№ 2531
гр. София, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Цветомила Данова
при участието на секретаря Антоанета Н. Стефанова
като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Въззивно гражданско дело
№ 20251100502037 по описа за 2025 година
,за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П. Й. С. срещу Решение № 19600/31.10.2024 г. по
гр.д. № 21615/2023 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлена
исковата й претенция с правно основание чл.127, ал.2 вр.чл.143, ал.2 СК за месечна
издръжка на малолетното дете А.Р. Д., родено на **** г., за разликата над присъдените 550
лева до пълния претендиран размер от 2 000 лева. В жалбата са изложени оплаквания за
неправилност на първоинстанционното решение в атакуваната част, доколкото присъденият
размер на издръжката не е съобразен с действителните възможности на бащата, с нуждите
на подрастващия А. и с обстоятелството, че тя (въззивника) полага грижи и за друго
малолетно дете. Желае се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и
постановяване на друго такова, с което претенцията на майката за издръжка на сина на
страните А. да бъде уважена в пълния претендиран размер от 2 000 лева. Претендира
присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемата страна Р. П. Д. е подал отговор, с който
оспорва въззивната жалба. Твърди, че определеният размер на месечната издръжка е
съобразен с възможностите на бащата и с нуждите на детето, а претендираният такъв от 2
000 лева е прекомерен и непосилен за заплащане от него.
Р. П. Д. е депозирал частна жалба вх. № 33013/30.01.2025 г. срещу Определение №
1
1473/12.01.2025 г. по гр.д. № 21615/2023 г. по описа на Софийски районен съд в частта, в
което е отхвърлено искането му за изменение на Решение № 19600/31.10.2024 г. в частта за
разноските. Изложени са съображения за неправилност на определението в обжалваната
част. Отправено е искане за отмяна на определението в частта за произнасянето по реда на
чл.248 ГПК и допускане на изменение на Решение № 19600/31.10.2024 г. с присъждане в
негова полза на разноски съобразно отхвърлената част от претенцията по чл.127, ал.2
вр.чл.143, ал.2 СК.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор от П. Й. С., в която се изразява
становище за неоснователност на частната жалба. Изложени са съображения, че
производството пред първоинстанционния съд е по спорна съдебна администрация и с оглед
изхода от него разноските следва да останат за страните, както са сторени.
Софийският градски съд, като прецени относимите доказателства и доводи,
приема за установено следното:
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл.259, ал.1 ГПК от страна,
притежаваща правен интерес от обжалването, насочена е срещу подлежащ на въззивно
обжалване акт, който е валиден като цяло и допустим в обжалваната му част.
С Решение № 19600/31.10.2024 г. по гр.д. № 21615/2023 г. по описа на Софийски
районен съд, на основание чл.127, ал.2 СК, упражняването на родителските права по
отношение на детето на страните А.Р. Д., роден на **** г., е предоставено на майката П. Й.
С., при която е определено то да живее, разписан е режим на лични отношения на бащата Р.
П. Д. с детето, бащата е осъден да заплаща на малолетния А., действащ чрез неговата майка
и законен представител П. Й. С., месечна издръжка в размер на 550 лева, платима до
петнадесето число на месеца, за който се отнася, считано от 26.04.2023 г. до настъпване на
основания за нейното изменение или прекратяване, като претенцията за издръжка е
отхвърлена за разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер от 2 000 лева.
Допуснато е предварително изпълнение на решението в частта за присъдената издръжка и Р.
П. Д. е осъден да заплати в полза на Софийски районен съд сумата от 792 лева,
представляваща държавна такса върху присъдената издръжка и депозит за особен
представител.
С молба вх. № 356195/06.11.2024 г. Р. П. Д. е поискал поправка на очевидна
фактическа грешка в диспозитива на съдебното решение като се посочи, че сумата от 792
лева включва единствено държавна такса, но не и депозит за особен представител. С
молбата е поискано изменение на решението в частта за разноските при разпределяне на
отговорността за същите по правилото на чл.78, ал.3 ГПК съобразно отхвърлената част от
претенцията за издръжка.
С Определение № 1473/12.01.2025 г. по гр.д. № 21615/2023 г. по описа на Софийски
районен съд е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на
решението в частта за разноските като се чете, че сумата от 792 лева представлява държавна
такса върху присъдената издръжка и е оставено без уважение искането за изменение на
2
решението в частта за разноските.
Доводите в жалбата касаят неправилна преценка на събраните доказателства от
първоинстанционния съд, респ. неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото.
Въззивният съд, като прецени приетите относими доказателства по делото и обсъди
доводите на страните по реда на въззивното производство, намира наведените доводи за
неправилност на обжалваното решение за неоснователни. Настоящият съдебен състав
споделя установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените
изводи въз основа на доказателствата по делото.
Според разпоредбата на чл.143, ал.2 СК, родителите дължат издръжка на своите
ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са трудоспособни и дали могат да се
издържат от имуществото си, а размерът на издръжката, съобразно нормата на чл.142, ал.1
СК, се определя в зависимост от нуждите на детето и от възможностите на родителя. Това са
две кумулативни изисквания, с които първоинстанционният съд се е съобразил.
Не е спорно в производството и се доказва от приобщеното като писмено
доказателство по делото удостоверение № 0007519/18.01.2018 г., издадено от Столична
община – район „Ботунец/Кремиковци“ въз основа на акт за раждане № 010/18.01.2018 г., че
страните са родители на родения на **** г. А.Р. Д..
Спор не е формиран относно обстоятелството, че фактическата раздяла между
страните е настъпила през 2022 г. (виж изслушване на въззивника пред първоинстанционния
съд), от когато основните грижи за общото им дете се полагат от майката.
Правилно районният съд е отчел, че получаването на издръжката е безусловно,
доколкото не е обусловено от каквито и да е допълнителни предпоставки извън наличие на
качеството "ненавършило пълнолетие дете" и на нужда от издръжка, която не е задоволена
изцяло по друг начин - например чрез получаване от детето на доходи от трудово
възнаграждение, пенсия, доходи от имоти, семейни добавки и други такива (т. 2 от ППВС №
5 от 16.11.1970 г.). Нуждите на лицата, които имат право на издръжка, се определят
съобразно обикновените условия на живот за тях, като се вземат предвид възрастта,
образованието и други обстоятелства, които рефлектират върху тях. Нуждата от издръжка
при подрастващите поначало се предполага.
В настоящия случай детето е на седемгодишна възраст, посещава общинско детско
заведение и не се установяват специални образователни или здравни нужди на
подрастващия. Въз основа на проведените социални проучвания, чиито констатации са
закрепени в изготвени на основание чл.21, т.15 във вр.с чл.15, ал.6 ЗЗДет социални доклади,
както и от становищата на страните по делото се установяват обичайни за възрастта на
детето А. нужди, свързани с разходи за храна, дрехи, обувки, учебници и учебни помагала за
извънкласни форми на обучение, медицински грижи, културни потребности, развлечения,
които са били отчетени от първоинстанционния съд. Въз основа на социалните доклади по
делото се констатира, че детето се отглежда от майката в жилище, собственост на партньора
й и нуждите на детето са адекватно задоволени. Поради изложеното съдът приема, че
3
месечната издръжка на детето възлиза на 750 лева.
Алиментното задължение на родителя да дава издръжка не е безусловно и зависи от
възможността на същия да предоставя такава по аргумент от разпоредбата на чл.143, ал.2
СК. Родителят дължи издръжка, ако след задоволяване на собствените си екзистенциални
нужди може да отдели средства и за издръжката на своето дете или деца, в противен случай
същите могат да търсят издръжка от лица от друг ред.
При преценка на размера на дължимата и възможна за поемане от въззивника
издръжка на детето съдът съобразява работоспособната възраст на бащата, липсата на
твърдения и доказателства за здравословни проблеми при същия, изискващи значителни
ежемесечни разходи за лечение, което налага извод, че същият разполага с възможността без
затруднения да отделя над средства, необходими за собствената му издръжка и присъдената
от СРС сума за издръжката на сина си А.. В тази връзка съдът съобразява посоченият от
бащата при изслушване пред първоинстанционния съд доход от трудова дейност,
извършвана във Федерална република Германия, но и липсата на данни за часовете полаган
труд, както и заявеното пред социални служители намерение на Р. П. Д. през настоящата
календарна година да се завърне на територията на Република България (виж писмо от АСП,
ДСП- Красно село от 20.03.2025 г.).
Определеният от първоинстанционния съд размер на дължимата издръжка е
съобразен с установения осигурителен доход на майката, както и обстоятелството, че
същата полага непосредствени грижи за детето, което поражда необходимостта
неотглеждащият родител да покрие по – голяма част от издръжката на детето съобразено с
установените му възможности. Върху този извод на съда не рефлектира обстоятелството, че
въззивникът има алиментни задължения към друго малолетно, доколкото определеният от
първоинстанционния съд размер на издръжката на детето А., дължима от бащата възлиза на
малко над 73 % от общия размер на месечната издръжка на сина на страните.
Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да е посочи, че твърдяното на
ищеца в първоинстанционното производство, че след фактическата си радяла с Р. П. Д.
същият е заплащал на сина си А. месечна издръжка в размер на 2 000 лева не е признато от
ответника и остана недоказано в производството. От представените с исковата молба
извлечения от сметка се установява, че въззиваемият е нареждал следните суми по банкова
сметка на въззивника: 600 евро на 06.10.2020 г.; 80 евро на 11.10.32020 г.; 620 евро на
08.12.2020 г.; 700 евро на 08.11.2021 г.; 80 евро на 15.11.2021 г.; 100 евро на 22.11.2021 г.; 40
евро на 30.11.2021 г.; 800 евро на 07.03.2022 г.; 180 евро на 15.03.2022 г.; 950 евро на
06.04.2022 г; 800 евро на 06.05.2022 г.; 270 евро на 11.05.2022 г.; 70 евро на 24.05.2022 г.;
331,50 лева на 29.08.2022 г.; 155,92 лева на 21.02.2023 г. При тези преводи липсва посочено
основание, поради което съдът не може да направи недвусмислен извод, че се касае за
издръжка на детето А., а не за плащане във връзка с други отношения между страните (заем,
дарение, суми за погасяване на други задължения на ответника и др.). Периодичността на
извършените преводи и размерът на сумите, с които е заверявана сметката на въззивника не
налагат различен извод. В тази връзка съдът съобрази и обстоятелството, че са налице
4
месеци, в които има извършено плащане на суми без посочено основание и на суми, за
които е посочено, че са предназначени за детето А.. Въз основа на извлечението от сметки се
установява, че въззиваемият е извършил преводи на парични суми по сметка на П. Й. С. с
основание „пари за детето ми А. Д.“ и „суми за семеен фонд за дете”, както следва: на
07.06.2022 г. на сума от 1 639,36 лева; на 13.06.2022 г. на сума от 771,42 лева; на 08.08.2022 г.
на сума от 1 241,87 лева; на 10.08.2022 г. на сума от 964,08 лева; на 19.08.2022 г. на сума от
587,57 лева; на 08.09.2022 г. на сума от 1 928,16 лева; на 12.09.2022 г. на сумата от 1 560
лева; на 06.10.2022 г. сумата от 5 785,68 лева; на 09.02.2023 г. на сумата от 1 349,71 лева или
в периода 07.06.2022 г. – 09.02.2023 г. средно месечно са нареждани суми в размер на 1
647,53 лева. Тези плащания са извършени в кратък период от време и сами по себе си не
обосновават нужда на детето или възможност на бащата да заплаща занапред претендирания
от майката размер на месечната издръжка на малолетния А..
По повод оплакванията във въззивната жалба за несъобразяване от
първоинстанционния съд със съобщеното от въззивника, включително при проведеното
изслушване на същата, то следва да се посочи, че по време на социалното проучване,
извършено от АСП, ДСП – Красно село майката е посочила, че заплащаната от бащата
издръжка възлиза на 550 - 570 лева и е поддържана нужда на детето в размер на 800 лева.
При изслушването си по реда на чл.59, ал.6 СК въззивникът е посочила, че бащата заплаща
издръжка на детето в размер на 600-650 лева месечно. Тези изявления на последната не са от
естество да утвърдят убеждение, че детето има нужда и бащата разполага с възможност да
му заплащан месечна издръжка в по – висок размер от определения с първоинстанционното
решение.
Поради изложеното първоинстанционното решение е правилно в частта, в която
претенцията за издръжка на детето А. е отхвърлена за разликата над сумата от 550 лева до
претендирания от майката размер от 2 000 лева, поради което следва да бъде потвърдено в
тази част. При постановяване на решението първоинстанционният съд е съобразил
ангажираните относими към спора доказателства, а представените такива пред въззивната
инстанция не накърняват убеждението на настоящия съд в правилността на решението в
обжалваната част.
Частната жалба срещу Определение № 1473/12.01.2025 г. по гр.д. № 21615/2023 г. по
описа на Софийски районен съд, в частта относно произнасянето по реда на чл.248 ГПК, е
подадена в срок /видно от отбелязване в електронен пакет и проверка в електронната папка
на делото в Единна информационна система на съдилищата/, от страна с правен интерес и
същата е процесуално допустима. Жалбата е насочена срещу валиден и допустим съдебен
акт. Разгледана по същество, е неоснователна.
Пред първоинстанционния съд се е развило производство по чл.127, ал.2 ГПК.
Съгласно посочената разпоредба, ако родителите не постигнат споразумение по ал. 1, спорът
се решава от районния съд по настоящия адрес на детето, който се произнася относно
местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с
детето и издръжката му съгласно чл. 59, 142, 143 и 144. Касае се за производство по спорна
5
съдебна администрация, при което съдът замества липсващата воля на страните и внася
яснота в отношенията помежду им. В първоинстанционното производство по правило всяка
страна следва да понесе разноските, които е направила, включително и по отношение на
определянето на издръжката, тъй като същото, когато е част от производството относно
упражняването на родителските права, няма самостоятелен характер (виж мотивите на ТР №
3/27.06.2024 г. по тълк.д. № 3/2023 г. по описа на ОСГК на ВКС) и доколкото липсва
недобросъвестно поведение на страните и не са налице предпоставките за цялостното
потвърждаване на правното твърдение на една от тях. Поради това, като е отказал да измени
решението в частта за разноските, присъждайки такива в полза на ответника съобразно
отхвърлената част от претендираната издръжка, първоинстанционният съд е постановил
правилен и законосъобразен съдебен акт.
С въззивната жалба П. Й. С. е претендирала присъждане на сторените във въззивното
производство разноски, но при този изход от спора по въззниванат жалба такива не й се
следват. Въззиваемият не е претендирал разноски във връзка с въззивната жалба.
С частната жалба Р. П. Д. е претендирал разноски, но с оглед изхода от спора по
същата такива не му се следват.
С отговора на частната жалба П. Й. С. е претендирала разноски за безплатна правна
помощ, предоставена при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв.
Нормата на чл.36, ал.1 ЗАдв въвежда като основен принцип правото на адвоката да
получи възнаграждение за своя труд, но за разлика от хипотезата на чл.36, ал.3 ЗАдв, при
предоставянето на безплатна правна помощ адвокатското възнаграждение се определя от
съда съобразно разпоредба на чл.38, ал.2 ЗАдв. С осъждане на насрещната страна за
разноски в нейна тежест се възлага и определеното от съда адвокатско възнаграждение за
оказаната правна помощ, с което адвокатският труд се овъзмездява.
При определяне на следващото се на основание чл.38, ал.2 ЗАдв адвокатско
възнаграждение съдът дължи да отчете осъществените пред съответната инстанция
процесуални действия от страна на адвоката в изпълнение на договора за правна защита и
съдействие при съобразяване на вида и сложността на спора и интереса по делото. В
конкретния случай делото не се отличава с фактическа или правна сложност, по отношение
на задължението за разноски в производството по спорна съдебна администрация е налице
задължителна практика на Върховната съдебна инстанция, поради което защитата на
ответника по частната жалба не изисква чрезвичайни усилия. Във връзка с частната жалба
не са сочени и събирани доказателства, не са правени доказателствени искания и
производството не е с дълго времетраене, обуславящо необходимост от допълнителна
дейност на процесуалния представител. Последната се свежда до изготвяне на отговор на
частната жалба.
Въведеното с чл.38, ал.2 ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в
определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от
приложимите размери в аналогични случаи (ЗПП), без възможност на съда да прецени вида,
6
количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически
бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и
представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в
какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. В Определение
№ 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о. изрично е прието, че нормата на
чл.38, ал.2 ЗАдв, препраща към Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска
работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.), посочените в която размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.
С Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 минималните размери на
адвокатските възнаграждения, определени с Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия
адвокатски съвет също са приети за необвързващи съда.
По изложените съображения въззивният съд счита, че съответен на действителната
фактическа и правна сложност на спора по частната жалба, вида, естеството и качеството
на услугата и на принципа на справедливостта е размер на адвокатското възнаграждение от
100 лева. Той е обоснован и съобразен с продължителността на производството, труда и
времето, необходимо за организиране и провеждане на защитата на ответника по частната
жалба.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 19600/31.10.2024 г. по гр.д. № 21615/2023 г. по описа
на Софийски районен съд.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1473/12.01.2025 г. по гр.д. № 21615/2023 г. по
описа на Софийски районен съд.
ОСЪЖДА Р. П. Д., ЕГН **********, да заплати на Еднолично адвокатско дружество
„Е. П.“ с код по БУЛСТАТ *********, с адрес гр.София, ул. „Лавеле“ № 19, ет.5, офис 2,
сумата от 100 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ в производството по разглеждане на частна жалба вх. № 33013/30.01.2025 г. срещу
Определение № 1473/12.01.2025 г. по гр.д. № 21615/2023 г. по описа на Софийски районен
съд.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
7
1._______________________
2._______________________
8