№……/…....01.2020 г., гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
открито съдебно заседание, проведено на единадесети декември през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
мл. съдия
НАСУФ ИСМАЛ
при секретар Нели Катрикова,
като разгледа докладваното от съдията Хекимова
въззивно търговско дело № 1565 по
описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Образувано е по въззивна жалба
вх. №52890/18.07.2019г. от П.И.В., ЕГН **********, чрез особен представител
адв. Х. срещу Решение №3171/10.07.2019г. по гр.д. №13037/2018г. на РС – Варна в
частта, с която е частично уважен предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД,
ЕИК: *********, седалище: гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В иск за
приемане за установено, че ищецът има подлежащо на изпълнение вземане срещу П.И.В.,
ЕГН ********** по заповед за изпълнение на парично задължение с №
4504/11.6.2018г., издадена по ч.гр.д. № 9114/2018г., по описа на ВРС за сумата
в размер на 650,00 лева (шестстотин и петдесет лева), представляваща главница
по Договор за потребителски кредит № **********/11.08.2017г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда –
08.06.2018 г.
В жалбата се твърди, че решението
е неправилно в частта, с която е прието, че изплатената част от главницата по
договора е в размер на 350 лв., тъй като не е отчел последващите плащания в общ
размер на 740,80 лв., извършени в периода от 03.09.2018г. – 23.04.2019г. В
жалбата не са направени доказателствени искания.
Отправената към съда молба е за
отмяна на решението и за отхвърляне на предявените искове изцяло, като се
присъдят и направените разноски.
Постъпила е също и въззивна жалба
вх. №5606/31.07.2019г. от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: *********,
седалище: гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В срещу Решение
№3171/10.07.2019г. по гр.д. №13037/2018г. на РС – Варна в частта, с която са
отхвърлени предявените от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: *********,
седалище: гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В искове за приемане за
установено, че П.И.В., ЕГН ********** дължи на ищцовото дружество разликата над
сумата от 650,00 лева до претендирания размер от 944.03 лева, както и сумата в
размер от 378.25 лева, представляваща договорно възнаграждение и за сумата в
размер от 1132.81 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги, които суми са претендирани по договор за потребителски
кредит № ********** от 11.08.2017г. и Споразумение за доставяне на допълнителен
пакет от услуги от 11.08.2017 и за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение с № 4504/11.6.2018г. по ч.гр.д. № 9114/2018г., по описа на
ВРС.
В жалбата се твърди, че решението
е неправилно в частта, с която е прието, че процесният договор за потребителски
кредит е недействителен на основание чл.22 вр. чл.11 и чл.5 от ЗПК, както и
извода на съда за нищожност на договорената възнаградителна лихва като
противоречаща на добрите нрави. В жалбата не са направени доказателствени
искания.
Отправената към съда молба е за
отмяна на решението и за уважаване на предявените искове изцяло, като се
присъдят и направените разноски.
В срока по чл. 263 ГПК, е
депозиран писмен отговор от въззиваемата страна П.И.В., чрез особен
представител адв.Х., с който жалбата се оспорва като неоснователна, като се
изразява становище за правилност и законосъобразност на решението.
Доказателствени искания не са направени.
За да се
произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен
иск с правнo основание чл. 422 ГПК, предявен oт „ПРОФИ КРЕДИТ
България" ЕООД, ЕИК: *********, седалище: гр. София, бул. България № 49,
бл. 53Е, вх. В, с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК срещу П.И.В. ЕГН ********** с адрес *** за приемане за установено
спрямо ищеца, че ответникът му дължи по заповед за изпълнение на парично
задължение с № 4504/11.6.2018г. издадена по ч.гр.д. № 9114/2018г., по описа на
ВРС сумата в размер на 2455,09 лева (две хиляди четиристотин петдесет и пет
лева и девет ст.), представляваща незаплатени суми по договор за потребителски
кредит № **********/11.08.2017г. включваща главница, представляваща отпуснатата
сума по заема в размер на 944.03 лева; договорно възнаграждение в размер на
378.25 лева и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер
на 1132.81 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на депозиране на заявлението в съда – 08.06.2018г. до окончателното изплащане
на задължението.
Твърди се в исковата молба, че на 11.08.2017г.
страните по делото са сключили договор за потребителски кредит № **********, по
който „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД е кредитор, а П.И.В. е длъжник при
следните параметри:
- Сума на
кредита: 1000 лв.;
- Срок на
кредита: 24 месеца;
- Размер на
вноската: 61.82 лв.;
- Падеж на
вноската: десети ден от месеца;
- Годишен
процент на разходите (ГПР): 49.89 %;
- Годишен
лихвен процент: 41.17%;
- Лихвен процент на ден: 0.11%;
- Общо
задължение по кредита: 1483.68 лв.
По избран и закупен пакет от допълнителни услуги:
- Възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги: 1200.48 лв.;
- Размер на
вноска по закупен пакет от допълнителни услуги: 50.02 лв.
Общо задължение по кредита и по пакета от допълнителни
услуги:
- Общо
задължение: 2684.16 лв.;
- Общ размер на
вноска: 111.84 лв.;
- Дата на
погасяване: 10 ден от месеца..
Твърди се, че „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД е
изпълнило точно и в срок задълженията си по договора, като на 14.08.2017г.
превело парична сума в размер на 1000.00 лв. по посочена от длъжника П.И.В.
банкова сметка (*** № 13879092 с референция: 067029970031991 от дата:
14.08.2017г.).
Твърди се, че от своя страна длъжникът не е изпълнявал
точно поетите с договора задължения и е направил само две пълни погасителни
вноски и една непълна на 17.11.2017г. Твърди се, че след изпадането в забава и
съгласно уговореното и прието от страните в т. 12.3. от Общите условия към
договора за потребителски кредит, на 20.02.2018г. договорът е прекратен
автоматично от страна на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД и е обявена неговата
предсрочна изискуемост. На 21.02.2018г. на П.И.В. е изпратено уведомително писмо
от страна на дружеството относно прекратяване на договора и обявяване на
неговата предсрочна изискуемост.
По заявление на ищеца е образувано ч.гр.дело №
9114/2018 г. по описа на ВРС е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение срещу ответника, която била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и
на кредитора е указано, че може да предяви иск относно вземането си. Моли за
постановяване на положително решение.
В рамките на срока по чл. 131 ГПК, ответникът, чрез
особения си представител е подал отговор на исковата молба с който изразява
становище за неоснователност на иска.
Не оспорва наличието на сключен между страните на
11.08.2017г. договор за потребителски кредит №********** при посочени в
исковата молба параметри. Не се оспорват и твърденията на ищеца, че сумата от
1000.00 лв. е преведена по банковата сметка на П.И.В.. Не се спори и относно
обстоятелството, че П.И.В. е погасила две пълни месечни вноски и една непълна,
като общият размер на заплатените от нея суми е 350.00 лв. Оспорва се от страна
на ответника наличието на надлежно обявена и настъпила вследствие на това
предсрочна изискуемост на кредита. Оспорва се и предсрочното прекратяване на договора.
Оспорва като нищожна уговорката в Раздел IV от договора за възнаградителна
лихва, като налага съображения за противоречие с морала и добрите нрави. Оспорва
се също и валидността на уговорката за Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги в размер на 1200.48 лева. Твърди се по така повдигнатото
възражение за нищожност, че уговорката за пакет от допълнителни услуги
противоречи на добрите нрави, цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. Съгласно чл.21, ал. 1 ЗПК и
противоречие със Закона за защита на потребителите и в частност на разпоредбите
на чл. 143 - 148 от ЗЗП.
Настоящият състав на Варненски
окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство,
очертани в жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна,
следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част. Във въззивните жалби не са направени
възражения за недопустимост на постановеното решение изцяло или частично, но
доколкото съдът дължи служебна проверка в обжалваната част, констатира, че е
налице произнасяне по претенция, която не е била предмет на предшестващото
заповедно производство. Със заявлението, по което е образувано гр.д.
№9114/2018г., е претендирана сумата 2455,09 лв., представляваща главница по
Договор за потребителски кредит №**********/14.08.2017г., сумата 30 лв.,
представляващи такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането за периода
от 11.10.2017г. до 20.02.2018г., сумата 7,81 лв., представляваща законна лихва
за забава за периода от 11.10.2017г. до 20.02.2018г., ведно със законна лихва
върху главницата. С исковата молба по реда на чл.422 от ГПК е претендирана само
сумата 2455,09 лв. като неизплатено парично задължение по Договор за
потребителски кредит №**********/14.08.2017г., като с молба в отговор на
указания на съда се уточнява, че в претендираната сума се включва главница в
размер на 944,03 лв., представляваща отпуснатата сума по заема, договорно
възнаграждение в размер на 378,25 лв. и възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 1132,81 лв. От изложението на фактите безспорно
се установява, че договорното възнаграждение представлява възнаградителна
лихва, която е самостоятелна претенция за акцесорно вземане, каквато не е
заявена в заповедното производство и не е предмет на издадената заповед.
Липсата на идентичност с предхождащото установителния иск
заповедно производство, по което е издадена заповед за изпълнение, води до недопустимост на
производството в тази част. Съобразно разрешението по т.11б от ТР №4/2013г. на
ОСГТК въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от
това по заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез осъдителен иск, какъвто
в случая не е предявен. С оглед на изложеното в частта относно иска за
установяване на възнаградителна лихва производството се явява недопустимо и
постановеното решение следва да бъде обезсилено.
В останалата си част
решението е допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса
на отрицателните процесуални предпоставки, доколкото възнаграждението за
допълнителния пакет услуги също представлява главница по договора, макар и
включена в общата сума, поради което предявеният на това основание иск се явява
допустим.
По отношение неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата на П.В. оплаквания, че
неправилно съдът не е взел предвид направените от кредитополучателя плащания в
хода на процеса в размер на 740,80 лв., както и оплакванията във въззивната
жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД за неправилно
формиран от съда извод за недействителност на клаузата за договорено
възнаграждение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги поради
противоречие с императивните норми на чл.10а, ал.3 и 4 ЗПК, както и за
нищожност на договорената възнаградителна лихва като противоречаща на добрите
нрави.
Установява
се от представените по делото писмени доказателства наличието на облигационно
правоотношение между страните по договор за потребителски кредит, задължението
по който възлиза общо на 2684,16 лева, вкл. сумата по кредита, възнаградителна
лихва и възнаграждение за избран и закупен пакет от допълнителни услуги, връщането
на сумата е договорено в рамките на 24-месечен период на вноски съгласно
погасителен план.
Твърди се от ищцовата
страна настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане по кредита, като от
представените по делото общи условия към договора е видно, че съгласно т.12.3 е
договорено при просрочване на месечна вноска с повече от 30 календарни дни да настъпи
автоматично прекратяване на договора и обявяване на предсрочна изискуемост, без
да е необходимо кредиторът да изпраща покана или уведомление.
В т.18 на ТР №4 /18.06.2014г. по т.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е
прието, че вземането, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че
целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой
вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си,
без да уведоми длъжника, става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, но след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Така
изложените разрешения съдът намира за безспорно относими и към хипотезата, при
която е уговорена автоматична предсрочна изискуемост, каквато е предвидена в
договора, на който се позовава ищеца. Следва да се има предвид, че вземането,
предмет на заявлението по чл.410 ГПК, също както това по чл.417 ГПК следва да
бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението в съда, като началният
момент на изискуемостта на вземане по договор за потребителски кредит, съдържащ
договореност за настъпването на предсрочна изискуемост при неплащане на
определени вноски, не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил
длъжника за обявяване предсрочната изискуемост на кредита, което обстоятелство
подлежи на доказване в хода на исковото производство, образувано по реда на
чл.422 ГПК /Решение № 123/ 09.11.15г. по т.д.№2561/14г. на ВКС/.
Предсрочната
изискуемост на вземането има действие от получаване от длъжника на изявлението
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, ако към този момент са
настъпили уговорените в договора за кредит предпоставки, обуславящи
настъпването й. В случая са налице данни за непогасяване от длъжника на вноски
по кредита, но от представените
към заявлението, както и в настоящото производство писмени доказателства не се
установява извършена процедура по уведомяване на длъжника преди иницииране на
заповедното производство. Независимо от наличието на предвидените в т.12.3 от
договора предпоставки, тоест неплащане на две или повече погасителни вноски,
кредиторът не е упражнил правото си да обяви предсрочна изискуемост на цялото
задължение по кредита.
Същевременно от представения по делото
погасителен план към договора се установява падежа на всички вноски по
погасителния план, като падежът на последната предвидена вноска е 10.09.2019г. Приложение в случая намира разрешението на
ТР № 8 от 2.04.2019г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК, съобразно което
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за потребителски кредит
поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. В случая е настъпил
окончателния падеж на всички вноски по договора, от което следва извод за
дължимост на всички неизплатени суми.
Въззивният състав не споделя формираните от
първостепенния състав доводи, че договорът за потребителски кредит страда от пороци, водещи до неговата
недействителност в цялост и противоречи на изискванията на чл.11, ал.1, на чл.19
и чл.22 от Закона за потребителския кредит. Анализът на съдържанието на договора за кредит обуславя извод,
че е спазена писмената форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно
чл.10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл.11,
ал.1, т.1-10, съдържа дата и място на сключването му, вида на предоставения
кредит, индивидуализация на страните по него, срок на договора, общия размер на
кредита, размер на лихвения процент,
годишния процент на разходите, условия за издължаване на кредита, ведно с
погасителен план /разбивка на главница и лихви/, както и останалото съдържание
по чл.11, ал.1, т.11 до т.26.
Според нормата на чл.19 от ЗПК, годишният процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, който съобразно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Не този извод следва от уговорките в споразумението за
закупуване на допълнителен пакет услуги. Настоящият състав намира, че
съдържанието на т.н. допълнителен пакет услуги, по същество не представлява
реално предоставени допълнителни възможности или преференциални условия, от
които кредитополучателят да може да се възползва и които да носят допълнителни
ползи за него, за да бъде обосновано възнаграждение в размер дори по-висок от
предоставената в заем сума. Следва да се държи сметка, че съобразно клаузите на
ОУ, уреждащи съдържанието на допълнителните услуги, ползването на всяка от тях
е обусловено от насрещната воля на кредитора, което само потвърждава изложеното
по-горе, че не се касае за допълнителни ползи или преференции на
кредитополучателя. Това се отнася и за услугата "приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит", тъй като изначално липсва яснота
какъв е срокът за разглеждане и изплащане на кредит в случай, че не бъде избран
допълнителен пакет. Доколкото договорът е двустранен, всяка една от услугите
представлява част от процеса на първоначално и последващо договаряне между
страните, съответно всяка от тях е длъжна добросъвестно да упражнява и
изпълнява предоставените й със закона права и вменени задължения. Парично
компенсиране на едната страна по договора и то в размер, надхвърлящ
предоставената в заем сума, е неоправдано и създава предпоставки за
неоснователно обогатяване.
Съгласно разпоредбите на чл.10а, чл.19, ал.3 и чл.33 ЗПК се ограничава свободата на договаряне от кредитора, предоставящ
потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетение за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи. Възстановяването на разходите
по събиране на дълга от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР, именно
защото размерът им зависи от конкретните разноски, направени поради
неизпълнението. Но както бе посочено по-горе, тези разходи не представляват
реално предоставяне на блага/полза, преференция/ за потребителя. Уговарянето на
бъдещи разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор, дава основание
съдът да квалифицира тази клауза като противна на създадената потребителска
уредба и на добрите нрави, като уговорена отнапред компенсация за неполучена
договорена престация, водещо до нищожност на клаузата и пряко противоречаща на
чл.10а, ал.2 ЗПК. Клаузите от споразумението за допълнителни услуги са нищожни
и като неравноправни по смисъла на чл.143 от приложимия Закон за защита на
потребителите тъй като поставят в неравностойно положение икономически слабата
страна в правоотношението. Освен изложеното, съдът намира, че въпреки
оспорването, ищецът не е доказал предоставянето и ползването на някоя от тези
допълнителни услуги. Изложеното сочи, че въззивната жалба в тази част е
неоснователна, а постановеното от ВРС решение – правилно и законосъобразно, поради
което подлежи на потвърждаване в тази част.
Относно главницата в размер на 944,03 лв., дължима по
силата на валидно възникналото между страните облигационно правоотношение по
договор за кредит, следва да се съобразят на основание чл.235 от ГПК и съобразно
разрешението по т.7 от ТР №4/2013г. извършените в хода на производството
плащания с изключение на събраните суми в принудителното изпълнение, каквито не
са настоящите. Извършените от длъжника плащания са установени в заключението на
вещото лице, като към датата на изготвяне на заключението в частта по
главницата са платени 248,42 лв., поради което като дължими остават 751,58 лв. От този общ размер следва да се приспаднат
платените от кредитополучателя през предходни периоди суми, отнесени за погасяване
на задължения за допълнителния пакет услуги в общ размер 450,18 лв., недължими
въз основа на формирания извод за недействителност. След приспадането неплатени
остават вноската с падеж 10.04.2019г. частично и вноските с падеж през периода
от 10.05.2019г. до 10.09.2019г. в общ размер 300,71 лв. В този размер установителната
претенция се явява основателна и следва да бъде уважена.
Въз основа на изложените изводи на
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да се отмени в частта, в
която е приета за установена дължимостта на главницата за размера над 300,71 лв., като съответно се отхвърли в
тази част. В частта относно възнаградителната лихва решението следва да бъде
обезсилено, а в частта относно възнаграждението за допълнителния пакет услуги,
както и частта, с която е уважен иска относно главницата за размера до 300,71
лв. и отхвърлен иска за главницата за размера над 650 лв. да бъде потвърдено.
С оглед разясненията, дадени в т.12 на ТР № 4 от
18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноските по
издаване на заповед за изпълнение следва да се разпредели от съда в исковото
производство или с решението си по установителния иск съдът дължи произнасяне
по дължимостта на разноските и за заповедното производство. Дължимите на ищеца
разноски по съразмерност на уважената част от иска за първа инстанция възлизат
на сумата от 153,11 лева, изчислена съобразно уважената част от предявените
искове въз основа на представения списък по чл.80 от ГПК и приложени писмени
доказателства, като размерът на юрисконсултско възнаграждение съдът определя на
150 лв. на основание чл.78, ал.8 от ГПК. Във въззивното производство е уважена
частично само жалбата на въззивника П.В., която се представлява от особен
представител, поради което разноски не се присъждат. Разноските за заповедното
производство възлизат на сумата от 12,23 лева, на осн.чл.78 ГПК и при
отчитането им по съразмерност.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №3171/10.07.2019г., постановено по гр.дело №13037/2018г.
на 43 състав на ВРС, в частта, в
която е уважен предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, срещу
П.И.В., ЕГН **********, с адрес ***, иск за установяване, че ищецът има вземане
от ответника по заповед за изпълнение на парично задължение № 4504/11.6.2018г.
по ч.гр.д. № 9114/2018г. по описа на ВРС за размера над 300,71 лева до 650 лв.,
представляваща дадена в заем главница по Договор за потребителски кредит №
**********/11.08.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 08.06.2018г., както и в частта за
разноските, като вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК
*********, срещу П.И.В., ЕГН **********, с адрес ***, иск за установяване, че
ищецът има вземане от ответника по заповед за изпълнение на парично задължение
№ 4504/11.6.2018г. по ч.гр.д. № 9114/2018г. по описа на ВРС за размера над
300,71 лева до 650 лв., представляваща дадена в заем главница по Договор за
потребителски кредит № **********/11.08.2017г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 08.06.2018г., на осн.чл.422 ГПК.
ОБЕЗСИЛВА решение
№3171/10.07.2019г., постановено
по гр.дело №13037/2018г. на 43 състав на ВРС,
В ЧАСТТА, с която е ОТХВЪРЛЕН
предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище: гр.
София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В срещу П.И.В., ЕГН **********, с адрес
***, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че
ищецът има подлежащо на изпълнение вземане срещу ответника по Заповед за
изпълнение на парично задължение № 4504/11.6.2018г.
издадена по ч.гр.д. № 9114/2018 г., по описа на ВРС за сумата в размер от
378.25 лева, представляваща договорно възнаграждение по Договор за
потребителски кредит № **********/11.08.2017г.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №3171/10.07.2019г., постановено по гр.дело №13037/2018г. на 43 състав на
ВРС в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА П.И.В., ЕГН **********, с адрес *** да заплати
на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище: гр. София, бул.
България № 49, бл. 53Е, вх. В сумата 153,11 лв., представляваща разноски в
производството пред ВРС, както и сумата 12,23 лв., представляваща дължими
разноски по заповедното производство съобразно уважената част от иска, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: