№ 183
гр. Велико Търново, 11.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:М. НЕДКОВА
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20254000500187 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по подадена въззивна жалба от Прокуратурата на Република
България против Решение № 77/ 04.03.2025 г. по гр.д. № 324/ 2024 г. по описа на ОС –
Плевен в частта, с което съдът е осъдил Прокуратурата на Република България да
заплати на Т. С. В. сумата 3 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и
обезщетения за имуществени вреди в размер на 40 485.06 лв. /пропуснати ползи от
неполучено трудово възнаграждение/ и 683.24 лв. /съдебни разходи за експертиза/,
претърпени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.343б, ал.3
НК, наказателното производство за което е прекратено с Постановление от 05.01.2024
г. на РО – Плевен поради липса на извършено престъпление, ведно със законната лихва
върху присъдените суми, считано от 24.04.2024 г. до окончателното им изплащане.
Жалбоподателят счита, че присъденото обезщетение е завишено с оглед конкретните
обстоятелства по делото – досъдебното производство било водено срещу неизвестен
извършител и било прекратено на основание чл.243, ал.1, т.1 вр. чл.24, ал.1, т.1 НК в
рамките на двугодишен срок от образуването му, като спрямо ищеца не са вземани
никакви мерки на процесуална принуда. В частта за присъдените обезщетения за
имуществени вреди жалбата има бланкетен характер. Моли решението да бъде
изменено, като бъде определен по-нисък размер на обезщетенията.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от Т. С.
1
В.. Същият не се е явил в съдебно заседание и не заема становище по жалбата.
Въззивната жалба изхожда от страна с правен интерес да атакува
първоинстанционното решение, подадена е в законовия срок и отговаря на
изискванията за редовност на процесуалния закон по чл.261 ГПК, поради което е
процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на
задълженията си по чл.269 ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно
валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и
намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност –
постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални
нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Решението в частта, с която са
отхвърлени частично предявените от В. искове, е влязло в сила поради необжалването
му.
Съдът, като взе предвид наведените оплаквания срещу първоинстанционния акт
и доказателствата по делото, намира следното:
Съдът е сезиран с иск от Т. С. В. против Прокуратурата на Република България
за обезщетение за причинени му неимуществени и имуществени вреди по повод
предприетото спрямо него наказателно производство за извършено престъпление по
чл.343б, ал.3 от НК, прекратено поради липса на извършено престъпление.
Страните не спорят фактическата обстановка, възприета от първоинстанционния
съд при съобразяване на събраните в хода на производството писмени и гласни
доказателства. Релевантните за спора факти са следните: На 13.01.2023 г. в гр. Плевен
ищецът Т. С. В. като водач на МПС бил спрян за проверка от полицейски служители
при ОД МВР – Плевен и при тестването му за употреба на наркотични вещества с
„Дрегер дръг тест 5000“ бил отчетен положителен резултат за наличие на
метамфетамин. Това обусловило издаването на акт за установяване на
административно нарушение и съответно отнемане на свидетелството за
правоуправление на В.. На 16.01.2023 г. било образувано ДП № ЗМ 23/2023 г. по описа
на 02 РУП – Плевен, преписка № 347/23г. на РП – Плевен, за извършено престъпление
по чл.343б, ал.3 от НК. Производството е било образувано срещу неизвестен
извършител и по него няма привлечено лице в качеството на обвиняем. По ДП
незабавно е била допусната токсико-химичната експертиза, която едва на 14.12.2023 г.
е дала заключение, че във взетите за изследване от ищеца В. кръвна проба и проба от
урина не е установено наличие на упойващи лекарствени средства и наркотични
вещества. С оглед извода на вещото лице делото е било изпратено от разследващия
орган в РП – Плевен с мнение за прекратяване и с Постановление от 05.01.2023 г.,
влязло в сила на 29.01.2024 г., ДП № ЗМ 23/2023 г. е било прекратено на основание
чл.243, ал.1, т.1, във вр. с чл.24, ал.1, т.1 НПК – поради липса на извършено
2
престъпление.
Страните не правят оплаквания и срещу формирания при тази фактическа
обстановка извод на първоинстанционния съд за осъществяване на елементите от
фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, обуславящ ангажирането на
отговорността на Прокуратурата като субституент на Държавата за причинени на
ищеца вреди. Макар ищецът да не е бил привлечен като обвиняем и не му е било
повдигнато обвинение, срещу него е водено разследване за извършено престъпление,
като наказателното производство е било прекратено след констатация, че такова не е
налице. Съдебната практика, в съответствие и с множество решения на Европейския
съд по правата на човека, е категорична, че лицето търпи вреди от предприетите по
отношение на него процесуални действия, свързани с наказателно преследване, и в
случаите, когато образувано наказателното производство е прекратено без да се стигне
до повдигане на обвинение. Правопораждащият вземането за обезвреда факт е
влизането в сила на постановлението за прекратяване на ДП. Държавата дължи
репариране на неимуществените и имуществени вреди, настъпили за ищеца като пряка
последица от воденото срещу него разследване за престъпление по 343б, ал.3 НК, по
което наказателното производство е било прекратено. Спорът пред настоящата
инстанция е сведен до справедливия размер на дължимото обезщетение с оглед
претърпените от пострадалия неимуществени вреди и относно размера на
имуществените вреди.
По иска за неимуществени вреди: При определяне размера на дължимото
обезщетение в съответствие с чл.52 ЗЗД съдът взе предвид следните обстоятелства:
Наказателното производство срещу ищеца е продължило малко повече от
година – от 16.01.2023 г. до 29.01.2024 г., като с оглед естеството на престъплението
по чл.343б, ал.3 НК, за което е провеждано разследването, и фактите, които следва да
бъдат установени, тази продължителност не може да се счита за разумна. Ирелевантно
за отговорността на Прокуратурата е обстоятелството, че в случая забавянето на
производството безспорно не е обусловено от бездействие на разследващите органи и
прокурора, а от обективния факт на забавяне заключението на токсико-химичната
експертиза, която е от компетентността на НИК – МВР и е изготвена година след
възлагането й. Същевременно съдът отчита, че на В. не е било повдигнато обвинение,
съответно не му е вземана мярка за неотклонение, ограничаваща свободата му на
придвижване, и единственото процесуално действие, в което той е участвал, е
вземането на кръвна проба и проба от урина, извършено преди образуване на ДП по
повод на отчетен положителен резултат за наличие на метамфетамин при тестване с
„Дрегер дръг тест 5000“. В рамките на самото ДП № ЗМ 23/2023 г. по описа на 02 РУП
– Плевен – от образуването му до приключването му – спрямо него или с негово
участие не са извършвани никакви процесуални действия. Разследването срещу ищеца
3
не е медийно разгласявано в обществото и информацията за това не е общодостъпна,
при което няма основание да се приемат за достоверни твърденията му в исковата
молба, че имиджът му е бил накърнен и приятелите му са започнали да го избягват, а
работодателите отказвали да го назначат заради „делото за наркотици“.
Предприемането на разследване за престъпление по чл.343б, ал.3 НК е обусловено от
направен дрегер-тест, резултатите от който не са категорични и именно това налага
изследване на кръвна проба от лицето. Затова и започването на разследване само по
себе си не е годно да накърни нито самооценката, нито оценката за личността в
обществото. Освен това от показанията на дъщеря му става ясно, че той е имал
предходно осъждане и е лежал в затвора. Относно работодателите – поради
отнемането на свидетелството му за правоуправление на МПС В. не е могъл да
кандидатства за работа като шофьор, за да се налага да обяснява на потенциални
работодатели причината за липса на свидетелство за правоуправление. Съдът отчита,
че лишаването му по този начин от възможността да престира труд по своята
професионална квалификация и да осигурява средства за издръжката на семейството
си и на дъщеря си – студент в София – е създало у него негативни емоции –
притеснения, тревожност, чувство за финансовата несигурност и е засегнало личния
му и семеен живот и социално функциониране в какъвто смисъл са и дадените от
дъщеря му св. Г. В.а показания. Съдът обаче не приема за доказано, че отнетата
шофьорска книжка и липсата на доходи у ищеца във връзка с това са станали причина
за раздялата му със съпругата му, т.е. наличието на причинно-следствена връзка между
двете. Липсват доказателства за техните семейни отношения в предходен момент, като
съгласно показанията на св. В.а ищецът е бил за няколко месеца в затвора, след
излизането заминал да работи в Германия, а съгласно показанията на св.Б. К. – приятел
на ищеца, той живял в дома на майка му и впоследствие се разделил със съпругата си.
Отнемането на свидетелството му за правоуправление е препятствало
професионалната реализация на В. и реализиране на трудови доходи, но вредите от
това са предмет на предявения от него иск за обезщетяване на причинените му
имуществени вреди.
По делото е установено, че в периода на наказателното производство /през
м.07.2023 г./ ищецът е диагностициран с неинсулинозависим захарен диабет от д-р О.
А. – специалист по ендокринология и болести на обмяната. Година по-късно е
постъпил по спешност и лекуван в Университетска болница Вюрцбург заради криза,
предизвикана от захарния диабет. От заключението по приетата съдебно-медицинска
експертиза на вещото лице доц. д-р Д. Д. се установява, че преди 13.01.2023 г. ищецът
не е страдал от диабет и не е бил лекуван от такова заболяване, но неговите симптоми
се развиват бавно и е възможно човек да живее с диабет тип 2 в продължение на
години без да подозира за това. Експертът е разяснил, че „диабет тип 2“ е най-
разпространената форма на диабет /около 90% от случаите/, като заболяването не може
4
да бъде излекувано напълно, а състоянието може да бъде овладяно при промяна на
начина на живот. Съгласно заключението, водещата причина за появата на „диабет тип
2“ са генетичните (вродените) фактори, следвани от факторите, свързани с начина на
живот и на околната среда, които влизат в сложно взаимодействие помежду си.
Експертът е категоричен, че няма пряка причинно-следствена връзка между
преживения от ищеца стрес вследствие на лишаването му от правоуправление на МПС
за цяла година, което го е лишило от средства за препитание и е влошило е качеството
му на живот и хранене, и появата и развитието на болестта „диабет тип 2“. Той сочи,
че В. е бил генетично предразположен към нея и при него се наблюдават редица
рискови фактори – възраст 64 г., наднормено тегло (посочено в епикризата от
Германия), заседнал начин на живот, ниска физическа активност, както и лоши
хранителни навици, към които шофьорската професия сама по себе си предразполага
(нередовно хранене, липса на топла храна, честа употреба на сандвичи, консервирани
и преработени храни, храни с много наситени мазнини и въглехидрати). За психичния
и психологичен стрес е разяснено, че сам по себе си той не може да причини диабет,
но е един от множеството рискови фактори за развитието на болестта, като вещото
лице условно е приело, че в общия сбор на наличните рискови фактори, участието му
за е отключването на болестта между 20 и 25%. Съдът кредитира заключението като
компетентно предвид неговата обоснованост и приема, че преживеният стрес и
негативни емоции от отнемане на свидетелството за правоуправление на МПС,
свързано с провежданото разследване, са оказали влияние върху физическото здраве
на Т. В. и са способствали в някаква степен да се отключи заболяването захарен
диабет, към което той е бил генетично предразположен и застрашен от наличието на
множество други рискови фактори.
При съвкупния анализ на така изложените обстоятелства съдът намира, че
обезщетение в размер на 1 500 лв. справедливо възмездява ищеца за причинените му
неимуществени вреди. Съдът съобрази ценовата конюнктура към датата на деликта –
м.01.2023 г. /минималната заплата е 710 лв. и средната работна заплата към последното
тримесечие на 2022 г. по данни на НСИ – около 1 800 лв./, както и съдебната практика
по сходни казуси. При тази преценка определеният от първоинстанционния съд размер
на обезщетението е завишен. Следва решението да бъде отменено в частта, с която
Прокуратурата е осъдена да заплати на В. обезщетение за неимуществени вреди над
1 500 лв. до 3 000 лв. и искът му в тази част да бъде отхвърлен като неоснователен.
По иска за имуществени вреди: Такива се претендират за претърпяна загуба –
направени разходи за вземане на кръвна проба и за химическа експертиза в размер на
683.24 лв. и за пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение в размер на
левовата равностойност на 2 300 евро месечно.
По делото е доказано с представени вносни бележки, че В. е направил сочените
5
от него разходи за заплащане на услугата по вземане на кръвна проба за анализ и за
изготвяне на химическата експертиза за нуждите на ДП, при което исковата му
претенция в тази й част е основателна и правилно е уважена от първоинстанционния
съд.
Безспорно е установено от ангажираните писмени доказателства, че ищецът В. е
работил по трудов договор с немското дружество FD GUTMANN, със седалище в гр.
Шварцах ам Майн, Бавария, на длъжността шофьор при договорено месечно
възнаграждение в размер на 2 249 евро. Трудовото му правоотношение е възникнало
на 03.11.2022 г. и е имало срочен характер – за срок от една година. В представено от
работодателя „Потвърждение“ е посочено, че трудовият договор с В. е бил прекратен
на 16.01.2023 г. поради отнемане на свидетелството му за управление на МПС, но този
акт има характер на писмени свидетелски показания, които са процесуално
недопустими. Въпреки това съдът приема, че действително на тази дата трудовото
правоотношение е било прекратено като логична последица от отнемането на
13.01.2023 г. на свидетелството за правоуправление на ищеца, назначен да изпълнява
трудови функции, изискващи притежаването на валидно такова. Със същото
дружество, за същата длъжност и при същото възнаграждение ищецът е сключил
трудов договор и след прекратяване на наказателното производство срещу него. При
тези доказателства Св. Г. В.а потвърждава, че баща й работил като шофьор и посочва,
че получавал възнаграждение чисто около 1 800 – 2 000 евро.
При събраните доказателства съдът приема, че исковата претенция на В. за
репариране на претърпяната от него пропусната полза за периода от 16.01.2023 г. до
03.11.2023 г. /датата на изтичане на срока на трудовия му договор/ е доказана по
основание, но не споделя извода на ОС – Плевен, че размерът на вземането му се
изчислява на базата на работна заплата в размер на 2 300 евро. На първо място
твърдението на ищеца, че е получава възнаграждение в размер на 2 300 евро, е
недоказано. От приетия трудов договор е видно, че месечната му работна заплата е в
размер на 2 249 евро. На второ място, вписаното в договора възнаграждение, при
липса на други уговорки между страните, е в брутен размер, при което тази сума не е
получавана от ищеца, а от нея са правени дължимите съгласно немското
законодателство удръжки. Съгласно разпоредбата на чл.162 ГПК, когато искът е
установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът
определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице. В случая
съдът, използвайки налични в интернет електронни калкулатори за изчисляване
нетния размер на работната заплата за 2023 г., установи, че нетният размер на
възнаграждението на ищеца възлиза на сумата 1780.08 евро. За да изчисли размера,
съдът е въвел изискващите се данни за годината на раждане на ищеца – 1959 г., за
провинцията на дружеството – работодател, за наличието на едно дете до 25 г., както и
е посочил данъчен клас 3, предвиден за семейни двойки, при които единият партньор
6
печели значително повече от другия или ако е единственият работещ в семейството /в
съответствие с немския закон за данък върху доходите - §38b Einkommensteuergesetz
(EStG)/. Видно е, че изчисленото от съда нетно възнаграждение съответства и на
показанията на дъщерята на ищеца, че той е получавал чисто 1 800 – 2 000 евро. При
възнаграждение 1780.08 евро за 9 месеца В. би получил сумата 16 020.72 евро, която в
левова равностойност възлиза на 31 333.32 лв. До този размер исковата му претенция
следва да бъде уважена, а за разликата над нея – до присъдения размер 40 485.06 лв. –
искът му е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По изложените съображения
решението на ОС – Плевен следва да бъде отменено в частта, с която Прокуратурата е
осъдена да заплати на В. обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от
неполучено трудово възнаграждение – за сумата над 31 333.32 лв. до 40 485.06 лв. В
останалата обжалвана част решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските: При този изход на спора пред въззивната инстанция следва да
бъде изменено решението в частта за разноските, като бъде отменено в частта, с която
Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Т. С. В. направени по
делото разноски, съразмерно на уважената част от исковете, за сумата над 1 180 лв. до
присъдената сума 1 554.72 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 77/ 04.03.2025 г. по гр.д. № 324/ 2024 г. по описа на ОС –
Плевен в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати
на Т. С. В. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение
в извършване на престъпление по чл.343б, ал.3 НК, наказателното производство за
което е прекратено с Постановление от 05.01.2024 г. на РО – Плевен поради липса на
извършено престъпление, за сумата над 1 500 /хиляди и петстотин/ лв. до
присъдената сума 3 000 лв., в частта, с която Прокуратурата на Република България е
осъдена да заплати на Т. С. В. обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи
от неполучено трудово възнаграждение, претърпени от незаконно обвинение в
извършване на престъпление по чл.343б, ал.3 НК, наказателното производство за което
е прекратено поради липса на извършено престъпление, за сумата над 31 333.32 лв.
/тридесет и една хиляди триста тридесет и три лв. и 32 ст./ до присъдения размер
40 485.06 лв., както и в частта за разноските, с която Прокуратурата на Република
България е осъдена да заплати на Т. С. В. направени по делото разноски, съразмерно
на уважената част от исковете, за сумата над 1 180 /хиляда сто и осемдесет/ лв. до
присъдената сума 1 554.72 лв. вместо което ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от Т. С. В. с ЕГН **********, от
с. Гривица, Плевенска област, **********, срещу Прокуратурата на РБ, иск за
7
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно
обвинение в извършване на престъпление по чл.343б, ал.3 НК, наказателното
производство за което е прекратено с Постановление от 05.01.2024 г. на РО – Плевен
поради липса на извършено престъпление, за сумата над 1 500 /хиляда и петстотин/
лв. до присъдения размер 3 000 лв. и иск за заплащане на обезщетение за
имуществени вреди – пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение – за
сумата над 31 333.32 лв. до присъдения размер 40 485.06 лв., ведно със законната
лихва върху обезщетенията от 24.04.2024 г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8