Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…..………..….
Гр.София, …………….г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав,
в открито съдебно заседание, проведено
на първи юли две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена И.
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева мл.съдия Мирослав Стоянов
при участието на
секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева
гр.дело № 9530 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258
– чл.256 от ГПК.
Обжалва
се решение от 13.05.2019г. , постановено
по гр. дело № 65258/2018г. на СРС, 58 състав, инкорпорирано като част от
съдържанието на протокола от откритото съдебна заседание на 13.05.2019г. в
частта, с което е признато за
установено по предявените по реда на чл.422 от ГПК положителни установителни
искове от „Т.С.“ ЕАД срещу В.И.И., че В.И.И. дължи на „Т.С.” ЕАД на основание
чл.153,ал.1 от ЗЕ – сумата от 1 212,18лв.- цена на доставена топлинна
енергия за периода 01.05.2014г. – 30.04.2016г. за топлоснабден имот- ап.№ 48 в
гр.София, бул.“********, с аб.№*****, ведно със законната лихва от 14.06.2017г.- до окончателното изплащане, както и на
основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – сумата от 283,00лв.- мораторна лихва върху горепосочената
главница, натрупана за периода 15.09.2014г.-
08.06.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
от 15.02.2018г. по ч.гр.д.№ 1811/2018г. по описа на СРС, 58 състав. Решението
се обжалва и в частта,с която В.И.И. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД общата
сумата от 173,00лв.- разноски за заповедното и исковото производство,
съразмерно на уважената част от исковете, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Въззивницата – ответник В.И.И.
заявява искане за отмяна на първоинстанционното решение в атакуваната част като постановено в
нарушение на процесуалните правила и на материално-правните норми. Възразява,
че от първата инстанция е извършена неправилна и селективна преценка на
доказателствата по делото, в резултат на която е изведен и неправилния извод за
частична основателност на предявените искове. Поддържа, че от първата инстанция
не взет предвид правно-релевантният факт, че изравнителните сметки са издадени
от ФДР, с която няма сключен договор, /поради изтекъл срок на представения по
делото договор към началния момент на исковия период/ , поради което и тя не е
управомощена да извършва изравняване. Въззивницата-ответник възразява в тази
връзка, че събраните от ФДР /трето лице – помага на ищеца / данни относно
ТЕ са без основание и не могат да
служат за установяване на задълженията й. С изложените доводи , подробно
развити в жалбата, ответницата мотивира искането си за отмяна на обжалваното
решение и вместо него- постановяване на друго от въззивната инстанция ,с което
предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни. Претендира
присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна
„Т.С.“ ЕАД не депозира писмен отговор на жалбата в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. В хода на въззивното
производство заявява становище за неоснователност на жалбата. Претендира
присъждане на разноски за настоящото производство- юрисконсултско
възнаграждение. При условията на евентуалност – при уважаване на жалбата,
заявява възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ответниците.
Третото лице – помагач на ищеца
- „Т.с.“ ЕООД – не заявява становище по
въззивната жалба.
Софийски градски съд,
като обсъди становищата и доводите на
страните и доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност по реда
на чл.235,ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срок , от легитимирано лице и срещу подлежащ на въззивен
инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
При извършената проверка по реда на
чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото
на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е
ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.
Между ищеца и ответницата няма спор, а и
от събраните по делото доказателства се установява, че са обвързани от валидно
облигацинно правоотношение, попадащо в
приложното поле на чл.150, ал.1 от ЗЕ.
Правният спор, с оглед възраженията
заявени с отговора на ответницата по исковата молба и подадената от нея
въззивна жалба е относно количеството доставена ТЕ за процесния имот и неговото
измерване, определящо дължимата от ответницата цена на тази ТЕ за исковия
период от време. Ответницата възразява, че през исковия период от време третото
лице- помагач на ищеца не е било управомощено да отчита ТЕ и да извъшршва
изравняване като ФДР, тъй като сключеният договор между третото лице като ФДР,
от една страна и етажните собственици от сградата, в която се намира процесният
топлоснабден имот не е бил действащ, поради изтекъл срок, през процесния исков
период от време.
Действително, с представения от ищеца
договор № 387/ 09.01.2000г., сключен между третото лице- помагач като ФДР –
„Техем сърсисис“ ЕООД и етажните собственици от сградата в гр.София, ул.“********,
с който на третото лице е възложено от етажните собственици извършване на
услугата за дялово разпределение за имотите в посочената сграда , е договорен
срок на действието му – 5 години- чл.2.5 от договора. Този срок безспорно е
изтекъл към началния момент на исковия период от време- 01.05.2014г. От друга
страна, обаче, законосъобразно с обжалваното решение е прието, че договорът за
услуга /като разновидност на договора за изработка/ попадащ в приложното поле
на чл.258 от ЗЗД е консенсуален и неформален. Няма изискване за специална
форма, което да е установено и с приложимата към исковия период от време
съгласно ЗНА – разпоредба на чл.61,ал.1 от Наредба № 16-344 от 06.04.2007г. за
топлоснабдяването /отм./. Ето защо,
наличието на този договор може да бъде установявано с всички допустими
доказателствени средства по ГПК в рамките на исковия процес, както
законосъобразно е прието и от първата инстанция. Настоящият съдебен състав
приема, че законосъобразно в тази връзка от първата инстанция е прието, че
подписаният от ответницата индивидуален отчет, извършен от третото лице-помагач
на 17.05.2016г., доказва наличието на договор за извършване на услугата дялово
разпределение, сключен с третото лице-помагач и действащ през исковия период от
време. Наличието на такъв договор се установява и от подписаните не само от
ответницата, но и други етажни
собственици индивидуални отчети,
извършени от третото лице – помага през
м.05.2015г. /л.52 от делото на СРС/. Ето защо, настоящият съдебен състав
приема , че дяловото разпределение, извършено от третото лице-помагач за
исковия период от време, въз основа на данните по индивидуалните отчети на
имота на ответницата- неоспорени от нея, в резултат на което са издадени и
изравнителните сметки за процесния период от време, също неоспорени като данни
от ответницата, са извършени от третото
лице –помагач като ФДР по чл.61,ал.1 от Наредба № 16-344/2007г. /отм./. Нещо
повече, следва да се посочи, че при доказан по своето основание иск – какъвто
безспорно е доказаният иск за главницата, предвид безспорните между страните
правно-релевантни факти за наличие на договор между тях и доставена за имота на
ответницата ТЕ през исковия период от време, при липса на доказателства за
размера му, съдът би могъл да определи последния по реда на чл.162 от ГПК. В
случая, обаче , с оглед гореизложените мотиви настоящият съдебен състав приема,
че искът е доказан и по размер с представените по делото и неоспорени индивидуални
отчети и изравнителни сметки, издадени за имота на ответницата от третото лице
помагач на ищеца в качеството му на ФДР по чл.61,ал.1 от Наредба № 6-344/2007г.
/отм./.
Във връзка с
количеството остойностена ТЕ за исковия период от време следва да се посочи, че
на настоящия съдебен състав служебно са му известни влезлите в сила решение № 4777/13.04.2018г. по
адм.дело № 1372/2016г. на
ВАС, обезсилено с решение № 2187/
11.02.2020г. на 5-чл. състав на ВАС, както и решение № 11603/ 31.07.2019г. по
адм.дело № 13721/2017г. на ВАС и решение № 8294/26.06.2020г. на 5 чл. състав на
ВАС, като с последното влязло в сила решение
са отменени нормите от методиката
към Наредба № 16-334/ 2007г. ,
установяващи формулите за разпределение на ТЕ за сградна инсталация, както
и решение № 7276 от 03.07.2023г. по адм.дело № 746/2021г. на 3 чл.състав на ВАС
и решение № 1037/10.02.2025г. по адм.д.№ 85/2024г. на 5 чл.състав, с което е
потвърдено решението от 03.07.2023г.- за отмяна на т.6.1.1 от Методиката по
Приложението към чл.61, ал.1 от Наредбата, но
тази отмяна има действие само за в бъдеще – от момента на влизането му в
сила /считано от 26.06.2020г.- за в бъдеще/, съгласно нормата чл.195,ал.1 от АПК, поради което и не рефлектира върху приложимите правни норми за конкретния
казус, които остават в сила за процесния
минал /предходен / период, доколкото
отмяната няма обратно действие.
С оглед гореизложените мотиви, настоящият съдебен
състав приема, че законосъобразно и правилно с обжалваното решение искът за
главницата, представляваща стойността на доставената през исковия период ТЕ е уважен в рамките на доказания по делото
размер от 1 212,18лв.
Основателността на претенцията за главницата- цена на
ТЕ обуславя основателността и на иска за акцесорното вземане за мораторна
лихва, дължима за времето на забавата. Настоящият
съдебен състав приема, обаче, че в конкретния случай върху дължимата главница,
представляваща стойност на ТЕ за м.05.2014г.- м.04.2016г. , ответницата не е изпаднала в забава за плащане, поради
нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този период от
време ОУ от 2014г. / в сила от 12.03.2014г./. С посочените договорни клаузи
е регламентиран падежът за изпълнение на
задължението за плащане на стойността на ТЕ. Настоящият съдебен състав намира,
че клаузите на чл.33,ал.1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са нищожни, на основание
чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на потребителите, като неравноправни -
противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на
чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и
задълженията на ищеца – търговец и тези на потребителя /купувач/ - ответник по
делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г. е установен падеж
за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по
чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за
изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30
дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД.
Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане, с притежаването
на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър или
смартфон /, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и
задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за
достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически
положение спрямо търговеца. Съдът приема, че потребителят не може да бъде
задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване
с посочените технически средства и отделно от тях – да направи и
допълнителни парични вложения, които да
му гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по
процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от
2014г. противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от Закона за защита
на потребителите и като последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от
ЗЗП – са нищожни. Поради това и за
процесните вземанията на ищеца за дължимата от ответницата стойност на ТЕ
за исковия период м.05.2014г.- м.04.2016г.,
които попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, съдът
приема, че ответницата не е изпаднала в забава, тъй като липсва договорен
падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно изискването на
чл.84,ал.2 от ЗЗД. Като последица от това предявеният иск по
чл.86,ал.1 от ЗЗД за сумата от 283,00лв. се явява неоснователен и като такъв
следва да бъде отхъврлен след отмяната на първоинстанционното решение в частта,
с която е уважен.
По разноските по делото:
При горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1
от ГПК ответницата дължи на ищеца разноски за заповедното производство и
първоинстанционното исково производство съразмерно на уважената част от
исковете срещу нея в общ размер на 140,25лв., като за разликата над тази сума
до присъдения общ размер от 173,00лв.- първоинстанционното решение следва да бъде
отменено.
За възивното производство ищецът има правото на
разноски съразмерно с отхвърлената част от жалбата на ответната страна. От
ищеца се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение , но във
въззивното производство от упълномощения от ищеца процесуален представител не
са извършени реално никакви процесуални действия, /извън бланкетната молба с
която единствено е заявено бланкетно оспорване на жалбата/, поради което съдът
приема, че разноски за настоящата инстанция не се дължат на ищцовата страна.
Съответно,
на основание чл.78,ал.3 от ГПК на ответницата – въззивница се дължат разноски
само за въззивното производство, /доколкото в първоинстанционното производство
такива от нея не са извършени/, съразмерно на уважената част от жалбата й от
47,31лв. /включващи заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение/.
Съдът намира за неоснователно заявеното от въззиваемят-ищец „Т.С.“ ЕАД
възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на заплатеното от ответницата
адвокатско възнаграждение от 200,00лв. При отчитане на фактическата и правна
сложност на делото и извършените от пълномощника на въззивницата процесуални
действия по делото и при съобразяване на факта, че е под минимално установения
размер по Наредба № 1/2004г. /в приложимата редакция/, съдът приема, че то не е прекомерно завишено.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 13.05.2019г.
, постановено по гр. дело № 65258/2018г. на СРС, 58 състав, инкорпорирано като
част от съдържанието на протокола от откритото съдебна заседание на
13.05.2019г. в частта, с което е признато за установено по предявения по реда
на чл.422 от ГПК положителен установителен иск от „Т.С.“ ЕАД срещу В.И.И., че В.И.И.
дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – сумата от 283,00лв.- мораторна
лихва върху главницата от
1 212,18лв. – цена на топлинна енергия, натрупана за периода 15.09.2014г.-
08.06.2017г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
от 15.02.2018г. по ч.гр.д.№ 1811/2018г. по описа на СРС, 58 състав, както и в частта, с която В.И.И. е
осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД разликата над дължимата обща сума от
140,25лв.- до пълния присъден общ размер на сумата от 173,00лв.- разноски за
заповедното и исковото производство, съразмерно на уважената част от исковете,
на основание чл.78,ал.1 от ГПК , ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
по реда на чл.422 от ГПК положителен установителен иск от „Т.С.“ ЕАД срещу В.И.И.,
с предмет – признаване за установено, че В.И.И. дължи на „Т.С.” ЕАД на
основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – сумата от 283,00лв.- мораторна лихва върху главницата от 1 212,18лв. – цена на
топлинна енергия, натрупана за периода 15.09.2014г.-
08.06.2017г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
от 15.02.2018г. по ч.гр.д.№ 1811/2018г. по описа на СРС, 58 състав.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 13.05.2019г. , постановено по гр. дело № 65258/2018г. на СРС, 58
състав, инкорпорирано като част от съдържанието на протокола от откритото
съдебна заседание на 13.05.2019г. в
останалата обжалвана част.
В отхвърлителната част като
необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА “Т.С.“
ЕАД да заплати на В.И.И. - сумата от
47,31лв. - разноски по делото за въззивната инстанция, на основание чл.78,ал.3
от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.