РЕШЕНИЕ
№ 961
гр. Благоевград, 01.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Катя Сукалинска
при участието на секретаря Елица Яв. Педова
като разгледа докладваното от Катя Сукалинска Гражданско дело № 20241210103154 по
описа за 2024 година
Производството по настоящото гр.д.№3154/2024г. по описа на Районен съд-Благоевград е
образувано по искова молба на М. Г. В., ЕГН **********, гр.Благоевград, ж.к.З*** чрез
адв.В. Г., против „Т***, ЕИК *, гр.София 1421, ул.“Д*** представлявано от Н*** и А***, с
която е предявен иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. чл.22 във вр. чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК за прогласяване за нищожен поради противоречие със закона на Договор за
потребителски кредит №********** от 17.02.2021г. В условията на евентуалност е предявен
иск за прогласяване нищожност на отделни договорни клаузи - клаузите на чл.9, ал.4, чл.15,
ал.1, чл.9, ал.1 и чл.10, поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави на
основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.146 от ЗЗП във вр. с чл.143 от ЗЗП във
вр. с чл.68г, ал.4 във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП във вр. с чл.10, ал.1, т.9 от ЗПК.
В исковата молба /последна поправена/ се твърди, че на 17.02.2021г. между М. Г. В. като
кредитополучател и „Т*** като кредитор е сключен Договор за потребителски кредит
№**********, по силата на който на кредитополучателя е предоставен паричен заем в
размер на 7 200 лв., подлежащ на връщане на 30 месечни вноски, всяка в размер на 414.80
лв., при ГЛП 47.63%, ГПР 48.94 лв., обща дължима сума за връщане – 12 443.97 лв. Към
договора бил сключен и Рамков договор за платежни услуги за физически лица, както и
подписана Декларация за предоставена информация и ОУ, без последните да бъдат
предоставени.
Твърди се, че кредитът е изцяло усвоен, като за погасяването му на ответника е изплатена
сума в общ размер от 9 201.60 лв.
По силата на чл.9, ал.4 от Договора при просрочие потребителят дължи лихва за
просрочие върху просрочената сума, като съгласно чл.15, ал.1 от Договора при просрочие на
дължимите плащания потребителят дължи на кредитора законна лихва върху цялата
просрочена сума за целия период на просрочие, формирана както е посочено в чл.9. Сочи се,
че лихвата за просрочие се начислявала не само върху главницата, но и върху
възнаградителната лихва, което водило до анатоцизъм /лихва върху лихва/.
Навежда се, че клаузите на чл.9, ал.4 и чл.15, ал.1 от Договора са нищожни поради
противоречие с добрите нрави и неравноправен характер.
Навежда се, че клаузата на чл.9, ал.1, установяваща ГЛП, е нищожна поради противоречие
с добрите нрави, тъй като размерът й надхвърлял повече от три пъти размера на законната
лихва. Същата давала право на кредитора едностранно да променя лихвения процент.
Навежда се, че клаузата на чл.10, установяваща ГПР, е нищожна поради противоречие с
добрите нрави; неравноправен характер; нарушение на закона – на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК –
съществувала неяснота относно включените в ГПР компоненти; не били посочени взетите
1
предвид допускания използвани при пресмятането на ГПР по формулата по Приложение 1;
ГПР надхвърлял размера на законната лихва; в договора бил посочен по-нисък от
действителния ГПР, което представлявало нелоялна и заблуждаваща търговска практика
съгласно чл.68г, ал.4 във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП и водило до невярна информация относно
общите разходи по кредита.
Поради допуснатото нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК целият договор за кредит бил
недействителен на основание чл.22 от ЗПК. В договора била приложена заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.4, т.4 от ЗЗП, доколкото на кредитополучателя
не е предоставена коректна информация относно общия размер на кредита. В договора не
било спазено изискването за онагледяване на методиката за прилагане на ГПР, съгласно
изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК.
Предвид изложеното, до съда е отправено искане за постанови решение, с което да
признае за установено, че Договор за потребителски кредит №********** от 17.02.2021г. е
нищожен; в условията на евентуалност да бъде прогласена нищожността на клаузите на
чл.9, ал.4, чл.15, ал.1, чл.9, ал.1 и чл.10 от договора поради противоречие с добрите нрави и
неравноправен характер.
В отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за недопустимост на
производството, на първо място, поради предявяването му срещу ненадлежна страна, при
липса на надлежна пасивна процесуална легитимация. Твърди се, че Банката е прехвърлила
вземането си по процесния договор на „Е*** с Договор за цесия от 25.04.2024г., като
цесионерът е бил упълномощен от цедента да уведоми длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането.
На второ място, се прави възражение за недопустимост на производството на основание
чл.299, ал.1 от ГПК, доколкото дължимостта на вземанията на банката срещу длъжника била
установена с влязла в сила заповед за изпълнение.
В условията на евентуалност, е изразено становище за неоснователност на предявените
искове. Настоява се, че договорът за кредит отговоря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, доколкото в същия бил посочен ГПР, общата дължима сума от потребителя, както и
компонентите, образуващи ГПР -главница и лихва, т.е. разходите по кредита били
представени по ясен и недвусмислен начин. Настоява се, че договорът за кредит отговаря и
на законовото изискване на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК за ясно посочване на ГЛП и условията за
прилагането му.
В съдебно заседание ищецът М. Г. В. не се явява и не се представлява.
В съдебно заседание ответникът „Т***и третото лице помагач на страната на ответника
„Е***, редовно призовани, не изпращат представители.
Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени по отделно и в тяхната
съвкупност, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
На 17.02.2021г. между „Т*** като кредитор и М. Г. В. като кредитополучател е сключен
Договор за потребителски кредит №**********. Срокът на договора е до 25.10.2023г. /чл.7/.
Общият размер на кредита е 7 200 лв. /чл.7/. Не е предвидено заплащането на
застрахователни премии. Лихвеният процент, с който се олихвява предоставения кредит,
изразен като годишен лихвен процент е 47.63% /чл.9.1/. При просрочие потребителят дължи
лихва за просрочие в размер на законната лихва върху просрочената сума за периода на
просрочието. Към момента на сключване на договора законната лихва за периода е в размер
на ОЛП + 10 пункта. ОЛП се определя от БНБ, а размерът на законната лихва се определя с
Постановление на МС /чл.9.4/. В случай, че потребителят е допуснал просрочие на
дължмите от него плащания, той дължи на кредитора и законната лихва върху цялата
просрочена сума за целия период на просрочието – от датата на падежа, до датата на
ефективното изплащане на сумата, като законната лихва се формира, както е посочено в чл.9
/чл.15.1/.
Годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването на ГПР по определения в Приложение
№1 към ЗПК начин: ГПР – 48.94 %; обща сума дължима от потребителя – 12 443.97 лв.
/чл.10/.
В чл.11 от Договора са посочени условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
2
датите на плащане на погасителните вноски. Видно от погасителния план, общата дължима
сума от потребителя е 12 443.97 лв. /включваща главница – 7200 лв. и 5 243.97 лв. договорна
лихва/, разпределена в 30 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 414.80 лв., с първа
вноска – 25.05.2021г. и последна вноска с падеж – 25.10.2023г.
На 16.11.2023г. кредиторът „Т***е подал срещу кредитополучателя М. Г. В. Заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК вх.№23373/16.11.2023г., по което е
образувано ч.гр.д.№2427/2023г. по описа на Районен съд-Благоевград. Съдът е уважил
заявлението и е издал Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
№1094/19.11.2023г. и Изпълнителен лист №870 от 19.11.2023г. за следните суми; - 3 940.83
лв. – главница по Договор за потребителски кредит №********** от 17.02.2021г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 16.11.2023г. до
окончателното погасяване; - 1077.59 лв. – договорна /възнаградителна/ лихва за периода от
25.10.2022г. до 25.10.2023г.; - 1 235.73 лв. – обезщетение за забава за периода от 25.10.2022г.
до 07.11.2023г.; - 125.08 лв. – държавна такса; - 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта е връчена лично на длъжника М. Г. В. на 28.02.2024г., която в законоустановения
едномесечен срок не е подала възражение, поради което заповедта е влязла в сила на
29.03.2024г.
Въз основа на издадените Заповед за незабавно изпълнение и Изпълнителен лист, по
молба на кредитора „Т***, на 18.12.2023г. е образувано Изпълнително дело №1075/2023г. по
описа на ЧСИ Б* рег.№890. В деня на получаване на заповедта за изпълнение заедно с
поканата за доброволно изпълнение, длъжникът М. Г. В. е подала молба до ЧСИ, с която е
поискала разсрочване на дълга, като е поела задължение всеки месец да внася по 500 лв.
Приложени са вноски бележки за доброволно заплащаните от нея суми ежемесечно.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
По допустимостта на иска:
Ищецът е предявил иск за прогласяване нищожност на договор за кредит, позовавайки се
на неравноправен характер на договорни клаузи.
Ищецът твърди, че съдът, издал влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение, не е
извършил проверка за наличието на неравноправни клаузи, поради което възраженията му в
тази насока не са преклудирани от СПН, съобразно съдебната практика. По допустимостта
на идентичен на настоящия иск се е произнесъл и ОС-Благоевград със свое Определение
№595 от 16.05.2025г. по в.ч.гр.д.№270/2025г по описа на съда.
В подкрепа изводите за допустимостта на иска е практиката на СЕС – решение от
18.02.2016г. по дело С-49/14, решение от 17.05.2022г. по дело С-600/19, решение от
18.01.2024г. по дело С-531/22 и решение от 29.02.2024г. по дело С-724/22. В тази практика
на СЕС се изтъква необходимостта националните процесуални разпоредби, уреждащи
принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на
ефективност, т.е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на
потребителите.
СЕС посочва, че произнасяното на съда би било ограничено само след проверка, че с
влязлото в сила предходно съдебно решение е проверена законосъобразността, с оглед
Директива 93/13 - на всички клаузи от договора, а не само на една. Забраната за
непререшаемост не следва да се прилага, в случай че се допуска принудително изпълнение
на съдебно решение, несъдържащо никакво мотиви дори и в обобщен вид, свидетелстващи
за извършена от съда проверка относно наличие на неравноправни договорни клаузи.
В практиката на ВКС също се приема, че формираната с влезлите в сила заповеди за
изпълнение сила на пресъдено нещо не препятства правото на страната - потребител да
поиска в следващо производство съдът да се произнесе по действителността на сключените
договори за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в тях клаузи и не
обуславя недопустимост на предявените установителни искове, освен ако се установи, че
заповедният съд е преценил действителността на клаузите от сключения договор с оглед на
Директива 93/13 и е изложил мотиви, които позволяват на съда да установи клаузите или
частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на това производство
/Определение №1199/09.05.2024г. по ч.т.д.№1304/2023г.; Определение № 2122/26.07.2024г.
по ч.т.д.№356/2024г. – по аналогични казуси, при които е издадена заповед за незабавно
изпълнение, но не е подадено възражение от длъжника в срок; Решение №491 от
23.07.2024г. по гр.д.№1767/2023г. на ВКС, IV г.о.; Определение №72/11.02.2021г. по ч.т.д.
3
№1235/2020г. на ВКС; Решение №271/17.09.2025г. по т.д.№1305/2023г. на ВКС и др./.
Видно от материалите по ч.гр.д.№2427/2023г. по описа на Районен съд-Благоевград
липсват мотиви на съда, които да обективират осъществен контрол в рамките на развилото
се пред него заповедно производство за наличие на недействителни и неравноправни клаузи
в сключения между страните договор за потребителски кредит №№**********/17.02.2021г.,
поради което е допустимо длъжникът да инициира настоящото производство, в което такъв
контрол да бъде осъществен.
По основателността на иска:
Предявен е иск за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит поради
противоречие със закона на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 във вр. чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК. Твърди се, че клаузата на чл.10 от Договора, която урежда ГПР, е
нищожна, което води до нищожност на целия договор.
Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК изисква в договора за потребителски кредит
задължително да се посочи годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение №1 начин.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 и ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно §1, т.1 от ДР на
ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит.
Според настоящия съдебен състав клаузата на чл.10 от Договора, уреждаща ГПР, не е
нищожна поради противоречие със закона, добрите нрави или неравноправен характер.
Уговорения размер на годишния лихвен процент не надвишава предвидения в чл.19, ал.4 от
ЗПК максимално определен за ГПР петкратен размер на законната лихва, в който се включва
и възнаградителната лихва. Щом като лихвеният процент, ведно с всички останали разходи,
включени в ГПР, не надвишава максимално допустимия такъв /петкратния размер на
законната лихва по просрочени задължения/, то той сам по себе си не е нищожна клауза. В
чл.10 на договора са посочени ГПР – 48.94% и общата сума, дължима от потребителя,
изчислена към момента на сключване на договора за кредит – 12 443.97 лв.
Неоснователни са доводите за нищожност на клаузата на чл.9, ал.1, установяваща ГЛП,
поради противоречие с добрите нрави, тъй като размерът й надхвърлял повече от три пъти
размера на законната лихва.
Лихвата представлява цената за временното ползване на определена парична или вещна
стойност. Няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на
законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10,
ал.2 от ЗЗД. По действащото право максималният размер на договорната
лихва/възнаградителна или компенсаторна/ е ограничен от чл.9 от ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Императивната
разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК /в сила към датата на сключване на договора/ определя
максималния размер на възнаграждението на кредитора по сключен договор за
потребителски паричен заем, изразено чрез т. нар. годишен процент на разходите.
Законодателят допуска завишен размер за печалбата на професионален търговец, който
предоставя кредити като оборотна сделка, извършвана по занятие с цел печалба, в сравнение
с изискванията към отношенията между граждани при извличане на печалба от свободни
финансови активи.
Законът не въвежда ограничение на договорната лихва до трикратния размер на законната
лихва, а е установил максимален размер на ГПР. Щом като лихвеният процент, ведно с
4
всички останали разходи, включени в ГПР, не надвишава максимално допустимия такъв
/петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения/, то той сам по себе си не
е нищожна клауза. Видно от договора и погасителния план, в него ясно е посочен общият
размер на дължимото на кредитора възнаграждение за целия период на издължаване на
кредита в абсолютна цифрова стойност, както и разпределянето му по 30-те погасителни
вноски. Самата договорна надбавка, представляваща печалба на кредитора, е уговорена в
размер на 5 243.97 лв., което е по-ниско от допустимата надбавка върху заетата сума от 7200
лв., съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК, поради което в тази част договорът не противоречи на
закона и добрите нрави.
Видно от формулировката на чл.9.1 от Договора в същата не е предвидена възможност
банката едностранно да променя лихвения процент, поради което и този довод за
нищожност на клаузата е неоснователен.
Настоящият съдебен състав не установи уговорката за лихвен процент да противоречи на
добрите нрави, респ. договорения ГПР да надвишава установения максимален размер,
поради което и не намери основание договорът да бъде обявен за изцяло недействителен.
Съдът не констатира нищожност на клаузите на чл.9.4 и чл.15.1, уреждащи дължимата
при забавено плащане законна лихва.
Клаузите не противоречат на чл.33 от ЗПК, който предвижда, че при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата. Съгласно алинея втора на същата разпоредба, когато потребителят забави
дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва. В случая е видно, че предвиденият в договора размер на лихвата за забава е
равен на предвидения в чл.33 от ЗПК размер на законната лихва и не го надвишава.
При договор за потребителски кредит вредите за кредитора са свързани със забавата при
възстановяване на предоставените от него средства в заем и заплащането на възнаграждение
за тяхното ползване. Не е налице анатоцизъм и е допустимо да се начислява законна лихва
върху просрочената възнаградителна лихва, схващана като цена (възнаграждение), която се
заплаща на кредитора за ползването на предоставените на длъжника парични средства.
В този смисъл е Решение №1001/05.07.1999г. на ВКС по гр.д.№357/1999г. на V г.о., в
което е прието следното: Анюитетните вноски по договорите за кредит не са лихви, защото
това е сума, с която се погасява част от главницата и лихвата. Лихвата при договорите за
банков кредит не е мораторна /закъснителна/ лихва, т.е. тази, която се дължи при забавено
изпълнение на парично вземане. По своята правна и икономическа природа тя е цена
/възнаграждение/, което се заплаща на кредитора за ползването на предоставените от него
парични средства. Това е цената на стойността на капитала, който се отчуждава за временно
ползване. За кредитора тези средства са винаги капитал. Затова източникът на лихвата, която
длъжникът заплаща на своя кредитор за ползване заемни средства, е неговият собствен
доход. Поради това, ако длъжникът не плати в срок цената, той дължи мораторна лихва, а
ако няма такава - законова лихва, по аргумент от чл.86, ал.1 от ЗЗД. От тук следва изводът,
че не е налице анатоцизъм и не съществува забраната от чл.10, ал.3 от ЗЗД. След падежа на
задължението по договора за банков кредит, длъжникът ще дължи главницата, уговорената
лихва, която е цената по договора, както и мораторната лихва върху сбора от двете, по реда
и условията на чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Предвид изложеното, съдът не констатира нищожност на целия договор за кредит, нито
на оспорените клаузи от него, поради което предявеният иск подлежи на отхвърляне като
неоснователен.
С оглед изхода на спора, право на разноски има ответника „Т**, на който следва да се
присъдят 360 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от М. Г. В., ЕГН **********, гр.Благоевград,
ж.к.З*, против „Т*, ЕИК *, гр.София 1421, ул.“Д* представлявано от Н* и А***, иск с
правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. чл.22 във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за
прогласяване за нищожен поради противоречие със закона на Договор за потребителски
кредит №********** от 17.02.2021г., както и предявените в условията на евентуалност
5
искове за прогласяване нищожност на отделни договорни клаузи – на клаузите на чл.9, ал.4,
чл.15, ал.1, чл.9, ал.1 и чл.10 от Договор за потребителски кредит №********** от
17.02.2021г., поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави на основание
чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.146 от ЗЗП във вр. с чл.143 от ЗЗП във вр. с чл.68г,
ал.4 във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП във вр. с чл.10, ал.1, т.9 от ЗПК.
ОСЪЖДА М. Г. В., ЕГН **********, гр.Благоевград, ж.к.З*** да заплати на „Т*, ЕИК *,
гр.София 1421, ул.“Д**, представлявано от Н** и А*, сумата от 360 лв. /триста и шестдесет
лева/ за юрисконсултско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач „Е*, ЕИК *, на страната
на ответника „Т*
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд-Благоевград в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
6