№ 76
гр. Разград, 23.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Валентина П. Димитрова
Членове:Атанас Д. Христов
Петър М. Милев
при участието на секретаря Небенур Р. Хасан
като разгледа докладваното от Валентина П. Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20223300500104 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.267 и сл.от ГПК.
Депозирана е въззивна жалба от Ц. Ц. ИЛ. , Й. ИЛ. Й. и Г. ИЛ. Й., чрез пълномощник
адв.М.Р. М. от АК-Разград против Решение №137/10.08.2021год., постановено по гр.дело №1/2021
г. по описа на ИРС, с което съдът е отхвърлил като неоснователен и недоказан иска, предявен от
ищците, сега жалбоподатели против ответника Н. Й. ИЛ. на правно основание чл.31,ал.2 от ЗС за
заплащане на всеки един от тях на сума в размер на 1 000 лева, поради това, че са били лишени от
ползването на притежаваната от всеки от тях идеална част от недвижим имот, находящ се в
гр.Исперих, подробно описан, за посочен в исковата молба период.
Навеждат се доводи за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното решение, както
и за постановяването му в нарушение на процесуалните правила, поради едностранчиво ценене на
представените по делото доказателства.Прави се искане за отмяна на решението и постановяване
на друго по съществото на спора, с което заявените ищцови претенции да бъдат уважени в
цялост.С жалбата не се правят доказателствени искания.Претендират се разноски.
Ответникът по жалбата, чрез процесуален представител адв.С.Д. от АК-Разград е депозирал
отговор на същата в предвидения законов срок.Застъпва становище за неоснователност на
въззивната жалба, с искане за нейното отхвърляне и потвърждаване на обжалваното
решение.Заявява претенция за разноски.
Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срок от легитимирана страна в процеса,
против акт, подлежащ на въззивен контрол.
В съдебно заседание всяка от страните поддържа заявеното становище с жалбата, съответно с
отговора към нея, чрез пълномощник и съответно с писмена молба от страна на въззиваемия.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
релевираните въззивни основания в жалбата.
1
За да се произнесе, окръжният съд като съобрази следното от фактическа страна :
Съдът е сезиран с искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС, предявени от тримата ищци
срещу ответника Н.И., с цена на всеки от исковете в размер на 1000 лв., които суми се претендират
като обезщетение за неползването от страна на всеки един от ищците, майка и двете й пълнолетни
деца на притежаваната в съсобственост с ответника от всеки от тях 1/12 идеална част от ПИ,
находящ се в град Исперих, област Разградска, с начин на ползване – жилищно застрояване, с
адм.адрес град Исперих, ул.”Димитър Полянов” № 43, за който по ЗРП на град Исперих е отреден
УПИ ХХ от квартал 121, образуван от имот № 1885, с площ на УПИ ХХ от 858.00 кв.м., ведно с
построените в имота: 1. Самостоятелен обект с начин на ползване – жилищна сграда със застроена
площ от 70.00кв.м., ведно с прилежащото мазе с полезна площ от 16.00кв.м.; 2. Самостоятелен
обект с начин на ползване – гараж със застроена площ от 18.00кв.м. и подобрения, при граници и
съседи : улица, УПИ I, УПИ XIX и УПИ II от квартал 121 по плана на града“, като обезщетението
се претендира от ищците за периода от 05.06.2018г. до 14.12.2020г.
Няма спор по делото, че спорният имот е съсобствен между ищците и ответника при права
по 1/12 за всеки от ищците и 9/12 за ответника и е допуснат до делба между тях с решение
№315/05.11.2019г.по гр.дело №301/2019г.по описа на РРС, като с решение по извършване на
делбата №17/31.08.2020г. имотът е изнесен на публична продан.Страните не спорят също така, че
своите идеални части от съсобствения имот ответникът е придобил, чрез договор за издръжка и
гледане, сключен с праводателката и негова майка М.Н.С. живуща в имота с н.а. от 05.06.2018г.,
като прехвърлителката си е запазила правото на безвъзмездно ползване на идеалната част, предмет
на договора.При твърдение, че не били допускани до имота от праводателката на ответника
ищците изпратили до нея нот.покана, която й била връчена един ден преди изповядване на
сделката между нея и ответника, с която поискали от нея заплащане на обезщетение за това, че са
лишени от ползването на имота в размер на 100 лева месечно, считано от 20.03.2018г., ведно със
законната лихва върху всяка просрочена вноска, както определили срок от 7 дни за заплащане на
дължимите към датата на връчване на поканата суми.Поискали също така и същата да им върне
техни движими вещи, намииращи се в имота, подробно посочени в поканата.Отговор на поканата
бил изпратен до ищците от ответника Н.И..С отговора той ги уведомявал за придобиването на ¾
ид.части от съсобствеността , като посочил, че могат да ползват само една стая от имота, която
съответствала на делът им в съсобствеността Поискал да го уведомят за начина на връчване на
ключове и на тримата ищци срещу подпис и чрез куриерски фирми, а по отношение на ползването
на сервизни помещения и кухня в жилището ,посочил, че ще дължат наем, който ще бъде
договорен.
Тъй като не последвала среща между страните или постигане на договорка за ползването на
имота от страна на ищците, същите са предявили чрез пълномощник срещу ответника настоящия
иск, с който претендират заплащане на сума от по 1 000 лева за всеки от тях, като обезщетение по
чл.31,ал.2 от ЗС за периода 05.06.2018г.- 14.12.2020г.
Ответникът Н.И. в законовия срок е възразил против основателността на предявените
искове чрез пълномощник по съображения, че с отговора на нотариалната покана е заявил, че ще
предостави ключове на ответниците и ще им предостави достъп до имота, до него не е изпращана
нот.покана и писмено искане за заплащане на обезщетение преди завеждане на исковата молба.В
зразил е ,че не ползва имота лично и живее в друго населено място.
Пред РС са сочени гласни доказателства, като от разпита на всички свидетели се установява,
че винаги и понастоящем в имота е живяла и живее М.Н.С.. – майка на ответника Н.И., свекърва
на първата ищца и баба на втория и третата от тях.Двете ищцови свидетелки сочат в показанията
си ,че именно М.С. не допускала ищците в имота, но не посочват кога конкретно тримата ищци
или някой от тях е искал достъп до имота и такъв му е бил отказан от Станкова или ответника.
Според св.М. Й., дъщеря на ответника последния се грижел за баба й, която продължавала
да живее в имота, като й носел храна, купувал й лекарства и я водел при нужда по лекари, а в
негово отсъствие тези грижи поемали тя и нейния брат..
Предвид естеството на правния спор пред РС е назначена съдебно-оценъчна експертиза, в.л.
по която е заключило, че месечният наем на процесният имот възлиза на 240 лева.Заключението не
е оспорено от страните и е възприето от съда, като въззивната инстанция също го възприема като
компетентно и обосновано.
За да отхвърли предявеният от ищците иск като неоснователен РС е приел, че не се
2
установява по делото с оглед доказателствената тежест, че ответникът лично е ползвал в
посочения в молбата период съсобствения между него и ищците имот, както и, че към него не е
била отправяна покана за заплащане на обезщетение, с оглед неговото изпадане в забава от деня на
поканата.
Съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно
нейното предназначение, по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея
съобразно правата им. А според нормата на чл. 31, ал. 2 ЗС, когато общата вещ се ползва лично
само от някой от съсобствениците, той дължи обезщетение на останалите за ползата, от която са
лишени от деня на писменото поискване. Установеното от закона правило съставлява имуществен
коректив за онзи от съсобствениците на една обща вещ, който е лишен от възможността да я
ползва според нейното предназначение, в рамките на притежавания обем права в съсобствеността.
Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС се явява частен случай на общата забрана по чл. 59 ЗЗД едно лице
да се облагодетелства за сметка на друго лице, като препятства макар и по силата на едно
правомерно от гл. т. на закона поведение възможността да се упражнява едно субективно
материално право- правото на съсобственика да ползва лично своята част от имота. За да възникне
задължението за заплащане на обезщетение от страна на съсобственика, който чрез ползване
лишава другите съсобственици от възможността да ползват и те общата вещ, законът изисква само
едно условие - писмено поискване. След получаването му съсобственикът изпада в забава и от
този момент той дължи заплащането на обезщетение. Следователно фактическият състав на това
обезщетение включва следните кумулативни предпоставки: съсобственост върху вещта; лично
ползване на вещта от единия съсобственик, като този съсобственик да възпрепятства чрез
фактически и правни действия останалите съсобственици да ползват вещта съобразно нейното
предназначение, и писмена покана за заплащане на обезщетение от другия съсобственик.
В разглеждания случай не се спори между страните и се установява безспорно по делото, че
за исковия период е налице съсобственост между страните по отношение на процесния имот.
По отношение на втората материалноправна предпоставка лично ползване на вещта от
единия съсобственик, като този съсобственик да възпрепятства чрез фактически и правни действия
останалите съсобственици да ползват вещта съобразно нейното предназначение, съдът намира
следното.
Съобразно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 7/2012 г. по т. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, лично ползване по
смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС представлява всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства
или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се
събират добиви и граждански плодове.
Безспорно от събраните по делото доказателства се установява, че през процесния период
жилището се е ползвало само от праводателката на ответника, а ищците не са обитавали и не е
ползвали по никакъв друг начин имота.
По отношение на последната материалноправна предпоставка за уважаване на предявената
искова претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Наличието на писмено поискване, което е регламентирано в разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС
и отправено от въззивнииците към въззиваемия за заплащане на обезщетение по цитираната
разпоредба този съд намира за инкорпорирано едва в исковата молба, връчена на ответника на
22.01.2021г., тъй като същото се различава от поканата изпратена до праводателката на ответника
М.С.. Изрично е посочен периодът, за който се претендира това обезщетение – 05.06.2018 г.,
датата на която ответникът е придобил собствеността върху имота, до 14.12.2020г. когато
вероятно е осъществена публичната продан на съсобствения между страните имот. Така
отправеното искане ще породи правните си последици от момента, в който е стигнало до другия
съсобственик, т. е. последният момент, до който ищецът претендира заплащане на обезщетението,
ще е моментът на получаването на отговора на исковата молба от въззиваемия.
С оглед изложеното по-горе, настоящият съдебен състав намира, че след като писменото
поискване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е отправено до ответника Н.Й. И. с отговора на исковата
молба и ищците претендират обезщетение за минал период, какъвто е процесния - 05.06.2018 г. до
14.12.2020 г., искът не следва да бъде уважаван, тъй като съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС "Когато общата
вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за
ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. " От разпоредбата се установява, че
3
съсобственикът, в конкретния случай въззивниците , могат да претендират обезщетение от деня на
получаването на писменото поискване от съсобственика ползващ имота – въззиваемия Н.И., а не за
периода, който предхожда писменото поискване. В този смисъл е константна и практика на ВКС,
че такова обезщетение може да се претендира, само и единствено, ако е изпратено писмено
поискване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС и то от деня на получаването му от ползващият имота
съсобственик, а не за минал период.
Поради изложеното обжалваното решение следва да бъде потвърдено от въззивния състав,
който не споделя доводите на въззивниците за основателност на предявените искове.
С оглед изхода на спора на въззиваемата страна се дължат направените от нея разноски пред
въззивната инстанция на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но тъй като няма доказателства за сторени
такива, то не следва да й се присъждат.
Така мотивиран, Разградският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 137/10.08.2021год., постановено по гр.дело №1/2021 г. по
описа на РС –Исперих в производство по искове с правно основание чл.31,ал.2 от ЗС.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на осн.чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4