 6 ЗПФУР за сумата от 294,92 лв., представляваща непогасена
главница по договор за потребителски кредит „Екстра“ № 93536/12.11.2019 г., ведно със
законната лихва върху сумата от 28.05.2021 г. до окончателното й изплащане, за която сума
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
30434/2021 г. по описа на СРС, 160 състав.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност и незаконосъобразност на
решението в обжалваната част. Въззивникът счита, че от доказателствата по делото се
установява, че е погасил чрез плащане всички свои задължения към ищцовото дружество,
поради което моли решението да бъде отменено.
Въззиваемият „К.И.“ АД счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде
потвърдено.
1
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото обаче е
неправилно поради нарушение на императивни материалноправни разпоредби поради
следните съображения:
Сключеният между страните договор несъмнено има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, като
заемополучателят по него има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП, поради което съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на
ЗПК и ЗЗП.
Съгласно разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в
подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване
единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
2
направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР.
В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 49,70 %, с
което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено. В същото време
обаче, от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в клаузите на общите условия (чл. 5.6 – л.
19 от делото на СРС) е посочено общо, че ГПР е изчислен съобразно приложение 1 от ПЗР
на ЗПК, но това не е достатъчно, за да бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
като е следвало да бъдат описани конкретно взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по точно тази сделка, сключена с ответника.
Същевременно, очевидно е, че уговореният размер от 49,70 % не отразява реалния ГПР, тъй
като в него не се включват част от разходите по кредита, а именно таксата „гарант“, която
съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по
кредита. В посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая, таксата „гарант“ несъмнено представлява разход, свързан с договора за
потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално
известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за
кредит, като липсват данни да е била незадължително условие за сключване на сделката,
дължи се ежемесечно и представлява част от месечните погасителни вноски, без
заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на
кредитополучателя. Същата е уговорена с оглед сключване на договор за гаранция с трето
лице като форма на лично обезпечение, което разкрива белезите на договор за
поръчителство, доколкото съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било изрично
заявено. По правило договорът за поръчителство е едностранен и безвъзмезден – т.е. по него
задължения възникват само за поръчителя. Възможно е обаче договорът да има двустранен и
възмезден характер – както е в случая, тъй като кредитополучателят се е задължил да
заплаща възнаграждение на поръчителя, като в този случай поръчителството се доближава
по-скоро до договора за застраховка, а застрахователните премии несъмнено представляват
общ разход по кредита. Ето защо, съдът намира, че тази такса е следвало да бъде включена в
3
общия разход по кредита, като с нейното добавяне действителният ГПР по договора за
кредит става значително по-висок от обявения в него и несъмнено надхвърля законово
регламентирания максимум от 50 %. В случая, при просто математическо изчисление става
ясно, че сборът на уговорените възнаградителна лихва и такса „гарант“ (1080 лв.) надхвърля
размера на предоставената заемна сума (1000 лв.), поради което е очевидно, че ГПР
надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че макар предвиденият в
договора ГПР да е в съответствие с максимално установения в закона, то не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от задължителното
съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК
начин. Тази част от договора е от съществено значение за интересите на потребителите, тъй
като целта на законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите да
взимат своите решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо с
императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен,
че води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията
на закона, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание
чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на
чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва
да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на
вземането по недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане
на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния
ЗПК – в този смисъл е и постановената трайна съдебна практика: решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение № 60186 от 28.11.2022 г.
по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело №
4
3620/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г.
на ВКС, II т. о., решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.
Видно от приетите писмени доказателства, главницата по договора в размер на 1000 лв. е
била изцяло изплатена на ответника, а съгласно приложените към исковата молба писмени
доказателства и неоспореното от страните заключение на ССЕ, ответникът е направил
частични плащания по процесния договор в общ размер, който надхвърля стойността на
получената главница – 1124,09 лв. Следователно, предявеният иск за главница следва да се
отхвърли изцяло поради погасяване на задължението чрез плащане, а претенциите за
дължима възнаградителна и мораторна лихва са неоснователни поради установената
недействителност на договора за кредит.
Предвид различните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение в обжалваната част следва да бъде отменено, а предявеният
иск за главница – да бъде отхвърлен изцяло.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът има право на
направените пред двете съдебни инстанции разноски съобразно отхвърлените искове в
размер на 25 лв., платена държавна такса за въззивно обжалване (в рамките на
първоинстанционното производство липсват доказателства ответникът реално да е направил
разноски).
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 7154/26.06.2022 г., постановено по гр.д. № 66602/2021 г. по описа на
СРС, 160 състав, в частта, в която е признато за установено по предявения от „К.И.“ АД,
ЕИК *******, срещу П. Г. И., ЕГН **********, положителен установителен иск с правно
основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 6 ЗПФУР, че П. Г.
И. дължи на „К.И.“ АД сумата от 294,92 лв., представляваща непогасена главница по
договор за потребителски кредит „Екстра“ № 93536/12.11.2019 г., ведно със законната лихва
върху сумата от 28.05.2021 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 30434/2021 г. по
описа на СРС, 160 състав, както и в частта, в която П. Г. И., ЕГН **********, е осъден да
плати на „К.И.“ АД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 219,56 лв.,
разноски в исковото производство, и сумата от 93,51 лв., разноски в заповедното
производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „К.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. *******, срещу П. Г. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв. „*******
*******, положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 240,
ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 6 ЗПФУР за сумата от 294,92 лв., представляваща непогасена
5
главница по договор за потребителски кредит „Екстра“ № 93536/12.11.2019 г., за която сума
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
30434/2021 г. по описа на СРС, 160 състав.
ОСЪЖДА „К.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
*******, да плати на П. Г. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв. „******* *******, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 25 лв., разноски пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6