Решение по дело №1034/2025 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража/ ЗИНЗС/, вр. чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс/АПК/.

Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“/ГД „ИН“/, София, против решение № 2676 от 21.03.2025 г., постановено по адм. дело № 1738/2024 г. по описа на Административен съд Бургас, в частта, с която е осъдена да плати на Д. И. С. ЗО „Дебелт“, затвор Бургас, обезщетение в размер на 1 100.00/хиляда и сто/ лева за претърпени неимуществени вреди от преживяно унизително и нечовешко отношение по време на изтърпяване на мярка за неотклонение „задържане по стража“, както следва: 1/ недостатъчно жилищно пространство, липса на санитарен възел, липса на естествена светлина и на възможност за проветрение, и извеждане на открито в арест Ямбол, за периода от 11.11.2019 г. до 28.02.2020 г.; 2/ липса на възможност за проветрение и неосигуряване на минимален едночасов ежедневен престой на открито, и хигиеничен и пристоен достъп до санитарен възел в арест Елхово, за периода от 28.02.2020 г. до 28.03.2020 г.

Касационният жалбоподател, редовно уведомен, не се представлява. В жалбата твърди, че решението на административния съд е неправилно в оспорената част. Не е извършена правилна преценка на събраните доказателства за осъществен фактически състав по чл. 284, ал.1 ЗИНЗС; липсва незаконосъобразно бездействие на затворническата администрация; ищецът не е доказал настъпването на реално претърпени вреди - неблагоприятна промяна в психологичното и физиологичното му състояние, която да е в резултат на поведението на ответника; липсата на санитарен възел и течаща вода в килията, би могло да създаде известен дискомфорт и неудобства на задържаните лица, но същите по степен и интензитет не са такива, че да бъдат квалифицирани като причиняващи страдание и унижаващи достойнството; счита размера на присъденото обезщетение за несправедлив и неоправдано завишен предвид продължителността на периода, за който се претендира. Иска отмяна на решението в оспорената част, алтернативно да се намали размера на присъденото обезщетение. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът, редовно уведомен, се явява лично. Оспорва касационната жалба. Иска да се остави в сила решението на първоинстанционния съд.

Представителят на Окръжна прокуратура Бургас дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба, подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, е допустима.

Разгледана по същество е неоснователна, при следните съображения:

За да постанови решението, в обжалваната част, Административен съд Бургас е приел за безспорно доказано от събраните доказателства, че на ищеца не е било осигурено достатъчно жилищно пространство, санитарен възел, естествена светлина и възможност за проветрение, и извеждане на открито в ареста Ямбол за периода от 11.11.2019 г. до 28.02.2020 г., а по време на престоя му в ареста в Елхово от 28.02.2020 г. до 28.03.2020 г. не му е осигурена възможност за проветрение и минимален едночасов ежедневен престой на открито, и хигиеничен и пристоен достъп до санитарен възел. Съдът е приел, че унизително и накърняващо човешкото достойнство е самото пребиваване на лишения от свобода в тези условия, като общо неудобствата, ограниченията и униженията, които той е бил принуден да търпи в периода от 11.11.2019 г. до 28.03.2020 г. /138 дни/ надвишават неизбежното ниво на страдание, присъщо на престоя в местата за лишаване от свобода и излизат отвъд минималния праг на строгост по чл. 3 ЕКПЧ, съответно чл. 3 ЗИНЗС. Съдът е приел, че предвид допуснатите нарушения на чл. 3 ЕКПЧ и чл. 3 ЗИНЗС по отношение на битовите условия в двата ареста и на основание чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС, за ищеца са настъпили неимуществени вреди. На основание чл. 52 ЗЗД с оглед фактическите установявания, оценени чрез прилагане на относимите критерии и съобразяване с практиката на ЕСПЧ, в която е възприет ориентир от 4 евро /осем лева/ на ден, е присъдил на ищеца обезщетение в размер на 1 100.00 лева, като е отхвърлил иска му за разликата до пълния предявен размер от 15 000 лева.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Въз основа на правилно установена фактическа обстановка съдът е формирал правни изводи в съответствие с материалния закон, които изцяло се споделят от настоящата инстанция и към които препраща по реда на чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК.

Между страните по делото няма спор по отношение на фактическите установявания на първоинстанционния съд относно битовите условия, в които е пребивавал ищеца в арестите в Ямбол и Елхово през исковия период. Спорът се свежда до това дали ищецът е търпял сочените ограничения и неудобства в битов план в резултат на незаконосъобразни бездействия на ответника и дали същите са му причинили неимуществени вреди, които са елемент на състава на отговорността по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС.

За да бъде ангажирана отговорността на ответника, лошите условия на задържане не следва да са непременно резултат от неизпълнението на задълженията на негови отделни служители или на тяхно умишлено поведение. Твърдението, че местата за лишаване от свобода са пенитенциарни заведения, а не места за настаняване по Закона за туризма и че неблагопрятната среда в тях служи за целите на личната наказателна превенция, не намира опора в закона. Държавата в лицето на ГД „ИН“ е отговорна за условията, при които осъдените и задържаните под стража изтърпяват наказанието, респективно мярката. Тя има задължението, независимо от финансовите и логистичните трудности да организира своята пенитенциарна система по начин, който гарантира спазването на забраната по чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС, тези лица да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която е в синхрон с тази по чл. 3 ЕКПЧ, че никой не може да бъде подлаган на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.

Съгласно чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, за нарушение на тази забрана се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

Поставянето на лицето, по отношение на което е приложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ в лоши условия, които не отговарят на изискванията на чл. 3 ЗИНЗС и ЕКПЧ съобразно закона и установените от ЕСПЧ обективните критерии, само по себе си представлява третиране, способно да породи у него физическо, емоционално и морално страдание в степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането. Поради това в чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е въведена оборима презумпция, по силата на която настъпването на неимуществени вреди в правната сфера на задържания в резултат на нарушение по чл. 3 ЗИНЗС, се предполага до доказване на противното. Успешно проведеното по делото доказване, че условията в арестите не са отговаряли на чл. 3, ал. 1 във вр. ал. 2 ЗИНЗС и на чл. 3 ЕКПЧ дава основание в случая да се предполага до доказване на противното, че за лишения от свобода са настъпили неимуществени вреди за времето, през което е бил принуден да пребивава в такива нечовешки и унижаващи достойнството му условия. В случая установената в закона презумпцията за настъпването на неимуществени вреди не е оборена от ГД „ИН“.

Неоснователни са възраженията на касационния жалбоподател, че С. не е ангажирал никакви доказателства за реално претърпени вреди и за причинност между тях и твърдяното бездействие. Твърдението, че той не би могъл да претърпи такива вреди за периода на задържането му също е неоснователно, доколкото затворническата администрация е длъжна да гарантира спазването на основните човешки права както на лишените от свобода, така и на задържаните лица във всеки един момент от изтърпяването на мярката за неотклонение без да им налага допълнителни ограничения, освен тези, които са присъщи на задържането.

В съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД и съобразно критерия за справедливост, съдът е взел предвид конкретно установените по делото обстоятелства във връзка с условията, при които е пребивавал С. и кумулативния им ефект върху него. Обсъдил е степента и интензитета на причините неимуществени вреди, и времевия период, през който са претърпени. Съобразно горните обстоятелства, присъденото обезщетение е необходимо и достатъчно, за да компенсира претърпените от С. неимуществени вреди, без да доведе до неговото обогатяване.

По изложените съображения и при липса на касационни основания за отмяна, решението, в оспорената част, следва да се остави в сила.

При този резултат разноски на касационния жалбоподател не се следват.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Административен съд Бургас, двадесет и шести състав,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В С. решение № 2676 от 21.03.2025 г., постановено по адм. дело № 1738/2024 г. по описа на Административен съд Бургас, в частта, с която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“/ГД „ИН“/, София е осъдена да заплати на Д. И. С. обезщетение в размер на 1 100.00/хиляда и сто/ лева за претърпени неимуществени вреди от преживяно унизително и нечовешко отношение по време на изтърпяване на мярка за неотклонение „задържане по стража“, както следва: 1/ недостатъчно жилищно пространство, липса на санитарен възел, липса на естествена светлина и на възможност за проветрение, и извеждане на открито в арест Ямбол, за периода от 11.11.2019 г. до 28.02.2020 г.; 2/ липса на възможност за проветрение и неосигуряване на минимален едночасов ежедневен престой на открито, и хигиеничен и пристоен достъп до санитарен възел в арест Елхово, за периода от 28.02.2020 г. до 28.03.2020 г.

Решението е окончателно.