Решение по дело №196/2019 на Окръжен съд - Перник

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ 182

 

гр. Перник, 27.05.2019 г.

 

В     И М Е Т О     Н А    Н А Р О Д А

 

ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД - Гражданска колегия, в открито заседание на 24.04.2019 г., IІІ-ти въззивен състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милена Даскалова

 ЧЛЕНОВЕ: Кристиан Петров

Роман Николов

 

при секретаря Емилия Павлова като разгледа докладваното от съдия Петров в.гр.дело № 00196 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от Р.С. против решение № 885/06.10.2018 г. по гр.д. № 01984/2018 г. по описа на Районен съд – П., в частта, с която по предявените от „Топлофикация Перник“ АД срещу Р.С. искове по реда на чл. 415 ГПК е признато за установено, че ответникът дължи: 1) сумата 685,66 лв. – незаплатена стойност на ползвана топлинна енергия за периода 18.01.2015 г. – 30.04.2017г.; 2) сумата 127,34 лв. – лихви за забава върху главницата, считано от 18.01.2015 г. до 04.01.2018 г. В жалбата се поддържа недопустимост на решението в обжалваните части, тъй като с нарочна молба от 27.12.2018 г. ответникът е заявил частично оттегляне на възражението си по чл. 414 ГПК /за сумата 685,66 лв. – главница за периода 18.01.2015 г. – 30.04.2017г., както и за сумата 127,34 лв. – лихви за забава върху главницата за периода от 18.01.2015 г. до 04.01.2018 г./ преди влизане в сила на първоинстанционното решение - в срока за въззивно обжалване, което обуславя недопустимост на съдебния акт. Иска се въззивният съд да обезсили решението в частта за оттеглените размери и периоди и производството се прекрати. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият е подал отговор на жалбата, в който излага съображения за нейната неоснователност и за потвърждаване на решението. Претендират се разноски по въззивното производство.

Пернишкият окръжен съд, след като обсъди доводите на страните намира следното:

При извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка, въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно, като относно допустимостта му в обжалваната част установява следното:

Първоинстанционното производство е по искове по реда на чл. 415 ГПК във връзка със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, с която е разпоредено ответникът Р.С. да заплати на ищеца: 736,31 лв. – ТЕ за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2017г., ведно със законната лихва от заявлението по чл. 410 ГПК; 142,16 лв. –лихва за забава за периода 08.07.2014 г. – 04.01.2018 г. и 75 лв. – разноски. С обжалваното решение исковете са уважени частично за сумите: 685,66 лв. – главница за периода 18.01.2015 г. – 30.04.2017г., ведно със законната лихва; 127,34 лв. – лихва за забава за периода от 18.01.2015 г. до 04.01.2018 г, като за разликата до предявените размери исковете са отхвърлени. В срока за обжалване на решението, с молба вх. №  35022/27.12.2018 г. ответникът е заявил частично оттегляне на възражението си по чл. 414 ГПК за уважените искови суми и периоди. Поискано е от първоинстанционния съд да се приложат последиците на чл. 416 от ГПК и производството бъде прекратено в частта за тези суми и периоди.

В съответствие с т.10а от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд приема, че възражението по чл. 414 ГПК е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск по реда на чл. 415, ал. 1, респ. чл. 422 ГПК, за която съдът следи служебно през целия период на висящността на спора, до приключване на делото във всички инстанции. Това възражение е оттегляемо съгласно чл. 416 ГПК, като за настъпването на тези последици е без правно значение кога е предприето оттегляне на възражението по чл. 414, ал.1 ГПК и доведено ли е до знанието на заявителя /в този см. е Опр. № 520/20.09.2011 г. по ч.гр.д.№ 468/2011 г. на ВКС, IV г. о, Опр. № 72 от 28.01.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 910/2012 г., II т. о., ТК; Опр. № 52 от 21.01.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 967/2012 г., II т. о., ТК; Опр. № 733 от 21.09.2011 г. на ВКС по ч.т.д.№ 587/2010 г. II т. о., ТК; Опр. № 184 от 28.03.2014 г. на ВКС по т.д.№ 3284/2013 г. II т. о., ТК/. Аргумент за този извод е и посоченото в мотивите на т.10а от цитираното ТР - при предявен установителен иск по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК оттеглянето на възражението следва да се депозира или да се изпрати на съда, разглеждащ иска, който прилага последиците по чл. 416 ГПК, т.е. възражението е оттегляемо и след предявяване на иска по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК и по арг. от чл. 416 ГПК е допустимо да се извърши до влизане в сила на съдебното решение за установяване на вземането. Когато оттеглянето е установен факт, както в конкретния случай, и доколкото оттеглянето е предприето след постановяване на първоинстанционното решение, то въззивният съд дължи осъществяване на всички онези процесуални действия, които са насочени към заличаване последиците от предявяване на възражението, което означава, че обжалваното решение, следва да бъде обезсилено в частта, с която са уважени исковете по реда на чл. 415 ГПК, ведно с прекратяване на производството по делото в тази част.

Независимо, че липсва правен интерес, след като искът е предявен в изпълнение на дадените указания по чл. 415 ГПК /при наличие на същинско възражение от ответника - длъжник/, то не е налице хипотезата на чл. 415, ал. 2 ГПК и заповедта за изпълнение не подлежи на обезсилване, в който смисъл е и т. 13 на горецитираното Тълкувателно решение - при прекратяване на производство по установителния иск, когато съдът прецени, че заповедта за изпълнение е влязла в сила, последната не се обезсилва.

По разноските за производството

Съгласно ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, първоинстанционният съд е разпределил отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.

В полза на ищеца са присъдени направените от него разноски по исковото и заповедното производство общо 434,97 лв.

С оглед изхода на спора – исковете са частично уважени, въззивният съд намира, че дължимите на ищеца разноски съответстват на горепосочените суми, поради което и решението в обжалваната част, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по исковото и заповедното производство следва да бъде потвърдено. В случая въобще не стои въпросът за дължимостта на направените от ищеца разноски в зависимост от съпоставянето на времето на извършването им и оттеглянето на възражението при положение, че оттеглянето на възражението е след постановяване на първоинстанционното решение.

Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на ответника за прекомерност на присъденото в полза на ищеца ю.к. възнаграждение в исковото и заповедното производство, въззивният съд намира за неоснователно. Размерът на определеното ю.к. възнаграждение за исковото и заповедното производство е в минималния размер съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал.1 ЗПП, вр. чл.25, ал. 1 и чл.26 Наредбата за заплащането на правната помощ и е присъдено съразмерно с уважената част от иска.

На жалбоподателя не се дължат разноски и по въззивното производство поради две причини. В случая жалбоподателят-ответник не може да се ползва от чл. 78, ал. 4 ГПК, независимо, че делото се прекратява частично, тъй като това не е поради причина на ищеца, а напротив - поради оттегляне на възражението след постановяване на първоинстаннционното решение (за което съгласие на заявителя-ищец не се изисква), т.е. ответникът е дал повод за завеждане и на въззивното производство, поради което предвиденото в чл. 78, ал. 2 ГПК изключение от общото правило за възлагане на разноските също не намира приложение, при положение че резултатът от спора се дължи изцяло на поведението на жалбоподателя. На второ място – след като оттеглянето на възражението води до влизане в сила на заповедта за изпълнение (чл. 416 ГПК), то следва че оттеглянето на възражението има сходни последици с уважаването на иска (чл. 78, ал. 1 ГПК), поради което и поради тази причина на жалбоподателя не се дължат разноски по въззивното производство.

Въззиваемото търговско дружество претендира ю.к. възнаграждение по въззивното производство, което с оглед правната и фактическа сложност на делото и това, че въззивното дело е разгледано в рамките на едно съдебно заседание, съдът определя в минималния размер от 100 лв., съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал.1 ЗПП, вр. чл.25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ /а не претендираните 300 лв. съгласно представения списък по чл. 80 ГПК, в който смисъл възражението на жалбоподателя по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно/. Тази сума жалбоподателя дължи на въззиваемия изцяло, съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като въззивното производство е образувано единствено поради причина на жалбоподателя-ответник - оттегляне на възражението му след постановяване на първоинстаннционното решение, за което въззиваемият не е дал повод.

С оглед цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Предвид изложеното, съдът

 

Р  Е  Ш  И:

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 885/06.10.2018 г. по гр.д. № 01984/2018 г. по описа на Районен съд – П., в частта с която е установено, че Р.Р.С., ЕГН ********** от *** дължи на “Топлофикация - Перник” АД, ЕИК *********, ***, сумата 685,66 лв. – стойността на незаплатена топлинна енергия за периода от 18.01.2015 г. до 30.04.2017г., както и сумата 127,34 лв. – законна лихва за забава за периода от 18.01.2015г. до 04.01.2018г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 18.01.2018г. до окончателното изплащане на задължението, като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.

ОБЯВЯВА за влязла в сила заповед № 340 от *** г. по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 00468/2018 г. по описа на РС – П., в частта, с която е разпоредено Р.Р.С., ЕГН ********** от *** да заплати на “Топлофикация - Перник” АД, ЕИК *********, *** сумата 685,66 лв. – главница за периода от 18.01.2015 г. до 30.04.2017г. и сумата 127,34 лв. – законна лихва за забава за периода от 18.01.2015г. до 04.01.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 18.01.2018г. до окончателното изплащане на вземането.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 885/06.10.2018 г. по гр.д. № 01984/2018 г. по описа на Районен съд – П. в останалата обжалвана част, с която Р.Р.С., ЕГН ********** от *** е осъдена да заплати на “Топлофикация - Перник” АД, ЕИК *********, ***, сумата 434,97 лв. – общо направени разноски в исковото и заповедното производство.

ОСЪЖДА Р.Р.С., ЕГН ********** от ***, да заплати на „Топлофикация - Перник” АД, ЕИК *********, ***, сумата 100 лв. – разноски по въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. първо ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                       2.