РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И Е
№ 601
гр. Пловдив, 11.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Пловдив, ХІІI състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕОРГИ ПАСКОВ
при участието на секретаря Диана Караиванова, като разгледа докладваното от съдия Георги Пасков административно дело № 692 по описа за 2021г. на Пловдивския административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Дял трети, Глава десета, Раздел първи от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/.
Образувано е по жалба, предявена от И.Ф.И., с ЕГН **********, със съдебен адрес ***, кант. 103, против Решение № 2153-15-46/19.02.2021г. на Директора на ТП на НОИ гр.Пловдив, с което е отхвърлена като неоснователна жалба с вх. № 1012-15-31/26.01.2021г. на посоченото лице против Разпореждане № 151-00-14480-3/15.12.2020г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - гр. Пловдив, с което на И.Ф.И., на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г., е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ), на основание чл. 54а от КСО и чл. 62 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. и разпореждането е потвърдено изцяло.
В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на оспорваното решение и се иска неговата отмяна от съда и връщане на преписката с указания за ново разглеждане от компетентния административен орган. Подробни съображения се излагат в писмена защита. Претендират се съдебни разноски.
Ответникът по жалбата – Директорът на ТП на НОИ гр. Пловдив, чрез процесуалния си представител, е на становище, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Поддържа се, че оспореният административен акт е законосъобразен и съдържа фактическите и правни основания за неговото постановяване. Допълнителни съображения се излагат в писмено становище, приложено по делото. Претендира се присъждане на съответното юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след преценка на събраните доказателства, като разгледа становищата и възраженията на страните по делото, намери за установено следното:
По допустимостта:
Жалбата е подадена в предвидения за това срок от лице с правен интерес, което налага извод за нейната допустимост.
По същество:
Административното производство е започнало по повод подадено от жалбоподателя Заявление за отпускане на ПОБ с вх. № 7985/23.06.2020 г. като в същото е посочено, че заявителят е упражнявал трудова дейност във Великобритания като трудовото му правоотношение с работодателя му (Minor Weir and Willis) е прекратено считано от 12.04.2020г. Деклариран е период на упражняване на трудовата дейност при същия работодател: 12.08.2012г.-11.04.2020г.
Съгласно справка с вх. № 151-00-14480-1/29.06.2020г. във връзка със заявлението са приети други документи: Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004, Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004г., копие на ПД U1 от Великобритания и копия от документи от Великобритания.
В представената Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. лицето е вписало, че: последният му период на заетост е във Великобритания от 12.08.2012г. до 11.04.2020 г.; през периода на последната му заетост в чужбина, съпругата и децата му са живяли в държавата по последната му заетост, а преобладаващата част от роднините му са живели в Република България; притежава собствено жилище в държавата по последната му заетост и в България; преобладаващата част от социалните му контакти са в България и възнамерява да се установи в страната. Декларираните данни са към 23.06.2020г.
В Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 И. е вписал периоди на осигурена за безработица заетост: 16.01.2011г. до 07.04.2012г. и 12.08.2012г. до 11.04.2020г., които желае да бъдат удостоверени от Великобритания.
В мотивите на обжалваното решение е прието, че се касае за отпускане на ПОБ при прилагане на разпоредбите на чл. 61 - 65 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл. 54а–54б от КСО, поради което при разглеждане на заявления, подадени при прилагане на разпоредбите на чл. 61 - 65 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл. 54а – 54б от КСО, от съществено значение е определяне на пребиваването на лицата, поради това, че този въпрос оказва влияние спрямо компетентността на българската институция по отношение на отпускането и изплащането на паричните обезщетения за безработица. Посочено е, че по правило всяко лице, което осъществява дейност като заето лице или самостоятелно заето лице в дадена държава-членка, се подчинява на първо място на законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическа дейност (член 11, § 3, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.).
Съобразена е разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност, съгласно която напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Като е посочено, че в този случай, съгласно чл. 65, § 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., това лице получава парично обезщетение за безработица в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице, като това обезщетение се предоставя от институцията по пребиваване.
Поради данните, които И. е вписал в декларацията за определяне на пребиваването във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) 883/2004 г. и представения документ U1, съгласно който компетентната институция на Великобритания е удостоверила, че в двата посочени по-горе периода на осигурена заетост жалбоподателят е упражнявал дейност като наето лице във Великобритания, както и от другите приложени от лицето документи, се е установило, че не се доказва по безспорен начин пребиваването на И. в Република България, чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС (ЕSSI) до КИ на Великобритания е изпратен СЕД Н005 - искане за информация за пребиваване за извършване на проверка относно пребиваването на лицето в съответствие с член 11, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009г. Едновременно с това, отново по електронен път до КИ на Обединеното кралство са изпратени и формуляри СЕД U001 СВ и U003 за удостоверяване на декларираните от лицето осигурителни периоди и доход и производството по отпускане на ПОБ е спряно на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, съгласно Разпореждане № 151-00-14480-1/24.08.2020г. на Ръководителя на осигуряването за безработица,
Чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС (ЕSSI), от КИ на Великобритания е получен отговор с вх. № 3206-15-79/03.11.2020г., съгласно който е предоставена информация във връзка с данните за пребиваване на лицето: Държава на пребиваване: Обединено кралство.
С Разпореждане № 151-00-14480-2/04.12.2020г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив, производството по отпускане на ПОБ е възобновено на основание чл.55 от АПК.
С оглед постъпилата документация, е прието, че лицето не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004г., тъй като държавата-членка по пребиваване и държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната му заетост съвпадат.
При тези данни е издадено Разпореждане № 151-00-14480-3/15.12.2020 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б.“а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. е постановен отказ за отпускане на ПОБ по подаденото от И. заявление. Разпореждането е обжалвано от него пред горестоящия административен орган, който с оспорваното в настоящото производство решение го е потвърдил като е приел, че в жалбата си И. е изложил несъстоятелни доводи по отношение на твърденията му за отмяна на обжалваното разпореждане.
Констатирано е, съгласно съдържащите се в административната преписка документи, че жалбоподателят е направил искане за отпускане на ПОБ при прилагане на разпоредбите на чл. 61-65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл. 54а и чл. 54б от КСО. В тази връзка е прието, че НОИ като компетентна институция, пред която е подадено искане за преценка правото на ПОБ, следва да съобрази пребиваването на лицата по време на последната им заетост.
Посочва се, че предвид документ Н006, с който компетентната институция на Обединеното кралство е удостоверила, че за периода на заетост именно Великобритания се явява страна по пребиваване и предвид чл. 5, т. 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, се удостоверява по безспорен начин, че пребиваването на И. и посочените в жалбата му факти и обстоятелства (налично притежавано имущество, социални и лични контакти и намерение за установеност) се явяват ирелевантни и не водят до промяна в преценката по отношение на пребиваването на лицето.
С оглед на тези съображения е обоснована законосъобразността на Разпореждане № 151-00-1448-3/15.12.2020 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при Териториално поделение на НОИ - гр. Пловдив, с което на И. на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО и чл. 62 от Регламент (ЕО) 883/2004 г.
В хода на настоящото съдебното производство по делото са приобщени, представени от жалбоподателя копия на: нотариален акт за собственост на жилище построен от ЖСК „***“ – Пловдив № 185, том 12, дело № 4903/1984г.; разписки за заплащане на битови сметки; договор между жалбоподателя и мобилен оператор за предоставяне на съобщителни услуги, приходни квитанции за заплащане на данъчни задължения за недвижим имот и МПС; свидетелство за управление на МПС, издадено на 17.07.2020г.; договори за предоставяне на услуги, сключени между И.И. и мобилни оператори; разрешения за поставяне на преместваеми съоръжения за местодомуване на МПС, издадени от район „Южен“ при община Пловдив.
В приетата по делото административна преписка се съдържат: заявление за отпускане на ПОБ с вх.№ 7985/23.06.2020г. и заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 от И.И., декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004г., копие на ПД U1 и други документи от Великобритания (непреведени); справки за приети, върнати и липсващи документи към заявление за отпускане на ПОБ; писмо с изх. № У-151-00-14480-1/29.06.2020г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив; заявление с вх. № 10286/10.08.2020г. за промяна на декларираните обстоятелства; служебна бележка за банкова сметка *** И.И.; формуляри: Н005-искане за информация за пребиваване, U001СВ-искане за осигурително досие-трансграничен работник, U003-искане за информация за заплата и Н005-отговор на искането за информация за пребиваване, изпратени чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС (ЕSSI), от компетентната институция на Великобритания; справки към 07.12.2020г. от Регистъра на трудовите договори и Регистъра на осигурени лица на НАП за И.И.; справка от НБД „Население“ на ГД ГРАО и писмо с изх. № 104600-1266/08.08.2021г. от началник сектор „Български документи за самоличност“ при ОД на МВР – Пловдив, съдържащо справка за задгранични пътувания на И.И. за периода 16.01.2011г.-08.02.2021г.
Като свидетел по делото е разпитан Т. С. П., който заявява, че познава жалбоподателя от 1991г. Същият е бил на гурбет в чужбина, предимно в Англия, за да изучи децата си. Съпругата му заминала 3-4 години след него. Свидетелят посочва, че лично е посрещал И.И. на летището, когато няколко пъти в годината се е връщал в България. Когато е в страната, пребивавал в къщата на родителите си, където живее. Имал е желание да се върне в България след гурбета си и да остане.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че оспореният административен акт е постановен от материално компетентен орган, в изискуемата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила.
Въпреки това, настоящият съдебен състав счита, че в хода на административното производство са допуснати неточни фактически констатации и направени въз основа на тях неправилни изводи относно приложението на материалния закон.
По делото не се формира спор по установените факти. Спорът е за правото, като касае компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица.
Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т.н. Но разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Като източник на вторичното право на ЕС Регламент (ЕО) № 883/2004 г. се прилага пряко, т.е., съдържащите се в него правила като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.
Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, б. „л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи), в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б.“з“).
След напускане на Обединеното кралство на ЕС на 31.1.2020г. влиза в сила Споразумението за оттегляне, обн. 25.04.2019г. в Официалния вестник на ЕС, като същото действа от деня, в който Великобритания не е член на ЕС – 31.01.2020г., но се прилага по отношение на координацията за социална сигурност от 01.01.2021г., когато вече е приключил преходния период, определен със Споразумението за оттегляне. В тази връзка, по отношение на социалното осигуряване през 2020г. Регламент 883/2004г. и Регламент № 987/2009г. се прилагат спрямо трансгранични ситуации, свързани с Великобритания, точно така, както се прилагат от България и всички останали държави членки в ЕС.
Няма спор по делото, че жалбоподателят е гражданин на Република България, респ. е гражданин на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от Регламента), с който регламент са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.
По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., сред които е и правилото на § 2, в който е уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.
Легална дефиниция на понятието
„пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б.„й“ от цитирания Регламент, а именно -
мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място се определя, съгласно чл.
11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, с оглед центъра на интересите на
съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно
релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на
територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските
връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и
естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч.
постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за
заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно
изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента
по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на
обичайно пребиваване на дадено лице, е намерението на лицето, което произтича
от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на
лицето. В чл. 1, б. „й“ и б. „к“
от Регламент (ЕО) № 883/2004 пък се прави разграничение между „пребиваване“ и
„престой“.
В изготвения от Административната комисия за координация на системите за социална сигурност (състояща се от представители на държавите членки), Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария (Наръчника), се определят понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки, както е в настоящия случай.
Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери и студенти) - в държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. В Наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният ѝ характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти.
С оглед така посочените в Наръчника критерии, настоящият съдебен състав намира, че е неправилна преценката на административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на жалбоподателя.
Не е спорно
между страните, че И. е осъществявал през периода 16.01.2011г. до 07.04.2012г.
и 12.08.2012г. до 11.04.2020г. трудова дейност на територията на Великобритания
и трудовият му договор с работодателя му е прекратен, както и че към момента на
подаване на заявлението за отпускане на безработица е безработно лице, пребивавало за времето на трудовата си заетост в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка, а именно във Великобритания.
Безспорно установено е обаче и че И. не продължава да пребивава в тази
държава-членка, нито се е върнал в тази държава-членка, на чието
законодателство за последно е бил подчинен, за да се регистрира (т.е. да се
постави на разположение) на службите по заетостта в държавата-членка по
пребиваване (за времето на трудова заетост) във Великобритания, а се регистрира
в България, където се е върнал и всъщност обичайно пребивава.
От данните по делото е видно, че след прекратяване на трудовото правоотношение във Великобритания на 11.04.2020 г., същият се е завърнал в Република България на 07.06.2020 г., където е роден. Декларирал е, че през периода на последната му заетост във Великобритания, преобладаващата част от роднините му са живели в България, но преобладаващата част от социалните му контакти са в България, където притежава собствено жилище и където възнамерява да се установи. Така декларираното от И. се потвърждава в пълна степен от събраните по делото гласни и писмени доказателства, които съдът кредитира.
От представените по делото справка от НБД „Население“ на ГД ГРАО се установява, че постоянният и настоящият адрес на И. и на съпругата му са на територията на Република България, което потвърждава намеренията му рано или късно да се завърне в родината. Двете им пълнолетни деца също имат адресна регистрация в България. От представеното копие на Нотариален акт за собственост на жилище построен от ЖСК „***“ – Пловдив № 185, том 12, дело № 4903/1984 г. пък се установява, че същият притежава и жилищен имот на територията на Република България, на който е регистриран по постоянен и настоящ адрес и за който е заплащал консумативни разходи и данъци и където. Издавани са му разрешителни за поставяне на преместваеми обекти за местодомуване на МПС от районната администрация, на територията на която се намира собственото му жилище в гр.Пловдив. Установява се от разпита на свидетеля П., че жалбоподателят винаги е демонстрирал намерението си да се върне от Великобритания, където работил, подпомогне образованието на децата си, а след това да се завърне трайно в родината си. Тези факти се подкрепят и от данните в приетата по делото справка за задгранични пътувания на И.И. за периода 16.01.2011г. – 08.02.2021г., сочещи редовни посещения на жалбоподателя в Република България като след последното няма данни да е напускал страната.
Тези данни, според съда, сочат, че центърът на интересите на И. е именно в Република България, в която той е заявил категорично намерение да се установи. Това е и мястото на обичайно му пребиваване по смисъла на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009.
В тази връзка, приложимото законодателство в случая на И. е това на държавата-членка по обичайното му местопребиваване, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република България. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателя, като безработно лице, следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е разпоредбата на т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от Регламент 883/2004г., а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
Тези съображения, обосновават извод за незаконосъобразност на оспореното Решение № 2153-15-46/19.02.201г. на Директора на ТП на НОИ гр. Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № 151-00-14480-3/15.12.2020г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - гр. Пловдив, поради което същите ще следва да бъдат отменени. С оглед на така констатираното, се налага извод за основателност на подадената от И.Ф.И. жалба.
На основание чл. 173, ал. 2 от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ - гр. Пловдив, за ново произнасяне по подаденото от И.Ф.И. Заявление вх. № 7985/23.06.2020г. за отпускане на ПОБ, при съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.
При посочения изход на спора, на основание чл. 120, ал. 2 от КСО, на жалбоподателя, се дължат извършените разноски по производството. Същите са поискани своевременно от страна на процесуалния представител на жалбоподателя.
Съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 09.03.2021г. (л.79) договореното между страните възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство по настоящото дело е в размер на 1200 (хиляда и двеста) лв. като е отбелязано в договора, че същото е заплатено по банков път. В тази връзка настоящия съдебен състав съобразява т.1 от Тълкувателно решение от 6 ноември 2013 г. на Върховния касационен съд, съгласно което, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Доколкото в представения договор за правна защита и съдействие, е записано, че разноските за процесуално представителство на жалбоподателя са платени по банков път, но по делото липсват доказателства за такова плащане, съдът приема, че не са доказани реално направени от жалбоподателя деловодни разноски, поради което и такива не подлежат на присъждане.
Предвид горното и на основание чл. 173, ал. 2 от АПК, Административен съд - Пловдив, ХІІІ състав
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ Решение № 2153-15-46/19.02.2021г. на Директора на ТП на НОИ гр. Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № 151-00-14480-3/15.12.2020г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - гр. Пловдив, с което на И.Ф.И., с ЕГН **********,***, на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО и чл. 62 от Регламент (ЕО) 883/2004 г.
ИЗПРАЩА преписката на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване при ТП на НОИ гр. Пловдив, за ново произнасяне по подаденото от И.Ф.И. Заявление вх. № 7985/23.06.2020 г. за отпускане на ПОБ, при съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: