№ 40
гр. София, 12.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Членове:Мариана Георгиева
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Ели Й. Гигова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100508024 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 09.03.2021 год., постановено по гр.дело №40488/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 76 с-в, СВ. В. Н. и ИР. С. Н. са осъдени да заплатят на „Т.С.” ЕАД по искове
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
при условията на разделност /т.е. всяка от тях по 1/2 част/ от следните суми: 117 лв. –
главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 27.08.2017
год. до 30.04.2018 год. в топлоснабден имот /с абонатен №**********, ИД №156495/, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба –
27.08.2020 год. и 23 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от 15.09.2017 год. до 19.08.2020 год., както и на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК
направените разноски по делото в размер на 283 лв., като исковете са отхвърлени до
пълните им предявени размери, а искът за главницата – и за останалата част от периода/.
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците СВ. В. Н. и
ИР. С. Н.. Жалбоподателите поддържат, че от данните по делото било видно, че от 10
години имотът бил със спряно топлоподаване и с отстранена тръбна инсталация. Това се
отнасяло и за съседните апартаменти. Липсвал подписан между страните писмен договор.
1
Непоисканата от потребителя доставка на отопление не пораждала задължения за него.
Нарушени била Директива 2006/32/ЕС и Директива 2012/27 ЕС. Неправилно
първоинстанционният съд бил отказал откриването на производство по реда на чл. 193 ГПК
по оспорване истинността на подписа на В.С.Н. върху протокол от 28.09.2018 год. и
протокол от 12.11.2012 год. Всички етажни собственици на процесната сграда се били
отказали от услугите на ищеца. Не следвало да бъде кредитирано заключението по съдебно-
счетоводната експертиза. Ето защо молят решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част.
Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото въз основа на събраните писмени доказателства, че апартамент
№60, находящ се гр.София, ж.к.“******* е бил придобит от В.С.Н.. Последният е починал
на 18.07.2013 год. и е оставил за свои наследници по закон съпругата си ИР. С. Н. и дъщеря
си СВ. В. Н. – ответниците по делото. Доказано е също така, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост, в която се намира този имот, е била
присъединена към топлопреносната мрежа – това обстоятелство е извънсъдебно признато от
наследодателя на ответниците в констативен/приемо-предавателен протокол от 10.09.2013
год. /подписан от него/ – наличието на щранг-лира /която е затапена, но не е прекъсната/
предполага съществуващи главни линии на отоплителната инсталация /които са обща част –
виж чл. 38, ал. 1 ЗС/, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК с оглед останалите
обстоятелства по делото настоящият съдебен състав намира, че отговаря на истината /при
това положение СРС не е допуснал процесуално нарушение, макар да не се е произнесъл по
искането на ответниците по чл. 193 ГПК, формулирано на стр. 1, абзац 3 от отговорите на
исковата молба/.
2
В този смисъл следва да се приеме, че ответниците се явяват потребители на енергия за
битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74
от 2006 год./, респ. имат качеството на битови клиенти по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ
/нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение /респ. техният наследодател/
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, въззивният съд
приема, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата през
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото
– справка от проверка на пломбирани радиатори, документ за главен отчет,
констативен/приемо-предавателен протокол, гласните доказателства чрез разпита на
свидетелката П.Д.Т., чиито показания следва да бъдат ценени като ясни, последователни и
кореспондиращи с останалия доказателствен материал, както и от заключението на вещото
лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на крудитиране с
оглед останалите данни по делото, че през исковия период в процесния имот е имало щранг-
лира в банята, като радиаторите в кухня, стая и хол са били демонтирани, а щранговете –
прекъснати и не се е доставяла енергия за битово горещо водоснабдяване, както и че
стойността на доставената топлинна енергия за отопление възлиза на 199.72 лв. /суми за
сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване не са били начисляване, респ. не се и
претендират от ищеца/.
Следователно настоящият съдебен състав приема, че при определяне на дължимите
суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология и е доказана
3
по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответниците топлоенергия в
определено количество.
Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се посочи, че според разпоредбата
на чл. 153, ал. 6 ЗЕ, потребителите в сграда – етажна собственост, които прекратят
топлоподаването към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща
арматура, остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и
от отоплителните тела в общите части на сградата. А нормата на чл. 6.9 от Методиката по
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването предвижда, че при щранг-лира
без уред за дялово разпределение /както е в разглеждания случай/ инсталираната мощност се
определя по изчислителен път и се прилага разпоредбата по т. 6.5. – прилага се
екстраполация по максимален специфичен разход на сградата.
Неоснователен е и доводът на жалбоподателите относно приложението на установената
в разпоредбата на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните
съображения:
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/2016 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на
ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя
характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това.
Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на
централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП.
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в
топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението
ДВ, бр. 30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна
енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни интереси,
включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който
законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти
между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при доставката на централно
отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от
всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва
сградната инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по
общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху
отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно
отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната
инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на
централно отопление в сградата.
С оглед така дадените разрешения, въззивният съд приема, че непоискана доставка на
4
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна
инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено надлежно
искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната
станция в сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от
топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален обект в
сградата може по споразумение с топлопреносното дружество да спре подаването на
топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на собствения си имот,
като остане потребител единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация
и на енергия за общите части на сградата. В частност по делото нито се твърди, нито е
установено наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл. 153, ал.
2 ЗЕ, направено през процесния период – 27.08.2017 год. до 30.04.2018 год., а
доказателствената тежест в тази насока е била на ответниците /същите твърдят, че такова
искане е било направено едва на 28.09.2018 год., но това обстоятелство е напълно
ирелевентно за предмета на спора, поради което и първоинстанционният съд не е допуснал
процесуално нарушение като не се е произнесъл по искането им по чл. 193 ГПК,
формулирано на стр. 2, абзац предпоследен от отговорите на исковата молба/. Следователно
доставената през исковия период топлинна енергия не се явява непоискана, респективно
ответниците дължат нейната стойност.
Според чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите за топлинна
енергия за процесния период са били начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски,
за които са издавани фактури, като след края на отоплителния сезон са изготвяни
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. Въззивният съд
намира, че това не съставлява нарушение на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО –
транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност
/отм./ – § 3 от ДР на ЗЕЕ /отм./, според която в сметките трябва да се включва само реално
потребена енергия, включително по отношение на топлинната енергия от сградна
инсталация, която също е реално консумирана от потребителите. Освен това чл. 13.1 от
директивата изисква осигуряването на индивидуални измервателни уреди, доколкото това е
технически осъществимо. Посочената директива е отменена с Директива 2012/27/ЕС от
05.06.2014 год., която също е транспонирана в българското законодателство чрез Закона за
енергийната ефективност, в сила от 15.05.2015 год. - § 2 от ДР на ЗЕЕ. Плащането по
прогнозни сметки съответства на посоченото в чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, като ежемесечните
прогнозни сметки са в полза и на двете страни по правоотношението – потребителят може
да заплати както повече, така и по-малко от изразходваната за този месец енергия, респ.
топлопреносното предприятие на свой ред може да подаде повече или по-малко количество
от заплатената му топлинна енергия. В крайна сметка обаче с последната изравнителна
сметка взаимоотношенията между страните се уреждат справедливо и потребителите
заплащат реално изразходваната от тях енергия за целия отчетен период.
Доколкото протоколът за проведено Общо събрание на етажните собственици на
процесната сграда от 12.11.2012 год. не е подписан от В.С.Н., то СРС не е допуснал
5
процесуално нарушение като не е открил производство по реда на чл. 193 ГПК във връзка с
искането на ответниците /направено в подадените от тях писмени отговори на исковата
молба/.
В този смисъл при установеното облигационно правоотношение между страните, при
съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба и приложимите
Общи условия на ищеца, приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 год. на Съвета
на директорите на „Т.С.“ ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 год. на КЕВР,
регламентиращи съответно начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия /според чл. 33, ал. 1 от Общите условия, задълженията за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия са възникнали като срочни /дължими са в 45-
дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят/, както и с оглед счетеното за
основателно възражение за погасителна давност на ответниците /чл. 120 ЗЗД и чл. 131 ГПК/,
законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че предявените искове се явяват
основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 09.03.2021 год., постановено по гр.дело №40488/2020
год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6
7