№ 15607
гр. София, 16.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИХАЕЛА КАСАБОВА-
ХРАНОВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20241110176760 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по предявени от И. В. В. с искова молба вх. № 418053/23.12.2024 г.
и искова молба вх. № 418057/23.12.2024 г. срещу „...“ ООД обективно кумулативно
съединени искове, както следва:
- установителен иск с правно основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19
ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за
потребителски кредит № 862699/16.05.2023г.,
- осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати недължимо платените по договор потребителски кредит №
862699/16.05.2023г. суми, както следва: 59,60 лв., представляваща възнаградителна
лихва за периода от 23.05.2023 г. до 22.08.2023 г., както и 302,40 лв., представляваща
неустойка за непредоставено обезпечение по чл. 5 от договора, ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 23.12.2024г., до
окончателното й изплащане.
- установителен иск с правно основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19
ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за
потребителски кредит № 1008992/29.01.2024г., както и осъдителни искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати недължимо
платените по договор за потребителски кредит № 1008992/29.01.2024г. суми, както
следва: 74,28 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 05.02.2024 г. до
06.05.2024 г., както и 381,62 лв., представляваща неустойка за непредоставено
обезпечение по чл. 5 от договора, ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на исковата молба – 23.12.2024г., до окончателното й изплащане.
С определение № 21779/17.05.2025 г. на основание чл. 213 ГПК съдът е съединил
производството по гр. д. № 76767/2024 г. по описа на СРС, 182 състав в едно общо
производство с настоящото гр. д. № 76760/2024 г. по описа на СРС, 182 състав, което
да продължи под номер № 76760/2024г.
Ищецът твърди, че на 16.05.2023г. бил сключил с ответника договор за
1
потребителски кредит № 862699, по силата на който заемодателят предоставил на
ищеца сума в размер на 800 лв., която следвало да бъде възстановена до 22.08.2023 г.,
при ГЛП 44.5 % и ГПР на 56.77 %. Сочи, че на 29.01.2024г. сключил с ответното
дружество и договор за потребителски кредит № 1008992, по силата на който
заемодателят предоставил на ищеца сума в размер на 1000 лв., която следвало да бъде
възстановена до 06.05.2024 г., при ГЛП 44.5 % и ГПР на 56.66%. Поддържа, че в чл. 5,
във връзка с чл. 11 от процесните договори било предвидено условието за
обезпечаване на договора за паричен заем с предоставяне на банкова гаранция или
поръчител, които да отговарят на предвидените условия в чл. 5 от договора. При
непредоставяне на уговорените гаранции в тридневен срок от подписване на договора
заемополучателят следвало да заплати неустойка в размер на 302.40 лв. по ДПК №
862699, респективно 366,82 лв. по ДПК № 1008992, чийто размер бил начислен с
подписването на договора и изготвянето на погасителния план към него, която сума
била включена в крайната сума за връщане. Ищецът излага подробни съображения, че
посредством клаузата, предвиждаща задължение за потребителя за заплащане на
неустойка за непредоставяне на обезпечение, заемодателят получавал допълнителна
печалба извън уговорената възнаградителна лихва, същата накърнявала добрите нрави,
тъй като излизала извън присъщите й функции, и не била свързана с претърпени от
кредитора вреди, а се целяло единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Поддържа се, че начислената сума за неустойка не е включена в годишния процент на
разходите по кредита, а според него следвало да бъде включена в него като разход по
кредита, поради което сключеният договор бил недействителен съгласно чл. 22 вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 и чл.19 ЗПК. Сочи се, че е погасил всички суми по договора, в това
число и за неустойка и възнаградителна лихва, поради което, с оглед
недействителността на договора за кредит съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължал
единствено чистата стойност, то ответникът следвало да върне получените без правно
основание суми. По изложените съображения моли за уважаване на предявените
искове. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответното дружество „...“ ООД е
депозирало отговор, с който изразява становище за недопустимост на предявените
искове, поради липса на правен интерес от предявяване на установителен иск,
доколкото вземанията по договорите били погасени по твърдение на ищеца. Излага
съображения за злоупотреба с права и твърди, че е налице основание за прилагане на
чл. 213 ГПК за съединяване на образуваните от ищеца срещу него в СРС дела.
Поддържа, че на ищеца не му се следват разноски по всяко едно от посочените дела.
По същество оспорва предявените искове като неоснователни. Поддържа, че не е
налице недействителност на процесните два договора по смисъла на ЗПК, респективно
не е налице сочения в исковата молба порок на договора, изразяващ се в липса на
посочване на действителния ГПР по съглашението. Сочи, че валидно са уговорени в
изискуемата от закона форма основните параметри на договора – главница и лихви, в
съответствие с всички изисквания на ЗПК. Оспорва твърдението, че с клаузата за
неустойка се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че уговорената
неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Заявява, че кредитополучателят е
разполагал с 14 дни, за да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29
ЗПК, информация за което е получил още със СЕФ, но не е сторил това. Оспорва
осъдителните искове. Твърди се, че доколкото договорите не се недействителни, то е
налице валидно правно основание да задържи плащанията по тях. Изтъква, че ищецът
не сочи доказателства за заплащане на процесните суми. Моли за отхвърляне на
предявените искове. Претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
С окончателния доклад по делото на основание с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК за
2
безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване са обявени следните
обстоятелства: 1) че между страните има сключен договор за договор за
потребителски кредит № 862699/16.05.2023г., с твърдените клаузи, в това число и
клаузата на чл. 11, предвиждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на
обезпечение; 2) че между страните има сключен договор за договор за потребителски
кредит № 1008992/29.01.2024г. с твърдените клаузи, в това число и клаузата на чл. 11,
предвиждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение; 3) както
и че при изчисляване на ГПР по процесните два договора не е включен разходът за
неустойка.
По договор ДПК № 862699/16.05.2023г.
Не е спорно между страните, а и от ангажираните доказателства се установява, че
ответникът е предоставил на ищеца сумата от 800 лв., която последният се е задължил
да върне на 14 седмични вноски в срок до 22.08.2023 г., че заемът е сключен при
фиксиран ГЛП 44,5 % и ГПР 56,77 %, като общата стойност на плащанията по
договора възлиза на 859,60 лв. Предвидено е кредитът да бъде обезпечен с поръчител
или банкова гаранция – по избор на кредитополучател. Съгласно чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от
договора е предвидено възникване на вземане за неустойка - в случай че заемателят не
предостави обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, дължи на
кредитора неустойка в размер на сумата 302,40 лв., платима разсрочено по начин,
подробно посочен в погасителния план в договора за кредит.
От погасителния план към договора за кредит се установява, че при заплащане на
главница и възнаградителна лихва размерът на общото задължение по кредита възлиза
на 859,60 лв., а с включена неустойка – 1162 лв. Неустойката се начислява и заплаща
едновременно с погасителната вноска.
По договор ДПК № 1008992/29.01.2024.
Не е спорно между страните, а и от ангажираните доказателства се установява, че
ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1000 лв., която последният се е
задължил да върне на 14 седмични вноски в срок до 06.05.2024 г., че заемът е сключен
при фиксиран ГЛП 44,5 % и ГПР 56,66 %, общата стойност на плащанията по
договора възлиза на 1074,38 лв. Предвидено е кредитът да бъде обезпечен с поръчител
или банкова гаранция – по избор на кредитополучател. Съгласно чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от
договора е предвидено възникване на вземане за неустойка - в случай че заемателят не
предостави обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, дължи на
кредитора неустойка в размер на сумата 381,62 лв., платима разсрочено по начин,
подробно посочен в погасителния план в договора за кредит.
От погасителния план към договора за кредит се установява, че при заплащане на
главница и възнаградителна лихва размерът на общото задължение по кредита възлиза
на 1074,38 лв., а с включена неустойка – 1456 лв. Неустойката се начислява и заплаща
едновременно с погасителната вноска.
Общи факти по двата процесни договора
Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора страните се споразумяват, че договорът за
кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения: 1.
Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за
период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в
размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща
договорената главница и лихва или 2/ поръчителство на едно или две физически лица.
Условията, на които трябва да отговарят поръчителите са следните – при един
поръчител – осигурителният му доход следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти
размера на минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители – в
размер на не по-малко от 4 пъти за всеки от тях; да не са поръчители по други
договори за кредит, сключени с кредитора; да не са кредитополучатели по договори за
3
кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към
банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР на БНБ;
да представят служебна бележка от работодателя или друг съответен документ,
удостоверяващ размера на получавания от тях доход. Според чл. 5, ал. 2 от договора,
срокът за предоставяне на обезпечението е до три дни от сключването на договора.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебно-
счетоводната експертиза се установява, че по ДПК № 862699/16.05.2023г. ищецът е
погасил сумата в общ размер на 1162 лв., от която главница – 800 лв., договорна лихва
- 59,60 лв. и неустойка - 302,40 лв. ГПР без да се включва неустойката е: 56,80%., а
при включване и на разхода за неустойка ГПР по договора възлиза на 1467,15%. по
ДПК № 1008992/29.01.2024г. ищецът е погасил сумата в общ размер на 1456 лв., от
която главница – 1000 лв., договорна лихва - 74,38 лв. и неустойка - 381,62 лв. ГПР без
да се включва неустойката е: 55,65 %., а при включване и на разхода за неустойка ГПР
по договора възлиза на 1497,02%.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Предявени са при обективно кумулативно съединяване установителни искове с
правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и осъдителни искове с правно
основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
За да бъдат уважени предявените установителни искове в тежест на ищеца е да
докаже, че между страните по спора е сключен договор за кредит с описано в исковата
молба съдържание, както и че част от съдържанието на договора е клауза,
предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, че при
сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК и ЗЗП, както и
че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна
информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора, респективно, че клаузите са уговорени
индивидуално.
Съдът намира, че процесните договори за потребителски попадат в обхвата на чл.
9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като
кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
Следователно, за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата
по ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не
е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената във всеки от
процесните договори неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото
на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
4
определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен
лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 16.05.2023г. (датата на сключване на ДПК
862699) означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 63,85 %
от заетата сума, при основен лихвен процент на БНБ 2,77 %, съответно към
29.01.2024г. (датата на сключване на ДПК 1008992) означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 68,95 % от заетата сума, при основен лихвен
процент на БНБ 3,79 %. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход
по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа
множество ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид
характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за
предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за
предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително
затруднение за потребителя-заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез
поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение
подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални
документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за учредяването на която
също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна институция.
Следователно, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними
от длъжника, то кредиторът цели да се обогати, въвеждайки основание за договорна
отговорност на потребителя, който да дължи неустойка в размер по-голям от този на
главницата по съответния договор, като още към момента на сключване на договора
съдът приема, че за кредитора е било ясно, че задължението на потребителя няма да
бъде изпълнено, съответно ще са налице предпоставките за дължимост на тази сума.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив,
тридневният срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се
поражда задължението на заемателя за плащане на неустойката, независимо от
неговите последващи действия. Следователно от значение за интереса на кредитора
при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на
краткия тридневен срок.
На следващо място следва да се посочи, че компенсаторната неустойка
санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на
заемателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали
заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати.
Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да
гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и
вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от
невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако
заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е
обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи
5
независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не е без значение и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 37 % от размера
на заетата сума и по двата процесни договора. Касае се за вземане, което, ако беше
включено в размера на годишния процент на разходите, той при всяко положение би
надхвърлил законоустановения размер от 63,85 % по ДПК от 16.05.2023 г., съответно
68,95 % по ДПК от 29.01.2024 г. Единствено формалното уреждане на вземането като
неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си
нищожност на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите.
Съгласно задължителните за съда разяснения, дадени с Решение от 21.03.2024г. на
СЕС по дело С-714/2022г. по преюдициално запитване, член 10, параграф 2, буква ж) и
член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. Следователно изискването
за посочване на годишен процент на разходите в договора съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК е нарушено не само когато такъв изобщо не е посочен, но и когато посоченият в
договора ГПР не отговаря на действителния, тъй като не включва всички предвидени в
закона разходи. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание
на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е
посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти,
което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме,
че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което същият заблуждава
потребителя относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на
посочените в договора на годишна база и се приравнява на липсващ такъв.
Същото виждане е възприето и в актуалната практика на ВКС, обективирана в
решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II ТО, според което
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това
води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на този компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски
кредит има същата последица, както и непосочването му.
В случая съдът намира, че посоченият в процесния договор за кредит ГПР не
отговаря на действително приложения от ответното дружество към конкретния
кредитен продукт.
Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване
6
на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване
на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 56,77 % годишно, а не
над 1456 % по ДПК 862699/16.05.2023 г., съответно 56,66 % годишно, а не над 1497 %
по ДПК 1008992/29.01.2024г., съгласно заключението на ССчЕ, което съдът кредитира
по реда на чл. 202 ГПК като обективно и компетентно изготвено. При това положение
посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК – непосочване на реалния годишен процент на разходите. Последицата, свързана с
неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК,
която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен, поради противоречие със закона. Ето защо и доводите на ответника в
обратен смисъл са неоснователни.
По изложените съображения предявените установителни искове са основателни и
следва да бъдат уважени.
По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
При исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на „получаване без основание"
обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение.
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго, вкл. в случаите на нищожни договори (т. 1 на ППВС № 1/1979
г.). Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а
ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за
задържане на полученото от ищеца по процесния договор.
С оглед изводите, до които съдът достигна, следва да бъдат уважени и
предявените искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, доколкото потребителят не дължи на
кредитора нищо над чистата стойност на кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23
ЗПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че от ангажираните по делото
доказателства, противно на твърденията на ответника се установи ищецът да е погасил
задълженията си по процесните договори, в това число и за неустойка и
възнаградителна лихва.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. Същият е извършил разноски за заплатени държавни такси по предявените от
него искове в размер на сумата от общо размер на 311,14 лв. за държавна такса и такса
по чл. 102з, ал. 2 ГПК за служебно изготвяне на преписи, депозит за вещо лице – 400
лв., които следва му се присъдят.
Наред с това ищецът претендира и разноски за адвокатско възнаграждение в
размер общо на 3600 лв. по всяко от съединените дела, съгласно представени два
договора за правна защита и съдействие от 10.02.2025 г., които договори служат за
разписка за заплатените в брой суми.
Ответникът своевременно е релевирал възражение по смисъл на чл. 78, ал. 5
ГПК на претендираното адвокатско възнаграждение, което на намира за основателно.
При преценката си за основателността на възражението съдът съобрази ниската
фактическа и правна сложност на делото, изобилната съдебна практика по поставените
за разрешаване въпроси, приключването му в рамките на едно съдебно заседание, в
което е прието заключение на ССчЕ, защитавания материален интерес и конкретно
проявената процесуална активност по делото, актуалната съдебна практика относно
7
(не)задължителността на Наредбата за възнагражденията за адвокатската работа, която
настоящият съдебен състав разглежда като ориентир за справедливото възмездяване на
адвокатската работа, идентичната защита и доводи, изтъкнати по всеки иск,
обусловеността на осъдителните претенции от установителните, както и практиката на
СЕС, че в тежест на загубилата страна следва да бъдат възложени разумни,
пропорционални и справедливи разноски за адвокатско възнаграждение и
разясненията, дадени с Определение № 29/20.01.2020 г. по ч. т. д. № 2982/2019 г. на
ВКС, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен
ответник обективно кумулативно съединени оценяеми искове, интересът, върху който
следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът
от цената на всички искове. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че в полза на
ищеца следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер
общо на 450 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявените от И. В. В., ЕГН ********** с адрес: гр. .......
срещу „...“ ООД, ЕИК ..., с адрес: гр. ....., искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1,
вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК НИЩОЖНОСТТА на:
- договор за потребителски кредит № 862699/16.05.2023г;
- договор за потребителски кредит № 1008992/29.01.2024г.
ОСЪЖДА „...“ ООД, ЕИК ..., с адрес: гр. ..... да заплати на И. В. В., ЕГН
********** с адрес: гр. ....... на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 59,60 лв.,
представляваща заплатена без основание сума за възнаградителна лихва, начислена за
периода от 23.05.2023 г. до 22.08.2023 г. по договор за потребителски кредит №
862699/16.05.2023г., сумата 302,40 лв., представляваща заплатена без основание сума
за неустойка за непредоставено обезпечение по чл. 5 от договор за потребителски
кредит № 862699/16.05.2023г., сумата 74,28 лв., представляваща заплатена без
основание сума за възнаградителна лихва, начислена за периода от 05.02.2024 г. до
06.05.2024 г. по договор за потребителски кредит № 1008992/29.01.2024г., сумата
381,62 лв., представляваща заплатена без основание сума за неустойка за
непредоставено обезпечение по чл. 5 от договор за потребителски кредит №
1008992/29.01.2024г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
исковата молба – 23.12.2024г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „...“ ООД, ЕИК ... да заплати на И. В. В., ЕГН ********** на
основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата 1161,14 лв. разноски пред настоящата инстанция.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8