Р Е Ш Е Н И Е
№.........../............2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ВАРНА,
ПЕТНАДЕСЕТИ СЪСТАВ,
В публичното съдебно заседание на
дванадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав
СЪДИЯ ЕВЕЛИНА ПОПОВА
При участието на секретаря
ВЕСЕЛКА КРУМОВА като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 930/2019 г.
по описа на съда, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по предявен от П.В.С. срещу Дирекция за национален строителен
контрол иск с правно основание чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в
размер на 1760 лв. за претърпени от ищцата имуществени вреди от
незаконосъобразно Наказателно постановление № В-24-СИР-33/24.11.2017 г. на
началника на РДНСК – СИР, отменено по съдебен ред с влязло в законна сила
решение № 1252/19.09.2018 г. по н.а.х.д. № 3224/2018 г. на Районен съд –
Бургас, ведно със законна лихва върху главницата, начислена от датата на
предявяване на иска до окончателното й изплащане.
В исковата молба се излага, че с решение
№ 260/19.02.2018 г. по н.а.х.д. № 5714/2017 г. на Районен съд – Варна е
отменено издаденото срещу ищцата П.В.С. Наказателно постановление №
В-24-СИР-33/24.11.2017 г. на началника на РДНСК – СИР като при проведения
касационен контрол съдебното решение е обезсилено с решение № 1413/02.07.2018
г. по к.н.а.х.д. № 1064/2018 г. на Адм. съд – Варна и делото е изпратено по подсъдност
на Районен съд – Бургас. След препращането на делото Районен съд – Бургас е
отменил с решение № 1252/19.09.2018 г. по н.а.х.д. № 3224/2018 г. издаденото
срещу С. Наказателно постановление № В-24-СИР-33/24.11.2017 г. на началника на
РДНСК – СИР като решението му е оставено в сила с неподлежащо на обжалване решение
№ 41/11.01.2019 г. по к.н.а.х.д. № 3004/2018 г. на Адм. съд – Бургас. В
съдебните производства по четирите дела ищцата е била представлявана от
адвокат, на когото на основание сключените договори за правна защита и
съдействие е заплатила възнаграждение за осъщественото процесуално
представителство в общ размер на 1760 лв. Претендира ответникът да бъде осъден
да й заплати тази сума на основание чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ, тъй като тя представлява
претърпяна от нея имуществена вреда, явяваща се пряка и непосредствена
последица от незаконосъобразното наказателно постановление. Претендира и за
присъждането на законна лихва върху главницата от 1760 лв. от датата на
предявяването на иска до окончателното й изплащане, както и за присъждане на направените
по настоящето дело съдебни разноски.
В хода на съдебното производство
искът се поддържа изцяло чрез пълномощника на ищцата адвокат И.К..
В заведен със с. д. № 6960/25.04.2019
г. писмен отговор на исковата молба пълномощникът на ДНСК юрисконсулт Т.К.
оспорва изцяло иска по съображения, че направените разноски за адвокатско
възнаграждение при съдебното обжалване на наказателното постановление не
представляват имуществена вреда по смисъла на чл. 4 вр. чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ и липсва
пряка и непосредствена причинна връзка между отмененото от съда
незаконосъобразно наказателно постановление и твърдяната в исковата молба имуществена
вреда в патримониума на ищцата. В отношение на евентуалност излага съображения
за неоснователно завишен размер на претендираното обезщетение по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ поради прекомерност на договореното между адвоката и клиента адвокатско
възнаграждение за осъщественото в касационните административнонаказателни
производства процесуално представителство.
Представителят на Окръжна
прокуратура Варна два заключение, че предявеният иск по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ е
основателен и доказан по основанието и размера си.
Съдът намира предявения иск по
чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ за процесуално допустим и поради това за подлежащ на
разглеждане по неговата основателност. Относно процесуалната легитимация на
Дирекция за национален строителен контрол следва да се има предвид, че съгласно
Устройствения правилник на ДНСК статут на ЮЛ, а следователно и правосубектност,
притежава по силата на чл. 2 ал. 1 от правилника само Дирекция за национален
строителен контрол, а не и регионалните й структури. Поради това надлежно
легитимирана да участва в съдебното производство е ДНСК, а не РДНСК –
Североизточен район /СИР/, от началника на която е издадено процесното НП №
В-24-СИР-33/24.11.2017 г.
По основателността на иска съдът
прие за установено следното от фактическа и правна страна:
От приложените по делото писмени
доказателства и от изисканите за послужване н.а.х.д. № 5714/2017 г. на Районен
съд – Варна; к.н.а.х.д. № 1064/2018 г. на Адм. съд – Варна; н.а.х.д. №
3224/2018 г. на Районен съд – Бургас и к.н.а.х.д. № 3004/2018 г. на Адм. съд –
Бургас се установява следната фактическа обстановка:
Срещу ищцата П.В.С. е издадено НП
В-24-СИР-33/24.11.2017 г. на началника на РДНСК – СИР, с което за нарушение на
чл. 38 ал. 1 и чл. 40 ал. 1 ЗУТ; чл. 110 ал. 1, чл. 112 ал. 1, чл. 114 ал. 1 от
Наредба № 7 от ПНУОВТУЗ, чл. 33 ал. 1 т. 1 и 4 от Наредба № 4/21.05.2001 г. за
ОСИП й е наложена глоба в размер на 3 000 /три хиляди/ лв., на основание
чл. 232 ал. 4 т. 2 предл. първо ЗУТ.
Наказателното постановление е
обжалвано от С. по реда на чл. 59 ЗАНН, във връзка с което в Районен съд –
Варна е образувано н.а.х.д. № 5714/2017 г., приключило със съдебно решение № 260/19.02.2018
г., обезсилено по реда на касационния съдебен контрол с решение №
1413/02.07.2018 г. по к.н.а.х.д. № 1064/2018 г. на Адм. съд – Варна, с което
делото е изпратено по компетентност на Районен съд – Бургас. В производството пред
Районен съд - Бургас с решение № 1252/19.09.2018 г. по н.а.х.д. № 3224/2018 г.
съдът е отменил издаденото срещу ищцата Наказателно постановление №
В-24-СИР-33/24.11.2017 г. на началника на РДНСК – СИР като при проведения
касационен контрол решението му е оставено в сила с неподлежащо на обжалване
решение № 41/11.01.2019 г. по к.н.а.х.д. № 3004/2018 г. на Адм. съд – Бургас.
По всяко от делата С. е
представлявана от адвокат, на който съгласно приложените договори за правна
защита и съдействие на л. 16 от н.а.х.д. № 5714/2017 г. на Районен съд – Варна;
на л. 11 от к.н.а.х.д. № 1064/2018 г. на Адм. съд – Варна; на л. 8 от н.а.х.д.
№ 3224/2018 г. на Районен съд – Бургас и на л. 8 от к.н.а.х.д. № 3004/2018 г.
на Адм. съд – Бургас е заплатила в брой общо 1760 лв. за осъщественото
процесуално представителство по тях /по 440 лв. за всяко дело/.
За основателността на иска по чл.
1 ал. 1 ЗОДОВ е необходимо установеното чрез пълно и главно доказване
кумулативно наличие на следните предпоставки: 1/ незаконосъобразен акт, действие или бездействие на
административен орган при или по повод на административна дейност; 2/ настъпила вреда /както имуществена,
така и неимуществена/ в патримониума на ищеца и 3/ пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния
административен акт, действие или бездействие по т. 1 и вредата по т. 2.
Тъй като съгласно чл. 1 ал. 2 ЗОДОВ искът по ал. 1 се разглежда по реда на АПК, за допустимостта му съгласно
чл. 204 ал. 1 АПК е необходимо към момента на предявяването му незаконосъобразният
административен акт да е отменен по съответния ред.
Относно наличието на първата материално-правна предпоставка за
основателност на иска по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ - наличие на незаконосъобразен акт,
действие или бездействие на административен орган при или по повод на
административна дейност:
Между страните по делото няма
спор, а се установява и от приложените за послужване дела, че издаденото срещу
ищцата наказателно постановление № В-24-СИР-33/24.11.2017 г. на началника на
РДНСК – СИР е отменено по съдебен ред с влязло в законна сила решение №
1252/19.09.2018 г. по н.а.х.д. № 3224/2018 г. на Районен съд – Бургас.
По правната си природа
наказателното постановление, макар да е издадено от административен орган, е
правораздавателен акт, тъй като е резултат от упражняване на възложена със
закон правораздавателна дейност на администрацията, свързана по аргумент от чл.
6 от ЗАНН със защитата на реда в областта на държавното управление и
представляваща поради това санкционираща управленска дейност. Както се приема в
мотивите към т. 1 на ТП № 2/19.05.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2014 г., ОСГК и
Първа и Втора колегия на ВАС, наред с другите правни форми на изпълнителна
дейност, класифицирани според предметното им съдържание и цел като
правотворческа, правоприлагаща и договорно-правна, дейността по административно
наказване посредством издаването на наказателни постановления, представлява
също форма на административна /изпълнителна/ дейност, тъй като се извършва по
административен ред чрез властнически метод и въз основа на законово
предоставена административнонаказателна компетентност. Въпреки че наказателното
постановление няма характеристиките на индивидуален административен акт по
смисъла на чл. 21 АПК, с ТП № 2/19.05.2015 г. се приема, че основният вид на
дейността по налагане на административното наказание не дава основание за
ограничително тълкуване на чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ посредством стесняване на
приложното му поле само до издаваните по реда на АПК административни актове и
изключване на наказателните постановления
от предметния му обхват поради техния правораздавателен характер. Както се сочи
по-нататък в мотивите на тълкувателното постановление, независимо, че
наказателното постановление не представлява индивидуален административен акт по
чл. 21 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ
е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, има
властнически характер и въпреки че поражда наказателноправни последици, е
резултат от санкционираща административна дейност и упражнена
административнонаказателна компетентност, законово предоставена на органите в
рамките на тяхната административна правосубектност. С допълнителното
съображение, че разпоредбата на чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ е наименована „Отговорност за
дейност на администрацията“ е прието, че от приложното й поле не могат да се
изключат исковете за вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, тъй
като не видът на административния акт, определян по признаците на чл. 21 АПК, е
законовият критерий за приложението на чл. 1 ЗОДОВ, а фактът, че става въпрос
за незаконосъобразно упражняване на публични функции на администрацията /в
случая свързани със законово предоставената й правораздавателна
компетентност/.
От горните мотиви може да се
заключи, че в случая е налице първата материално-правна предпоставка за
основателността на иска по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ.
Относно наличието на втората материално-правна
предпоставка за основателност на иска по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ - настъпила
имуществена вреда в патримониума на ищцата:
В основата на отговорността по
чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ стои възприетият още от римското право в действащата ни
правна уредба /чл. 45 и сл. ЗЗД/ институт на непозволеното увреждане, според
който всеки има право да бъде обезщетен за непозволено причинените му вреди.
Като имуществена вреда по смисъла на този институт се разбира претърпяната от
лицето имуществена загуба или пропусната имуществена полза. Имуществена загуба
е материалното благо, с което обективно се е намалило имуществото на
пострадалия от непозволеното увреждане, а пропусната имуществена полза е
пропуснатото от него материално благо, с което това имущество реално е могло да
се увеличи. В случая за ищцата е налице претърпяна имуществена загуба,
изразяваща се в заплатеното от нея парично възнаграждение в общ размер на 1760 лв.
за осъществената от адвокат защита в четирите съдебни производства /по н.а.х.д.
№ 5714/2017 г. на ВРС; по к.н.а.х.д. № 1064/2018 г. на Адм. съд – Варна, по
н.а.х.д. № 3224/2018 г. на БРС и по к.н.а.х.д. № 3004/2018 г. на Адм. съд – Бургас/,
тъй като с тази сума безсъмнено се е намалило нейното имущество.
Обстоятелството, че сумата 1760 лв.
е била заплатена от ищцата на представляващия я адвокат в съдебните
производства по четирите дела е безсъмнено доказано по делото като се има предвид,
че по всяко от тях пълномощникът на С. е представил сключените между него и
клиента договори за правна защита и съдействие, в които изрично е посочено, че
договореното за съответното дело адвокатско възнаграждение от 440 лв. е
заплатено в брой като най-отдолу договорите са скрепени с подписите и на двете
страни и е посочена и дата на сключването им, респективно и на извършеното по
тях плащане. В частта на удостовереното плащане договорите имат характер на
разписка за даването на сумата от клиента и получаването й от адвоката, което в
случая е потвърдено с подписите им. Действително, по правната си природа
разписката е частен удостоверителен документ, който поради това няма обвързваща
материална доказателствена сила за съда и за третите лица. Но съдържащото се в четирите
договора волеизявление, че договореното между адвоката и клиента адвокатско
възнаграждение е заплатено в брой не е оспорено от ответника нито в развилите се
въззивни производства по н.а.х.д. № 5714/2017 г. на ВРС и по н.а.х.д. № 3224/2018
г. на БРС и в последващите ги касационни административно-наказателни
производства по к.н.а.х.д. № 1064/2018 г. на Адм. съд – Варна и по к.н.а.х.д. №
3004/2018 г. на Адм. съд – Бургас, нито в настоящото съдебно производство по
чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ.
Същевременно, тъй като всеки от четирите
договора е представен още в рамките на съдебното производство по делото, към което
е относим, те са получили и достоверна дата по смисъла на чл. 181 ал. 1 ГПК.
Поради това съдът намира, че в случая са налице достатъчно убедителни
доказателства за извършеното от ищцата заплащане в пълен размер на сумата
1 760 лв., включваща заплатените от нея в пълен размер адвокатски
възнаграждения от 440 лв. по всяко от четирите дела.
Следователно, налице е и втората материално-правна
предпоставка за основателност на иска по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ.
Относно наличието на третата материално-правна
предпоставка за основателност на иска по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ – съществуваща пряка
и непосредствена причинно-следствена връзка между незконосъобразното
наказателно постановление и имуществената вреда в патримониума на ищцата:
Съгласно задължителното за
органите на съдебната власт на основание чл. 130 ал. 2 ЗСВ ТР № 1/15.03.2017 г.
на ВАС по т. д. № 2/2016 г., ОСС, І и ІІ колегия, при предявени пред
административните съдилища искове по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от
незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалване и отмяната им представляват пряка
и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.
От изложеното дотук обосновано
може да се заключи, че са налице и трите предпоставки за основателност на иска
по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ.
Относно размера на иска съдът
намира следното:
Според мотивите на ТР №
1/15.03.2017 г. на ВАС по т. д. № 2/2016 г., ОСС, І и ІІ колегия, тъй като
институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не може да се
превърне в средство за неоснователно обогатяване, съдът в производството по чл.
1 ЗОДОВ, ръководейки се от принципа за справедливост и съразмерност, трябва да
присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на
критериите на чл. 36 ал. 2 ЗАдв - да е
обоснован и справедлив, което означава да е съразмерен на извършената правна
защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея
вреди от причиненото от държавния орган непозволено увреждане, без при това да
накърнява интересите на която и да било от страните в производството.
Ръководейки се от тези
съображения и вземайки предвид направеното от ответната страна възражение за
неоснователно завишен размер на исковата претенция по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ поради
прекомерността на договореното и заплатено от ищцата адвокатско възнаграждение по
водените във връзка с отмяната на наказателното постановление дела, съдът
намира следното:
Заплатеното от ищцата
възнаграждение от 440 лв. за осъщественото процесуално представителство и
защита от адвокат по н.а.х.д. № 5714/2017 г. на ВРС и по н.а.х.д. № 3224/2018
г. на БРС е в минимално предвидения размер по чл. 18 ал. 2 вр. чл. 7 ал. 2 т.
2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, към която препраща чл. 36
ал. 2 ЗАдв, поради което в тази част искът по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ е основателен и в своя размер.
За адвокатското възнаграждение в
производствата по к.н.а.х.д. № 1064/2018 г. на Адм. съд – Варна и по к.н.а.х.д.
№ 3004/2018 г. на Адм. съд – Бургас, които съгласно препращащата норма на чл.
63 ал. 1 изр. второ ЗАНН се развиват по реда на глава ХІІ АПК и предметът им е
сведен не до законосъобразността на наказателното постановление, а до
валидността, допустимостта и правилността на постановеното от районния съд
решение по жалбата срещу наказателното
постановление, е приложима нормата на чл. 18 ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004
г., според която за процесуално представителство, защита и съдействие по дела
от административнонаказателен характер извън случаите на ал. 2 минималното
адвокатско възнаграждение е 300 лв. В случая договореният хонорар на адвоката
за касационните производства пред Адм. съд – Варна и пред Адм. съд – Бургас надвишава
предвидения в наредбата минимален размер от 300 лв. като е определен на 440 лв.
за всяко от двете дела, който размер съдът намира за неоправдано висок, а
следователно и необоснован, тъй като не отговаря на сложността и времеемкостта
на извършената в касационната инстанция работа от адвоката. В това отношение
следва да се има предвид, че по касационните административнонаказателни дела по
аргумент от чл. 219 ал. 2 АПК вр. чл. 63 ал. 1 изр. второ ЗАНН поначало не се
допускат доказателства, несвързани с касационните основания. За делата в
касационната инстанция е налице забрана по чл. 220 АПК за извършването на
фактическия установявания от касационния съд, което в немалка степен облекчава
страните в касационните производства при организирането и провеждането на
защитата им. В случая по к.н.а.х.д. № 1064/2018
г. на Адм. съд - Варна и по к.н.а.х.д. № 3004/2018 г. на Адм. съд – Бургас
пълномощникът на С. е предявил единствено възражение срещу касационната жалба
без да е поискал събиране на относими към касационните основания доказателства.
Предвид естеството на вложения от него труд, е било оправдано да се уговори и да
му се заплати възнаграждение в минимално предвидения размер по чл. 18 ал. 3 от
наредбата. Поради това за разликата от 300 лв. до 440 лв., представляваща
договорено и заплатено от С. на представляващия я адвокат възнаграждение по к.н.а.х.д.
№ 1064/2018 г. на Адм. съд – Варна и за разликата от 300 лв. до 440 лв., представляваща
договорено и заплатено от нея възнаграждение за процесуално представителство от
адвокат по к.н.а.х.д. № 3004/2018 г. на Адм. съд – Бургас исковата й
претенцията по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ е неоснователна и следва да се отхвърли.
В целостта си изложеното обуславя
извод, че искът по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ следва да се уважи за сумата 1480 лв. като
се присъди и законна лихва от момента на предявяване на исковата молба до
окончателното изплащане на главницата и да се отхвърли за разликата от 1480 лв.
до 1760 лв.
Предвид изрично направеното от
пълномощника на ищцата искане и на основание чл. 10 ал. 3 изр. първо ЗОДОВ
Дирекция за национален строителен контрол следва да бъде осъдена да заплати на
ищцата внесената по делото държавна такса в размер на 10 /десет/ лв. На
основание чл. 10 ал. 3 изр. второ ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищцата и направените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение, доказателство за които е приложено на л. 41 от делото и които
съразмерно на уважената част от иска възлизат на 297 лв.
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И
ОСЪЖДА, на основание чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ, Дирекция за национален строителен контрол да заплати на П.В.С., ЕГН **********,
обезщетение в размер на 1480 /хиляда четиристотин и осемдесет/ лева за
претърпени имуществени вреди от незаконосъобразно Наказателно постановление № В-24-СИР-33/24.11.2017
г. на началника на РДНСК – СИР, представляващи заплатено от П.В.С.
възнаграждение за процесуално представителство и защита от адвокат по н.а.х.д.
№ 5714/2017 г. на Районен съд – Варна; по к.н.а.х.д. № 1064/2018 г. на Адм. съд
– Варна; по н.а.х.д. № 3224/2018 г. на Районен съд – Бургас и по к.н.а.х.д. №
3004/2018 г. на Адм. съд - Бургас, ведно със законна лихва върху главницата от
момента на предявяване на исковата молба – 04.04.2019 г. – до окончателното й
изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от П.В.С.
срещу Дирекция за национален строителен контрол иск по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ за
разликата от 1480 /хиляда четиристотин и осемдесет/ лева до 1760 /хиляда
седемстотин и шестдесет/ лева.
ОСЪЖДА Дирекция за национален
строителен контрол да заплати на П.В.С., ЕГН **********, внесената по делото
държавна такса в размер на 10 /десет/ лева и направените от нея разноски за
адвокатско възнаграждение по делото съразмерно на уважената част от иска в
размер на 297 /двеста деветдесет и седем/ лева.
Решението подлежи на обжалване
пред ВАС РБ в четиринадесетдневен срок от съобщаването му на страните по
делото.
СЪДИЯ: