№ 699
***, 27.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Биляна В. Видолова
при участието на секретаря ГАЛЯ Р. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело №
20234430104049 по описа за 2023 година
на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, съобрази
следното:
Иск с правна квалификация чл.26, ал.2, изр.1, предложение 1 и 3 от ЗЗД.
Производството е образувано по искова от К. В. Ц., от ***, срещу ***,
***, за прогласяване на недействителност на *** сключен между страните, а в
условията на евентуалност при неоснователност на главния иск, да бъде
прогласена за нищожна клаузата на чл. 11.1 от посочения договор. Твърди, че
е сключил с ответника *** придружен с общи условия и СЕФ, като
отпуснатият заем е в размер на 2700 лв., с уговорка за разсрочено плащане -
16 двуседмични вноски, ГПР 49,63 %, ГЛП- 40,05%, и обща сума за плащане
в размер на 3 129.67 лв. Твърди, че в чл. 11 ал.1 от Договора страните
уговорили кредитът да бъде обезпечен с поръчител или безусловна банкова
гаранция, която следвала да отговаря на многобройните условия предвидени
в чл. 33 от ОУ. При неизпълнение на задължението за представяне на
обезпечение в изискания от кредитора вид в договора е уговорено, че
потребителят дължи неустойка в размер на 2 182.33 лв. за целия срок на
договора. В погасителния план била посочена коректната стойност на
неустойката, но ищцата твърди, че нито в договора, нито в СЕФ се посочва
1
какво точно включва ГПР. Ищцата твърди, че не е заплатила сумите по
договора. Твърди, че договорът е недействителен на основание чл. 22 вр. чл.
11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, тъй като клаузата за неустойка не е включена в ГПР
и по този начин ГПР по договора е неправилен и заблуждаващ. Според
ищцата уговорената неустойка представлява скрито възнаграждение за
кредитора и също следва да се разглежда като добавка към възнаградителната
лихва, поради което е следвало да бъде включен в ГПР по договора. Счита, че
нарушението на изискването на чл. 11, ал .1, т. 10 от ЗПК е налице и поради
това, че никъде не е предвидено как се формира ГПР по договора.
Неточността в посочения размер на ГПР я поставял в невъзможност да
прецени колко точно е оскъпяването на кредита, като счита, че това
представлява заблуждаваща търговска практика, тъй като в договора е
посочен по-нисък ГПР от действителния. Сочи и други нарушения по ЗПК в
договора. В условията на евентуалност сочи, че клаузата за начисляване на
неустойка противоречи на добрите нрави, защото размерът на уговорената
неустойка представлявал 69.74 % от заетата сума. Освен това уговорената
клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника,
върху самия длъжник, водейки до допълнително увеличение на размера на
задълженията.
Ответникът счита исковете за неоснователни и договора и клаузата за
неустойка за действителни. Твърди, че оспореният договор е действителен,
тъй като отговаря на всички изисквания на чл. 10 ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Счита,
че клаузата за неустойка е действителна, че съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК,
при изчисляване ГПР не се включват разходите, които потребителя заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Поради това, неустойката не следвало да се включи при изчисления на ГПР, и
не може да се приравни на договорна лихва, тъй като няма такава функция, с
оглед уговорките между страните. Счита, че клаузите в договора са ясно
формулирани, а дължимата неустойка ясно посочена и сключена
индивидуално. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по
делото доказателства, прецени ги поотделно и в тяхната съвкупност, приема
за установено от фактическа и правна страна следното: Не е спорно между
страните, а и от представения договор и приложения се установява, че са
2
сключили *** със следните параметри: кредит от 2700 лв., погасяване при 16
двуседмични вноски, ГПР 49,63 %, фиксиран лихвен процент - 40,05%, и
обща сума за плащане в размер на 3 129.67 лв. Съгласно чл. 5 от договора
заемателят се задължил в тридневен срок от усвояването на кредита да
представи обезпечение отговарящо на чл. 33, ал. 1 от ОУ: поръчител или
банкова гаранция. Съгласно чл. 11 от договора, ако кредитополучателят не
предостави договореното в чл. 5 обезпечение, заемателят дължи на
заемодателят неустойка в размер на 2 182,33лв., която се начислява
разсрочено в погасителния план към договора. Видно от погасителния план
към договора е, че неустойката е изчислена предварително към всяка
погасителна вноска на договора, като общата дължима сума по договора е в
размер на 5 312,00 лв. Ответникът е представил по делото извлечение от
извършените и предстоящи плащания по процесния договор, от което се
установява, че ищцата е заплащала частично вноски, с включена неустойка в
общ размер на 1942.23лв., множество такси в общ размер на 757.77лв. и като
резултат е заплатила сумата от 2 700лв., а кредиторът е посочил, че е налице
остатък от 3 412.92лв. От заключението на допуснатата на ССчЕ се
установява, че ако към посочения в договора годишен процент на разходите
се добави и начислената месечно неустойка, то ГПР е 929.92%., като съдът
кредитира изцяло това заключение, като обективно, пълно и изготвено от
компетентно вещо лице.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявен е допустим отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В
условията на евентуалност е предявен и отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 от ЗЗД вр. чл. 21 от ЗПК, за
прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 11 от договора за
потребителски кредит за неустойка, поради заобикаляне на закона и
противоречие с добрите нрави.
Страните са обвързани от заемно правоотношение, породено от
сключения на 25.05.2023г. ***. Не е спорно, че ищцата е усвоила сумата от
2700,00 лв. - главница. С оглед правата и задълженията по договора, ищцата
има качеството на потребител, тъй като е действала като физическо лице за
3
задоволяване на собствени нужди, а ответникът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, която има право да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други средства. Така сключеният договор е обвързан с нормите на ЗПК.
Между страните не е спорно, че е начислена неустойка за непредоставяне на
обезпечения – видно от извлечението от договора при ответника, както и че
неустойката е разсрочена месечно в погасителния план. Тези факти следват и
от представените писмени документи и заключение на ССЕ. Страните спорят
относно това дали начислената неустойка е следвало да бъде включен в
годишния процент на разходите по договора. Преди да разгледа значението на
този спорен факт, съдът намира на първо място, че доводът на ответника, че
клаузата за предоставяне на обезпечение е индивидуално уговорена, е
неоснователен, тъй като видно от договора, уговорката представлява
стандарнтна клауза от него и прочитът на клаузите на чл. 5 и чл. 11 от
договора, налагат разбирането, че предоставянето на обезпечение по договора
е задължително условие за неговото сключване, независимо, че размерът на
неустойката може да е конкретно посочен за посочената заемна сума.
Краткият срок за предоставяне на обезпечение - 3 дни от усвояването и при
многобройните изисквания за обезпечение, е практически неизпълнимо
задължение. Правно и житейски необосновано е да се счита, че потребителят
ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция или две
физически лица - гаранти, при многобройните изисквания поставени в ОУ, в
толкова кратък срок или банкова гаранция за по-продължителен от договора
срок и то в двоен размер на определените главница и лихви.
За разрешаване на спорния факт, настоящият съдебен състав намира за
приложима разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която изисква в
договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. С §
1, т. 1 от ЗПК е предвидено, че в общия разход по кредита за потребителя, се
включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита. Видно от клаузата на чл. 5
от договора и погасителния план към него, е че начислената неустойка е
4
разсрочена предварително с всяка месечна вноска в погасителния план, като
това е довело до високо оскъпяване на кредита. С тази клауза кредиторът
измества отговорността от неизпълнението на задължението му по чл. 16 от
ЗПК да проучи платежоспособността на потребителя, върху потребителя,
възлагайки му допълнителен разход по кредита при липса на обезпечение.
Това обуславя и първоначалното очакване на кредитора, с оглед поставените
условия в ОУ за отпускане на кредита, че потребителят няма да покрие и
изпълни задължението за осигуряване на обезпечение. От друга страна,
кредиторът цели да капитализира допълнително вземане, обозначено като
„неустойка“, което представлява скрит разход за потребителя. Този скрит
разход, освен че е предварително известен на кредитора, с оглед
предпоставките за неговото възникване, е и пряко свързан с отпускането на
кредита. Тълкуването на нормите уредени в общите условия и договора
налагат извода, че предоставянето на обезпечение е задължително условие, а
непредоставянето му винаги поражда парична неустойка за потребителя. Този
скрит разход, макар пряко свързан с отпускането на кредита, не е част от
посочения ГПР, а е следвало да бъде включен съгласно § 1, т. 1 от ЗПК,
защото е известен на кредитора и е пряко свързан с договора за кредит.
Изводът, че дължимата неустойка не е включена в ГПР по договора,
безспорно следва от заключението на допуснатата ССЕ, от което се
установява, че посоченият ГПР в договора включва само главница и лихва, а
при включването на неустойка, стойността на ГПР е 929.92%.Тоест
заемодателят не е посочил действителния ГПР съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и
реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит
от договора е нарушение на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за това кои компоненти формират посочения
ГПР. Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора.
Неоснователен е доводът на ответника, че такова посочване е налице в
представения договор и приложения общи условия, защото такова разписание
не се установява от тях. На следващо място, посочването в договора за кредит
5
на ГПР по-нисък от действителния такъв, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по-
специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл.
3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК
недействителност на договора в неговата цялост. Кредиторът е следвало да
изпълни задължението си по чл. 16 от ЗПК при сключване на тези типови
договори за бърз кредит за да охрани интересите си срещу
неплатежоспособни потребители.
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. В разглеждания случай настоящият
съдебен състав приема, че сключеният на ***/25.05.2023г. не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, защото посочения ГПР не отговаря
на действителния такъв, в който следва да бъде включена начислената и
разсрочена с месечните вноски неустойка. Осъществяването на този
фактически състав от нормата на чл. 22 от ЗПК обуславя недействителност на
сключения Договор и основателност на предявеният отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 22 от ЗПК за
прогласяване на недействителност на процесния договор, поради
противоречие със императивния закон.
Основателността на главния иск не предпоставя разглеждането на
евентуалния иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответникът
следва да заплати разноски в полза на съда за държавна такса в размер на
212.48 лв. и възнаграждение за вещо лице в размер на 120,00 лв., поради това,
че ищецът е освободен на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. Ответникът следва
да заплати и на основание чл. 78, ал. 7 от ГПК в полза на процесуалния
представител на ищеца разноски за едно адвокатско възнаграждение, тъй като
от представените документи се установява, че адв. Д. е предоставил
6
безплатна правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Достатъчно е да е представен договор за правна помощ и съдействие, в който
да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на
някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е необходимо
страната предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ / в този смисъл Определение № 191
от 16.01.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 2447/2023 г., определение №
163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., ГК, I г. о. на ВКС, определение №
319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, IV г. о. на ВКС/.
При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение съдът
съобрази възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС разбиране
(Решение от 25.01.2024 г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017 г. по съединени
дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04
и С 202/04 на голямата камара на CEO) че националната юрисдикция не е
задължена да се съобразява с ограниченията, наложени относно минималните
размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на адвокатско
сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и забраната съдът да
определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това
ограничаване "би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС". Правилата на Наредбата са
приложими не само за потребителя на адвокатска услуга, но и за насрещната
страна в съдебното производството, която при неблагоприятен изход на
производството дължи заплащане на размера на адвокатския хонорар, който е
част от сторените по делото разноски. Това нарушава основни принципи в
съдебното производство и прегражда правомощията на съда да прецени
правната и фактическа сложност по делото, и да присъди справедлив размер
на сторените разноски/ в този смисъл е и практиката, обективирана в
Определение №1371/15.09.2023 г. по ч. гр. д. № 616/2023 г. по описа на ОС
Плевен/. Минималните размери на адвокатските възнаграждения и
установяването им като задължителни с национална правна уредба, е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални
тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС (решение от 23 ноември
2017 г., ЧЕЗ Електро България и Фронтекс Интернешънъл, C-427/16 и C-
428/16, EU:C:2017:890, т. 51). Настоящият съдебен състав на РС Плевен
напълно споделя изложената по-горе задължителна съдебна практика и не
7
следва да прилага посочената Наредба при определяне на адвокатското
възнаграждение, което се дължи. Това е така, защото дължимото минимално
възнаграждение, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ / 831.20 лв.,
а с ДДС 997.44 лв./, е несъразмерно на материалния интерес, фактическата и
правна сложност, и качеството на предоставената услуга/ Решение от
23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС/. Следва да се
има предвид, че цената на разгледания главен иск се определя съгласно чл.
69, ал. 1, т. 4 от ГПК, а стойността на договора е 5312,00 лв. На следващо
място, производството по делото е приключило при уважаване на главния
предявен иск, без разглеждане на евентуалния такъв, след провеждане на едно
открито съдебно заседание, на което страните не са присъствали, нито
техните процесуални представители, като са събрани незначителни по обем
писмени доказателства, част от които са анализирани от вещо лице.
Процесуалният представител на ищеца е изготвил исковата молба, представил
е писмени документи, и е подал становище за с.з. При това положение, съдът
намира, че делото не се характеризира със значителна фактическа и правна
сложност, продължителност или многобройни съдебни заседание,
допълнителни разходи или усилия във връзка с осъщественото процесуално
представителство, поради което посоченият в Наредбата минимум не
отговаря на посочените цели и критерии за прилагането й. Съобразно
материалния интерес по делото, констатираната по-горе фактическата и
правна сложност, и качеството на предоставената правна услуга, съдът
намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в размер
на 600 лв., а с ДДС - 720 лв. Това възнаграждение отговаря на фактическата и
правна сложност на делото, и най-вече качеството на правната услуга, и не
може да бъде по-ниско поради това, че предметът на делото обхваща
действителността на целия договор.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен *** сключен между К. В. Ц., ЕГН
**********, като заемател и ***, ***, като заемодател, на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради
противоречие със закона.
8
ОСЪЖДА ***, ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от Н.П., на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ДА ЗАПЛАТИ по
сметката на РС Плевен сумата от 332.48 лв. – разноски за държавна такса и
възнаграждение на вещо лице.
ОСЪЖДА ***, ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от Н.П., ДА ЗАПЛАТИ на ***, ***, сумата от 720 лв. с ДДС,
за предоставена безплатна правна помощ на ищеца К. В. Ц., изразяваща се в
процесуално представителство на ищеца по гр.д. 4049/2023г. на ПлРС, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9