РЕШЕНИЕ
№ 210
гр. Русе, 04.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на втори октомври през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ралица Герасимова
Членове:Велизар Т. Бойчев
Катина Кавърова
при участието на секретаря Крисиана Милкова
в присъствието на прокурора Е. Д. Г.
като разгледа докладваното от Катина Кавърова Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20254500600662 по описа за 2025 година
Производството е по глава ХХI от НПК.
С Присъда №53/07.05.2025г., постановена от Районен съд – Русе по
НОХД № 27/2025 година, подсъдимият Т. С. Р. е признат за виновен в това, че
на 06.08.2024г., в град Русе, област Русе, управлявал моторно превозно
средство - лек автомобил марка „Хюндай“, модел „****“, с рег. № *******, с
концентрация на алкохол в кръвта си над 0,5 на хиляда - 1,90 на хиляда,
установено по надлежния ред - по реда на Наредба №1/19.07.2017г. на М3,
МВР и МП за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или
употребата на наркотични вещества или техни аналози, след като е осъден със
Споразумение № 101/06.12.2021г. по НОХД №1343/2021г., по описа на
Районен съд - Монтана, влязло в сила на 06.12.2021г., за деяние по чл. 343б, ал.
1 НК, поради което и на основание чл. 343б, ал. 2, вр. ал. 1 НК и чл. 54 НК
първостепенният съд му наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от
една година и шест месеца, което на основание чл. 58а, ал. 1 НК вр. чл. 373, ал.
2 вр. чл. 372, ал. 4 от НПК намалил с една трета до една година „лишаване от
свобода“, която да изтърпи при първоначален общ режим, като се приспадне
1
от така наложеното наказание времето, през което подсъдимият е бил
задържан по реда на ЗМВР на 06.08.2024г. и по реда на чл. 64, ал. 2 НПК от
12.08.2024г. до 14.08.2024г. Съдът наложил и наказание глоба в размер на 500
лева. Със същата присъда, на осн. чл. 343б, ал.5 от НК била присъдена в полза
на държавата сумата в размер на 3500 (три хиляди и петстотин лева),
представляваща равностойността на моторното превозно средство, послужило
за извършване на престъплението. Със същата присъда било постановено на
основание чл. 68, ал. 1 НК подсъдимият да изтърпи отделно при общ режим
наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет месеца, наложено по НОХД
№1343/2021г. по описа на РС-Монтана. Подсъдимият е осъден на осн. чл. 189,
ал. 3 НПК да заплати в полза на държавата по сметка на ОДМВР-Русе
направените в хода на досъдебното производство разноски в размер на 332.99
лв., както и в полза на Висшия съдебен съвет (ВСС) по сметка на РС-Русе
разноските, направени в хода на съдебното производство в общ размер на 80
лв., както и държавна такса в размер на 5 (пет) лева, в случай на служебно
издаване на изпълнителен лист.
Присъдата е обжалвана от адв. А. С. от АК-Русе с твърдения, че е
постановена в нарушение на материалния закон и че наложеното с нея
наказание е явно несправедливо. Поддържа се, че при направената от
първоинстанционния съд преценка за превес на смекчаващите вината
обстоятелства, санкцията е следвало да бъде определена в законоустановения
минимум и след това да бъде редуцирана до 9 месеца. Иска се и отмяна на
присъдата в частта, с която е присъдена равностойността на МПС, послужило
за извършване на престъплението.
Представителят на Окръжна прокуратура – Русе счита жалбата за
неоснователна.
В последната си дума подсъдимият моли да бъде намалено наложеното
му наказание.
Като съобрази доказателствата по делото, доводите на страните и
извърши служебна проверка на правилността на присъдата, Окръжен съд Русе
намира следното:
Жалбата е допустима, разгледана по същество е неоснователна.
Делото пред Районен съд - Русе е протекло по реда на съкратеното
съдебно следствие на основание чл. 371, т. 2 от НПК. Подсъдимият е признал
2
всички факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е
изразил съгласие да не се събират доказателства за тези факти.
От фактическа страна е прието за установено следното:
Подсъдимият Т. С. Р. е роден на **.**.**** г., в град Монтана, област
Монтана, живущ в град Русе, област Русе, ул."******* *******" №**, вх.*,
ет.*, ап.*, със средно образование, разведен, работи, ЕГН: **********,
осъждан.
Същият е неправоспособен водач, никога не е придобивал
правоспособност на управление на МПС и съответно не е имал издавано
СУМПС.
Със споразумение № 101/06.12.2021 година, по НОХД №1343/2021
година, по описа на Районен съд - Монтана, същият е осъден за извършено от
него престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК, за което му е било наложено
наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет месеца, изпълнението на което
е било отложено по реда на чл. 66, ал. 1 НК за изпитателен срок от три години.
Определението на съда, с което е било одобрено споразумението, е влязло в
сила на 06.12.2021г.
На 06.08.2024г., докато подсъдимият Р. бил на работа, при него дошли
свидетелите А.М.И. и А. Й. Ф. и се уговорили да се съберат вечерта и да се
почерпят. Около 19.30 часа подсъдимият Р., с управлявания от него лек
автомобил марка „Хюндай“, модел „****“, с рег. № ******* сив на цвят,
собственост на И.С.Г., отишъл на автомивка „Усмивка“, находяща се на бул.
„Цар Освободител“ № 156, откъдето взел свидетелите А.М.И., А. Й. Ф. и
Ц.С.А., като заедно с тях в лекия автомобил бил и непълнолетният син на
подсъдимия - свидетелят С.К.. С автомобила, който бил управляван от
подсъдимия, компанията се придвижила до магазин от търговската верига
„Пацони“, находящ се на ул. „Борисова“ № 88, откъдето закупили алкохол и
различни мезета. След това всички потеглили към района на хижа „Приста“,
където била квартирата на свидетеля А. Ф., като автомобилът, с който се
придвижвали, отново бил управляван от подсъдимия. Когато пристигнали в
жилището на свидетеля Ф., започнали да се черпят със закупения алкохол,
който свършил към 22.30 часа. Подсъдимият Т. С. Р. предложил на останалите
да се върнат обратно в града и да закупят още алкохолни напитки. Всички се
качили в лекия автомобил, който отново бил управляван от подсъдимия Р.,
3
въпреки че преди това той бил употребил алкохол и бил осъждан за
извършено от него престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК. На предната дясна
седалка седнал непълнолетният син на подсъдимия – свидетелят К., а на
задната седалка седнали свидетелите Ф., И. и А. След като влезли в град Русе,
подсъдимият с управлявания от него лек автомобил се движел по бул. „Цар
Освободител“, на който пред № 140 свидетелите И.Б.Т. и Г.Г.Н. – служители
на Първо РУ при ОДМВР – Русе, изпълнявали служебните си задължения по
охрана на обществения ред и пътен контрол. След като забелязал
управлявания от подсъдимия Р. лек автомобил, свидетелят И.Т. излязъл пред
служебния автомобил, в осветен участък от платното за движение, след което
подал със стоп палка по образец сигнал за спиране на автомобила, указвайки
на водача мястото, на което да спре. Вместо да изпълни подадения от
свидетеля Т. сигнал, подсъдимият само намалил скоростта, подал десен мигач,
преминал от средната в дясна лента за движение, като продължил да се движи
в посока ул. „Св. Георги“, след което навлязъл в същата, извършвайки десен
завой. Това негово поведение било възприето от полицейските служители,
които веднага потеглили с патрулния автомобил след автомобила, управляван
от подсъдимия Р., който междувременно завил надясно по ул. „Муткурова“,
където спрял на втори ред от паркирани автомобили на паркинг за моторни
превозни средства, находящ се на ул. „Муткурова“ № 125. Непосредствено
след като спрял автомобила, свидетелите А.М.И. и Ц.С.А. слезли от
автомобила и побягнали в неизвестна посока. В същото време свидетелите
И.Т. и Г.Н. спрели полицейския автомобил пред лекия автомобил марка
„Хюндай“, модел „****", с рег. № ******* при което двамата възприели
действията на подсъдимия Р., който също слязъл от шофьорската врата и
започнал да се отдалечава от автомобила. Свидетелите И.Т. и Г.Н. също слезли
от полицейския автомобил и издали разпореждане на подсъдимия да остане на
място, след което се приближили до подсъдимия и поискали от него да
представи документ за самоличност, което подсъдимият сторил. По време на
проверката свидетелят И.Т. разпоредил на подсъдимия да извади всички вещи
от джобовете си, като сред тях бил и контактният ключ на лекия автомобил
марка „Хюндай“, модел „****“, с рег. № *******. Тъй като подсъдимият Р. не
представил свидетелство за управление на моторно превозно средство,
полицейските служители извършили справка, при което били уведомени, че
подсъдимият Р. бил неправоспособен водач и на същия никога не му било
4
издавано свидетелство за управление на моторно превозно средство. На
свидетеля И.Т. му направило впечатление, че подсъдимият лъхал на алкохол,
уведомил го, че ще бъде изпробван за употреба на алкохол с техническо
средство, при което подсъдимият отказал да му бъде извършена проба.
За изясняване на случая подсъдимият Р., заедно със свидетелите С.К. и
А. Ф. били поканени в Първо РУ при ОДМВР – Русе. В полицейското
управление подсъдимият бил изпробван за употреба на наркотични вещества
и/или техни аналози с техническо средство „DrugTest 5000“, като резултатът
бил отрицателен.
Подсъдимият Т. С. Р. пожелал да даде кръвна проба за химически
анализ, поради което в 01.05 часа на 07.08.2024 г. свидетелят Т. му връчил
талон за медицинско изследване № 269659 и подсъдимият бил конвоиран до
УМБАЛ ,,КАНЕВ“ АД, където му било извършено медицинско изследване и
вземане на биологични проби за изследване на концентрация на алкохол в
кръвта. Резултатите от проведеното химическо изследване били обективирани
в Протокол № 622/07.08.2024г., в заключителната част на който е посочено, че
надлежно е установен етилов алкохол в концентрация 1.90 на хиляда.
Назначената и изготвена в хода на досъдебното производство
автотехническа и ценова експертиза заключила, че стойността на лек
автомобил марка „Хюндай“, модел „****“, с рег. № ******* послужил за
извършването на инкриминираното деяние, е 3500.00 лева (три хиляди и
петстотин лева).
Тази фактическа обстановка се възприема и от двете инстанции. В нейна
подкрепа са направеното признание от подсъдимия, приобщените показания
на разпитаните на досъдебно производство свидетели, кредитираната
автотехническа ценова експертиза и останалите приобщени по делото
писмени доказателствени средства и писмени доказателства.
Настоящият въззивен състав намира, че проведеното от
първоинстанционния съд съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК
е било в пълно съответствие с процесуалните изисквания, визирани в
разпоредбите на глава 27 от НПК. Изявлението на подсъдимия Р. по чл. 371, т.
2 от НПК било дадено в открито съдебно заседание, в присъствие на защитник
и при разясняване на последиците от него. В този смисъл настоящата
инстанция възприема изцяло фактическите и правните изводи на
5
първоинстанционния съд, доколкото по отношение на приетите
доказателствени източници, с оглед на предварително даденото съгласие от
страна на подсъдимия, е прието, че са безспорни и не се нуждаят от събиране
и проверка по общия ред за провеждане на съдебно следствие.
Районният съд правилно е приложил материалния закон, като е изложил
убедителни мотиви в подкрепа на приетото от него. Законосъобразно е прието
за доказано, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна
състава на престъплението по чл. 343б, ал. 2, вр. ал. 1 НК, тъй като на
06.08.2024г., в град Русе, област Русе, управлявал моторно превозно средство -
лек автомобил марка „Хюндай“, модел „****“, с рег. № ******* с
концентрация на алкохол в кръвта си над 0.5 на хиляда – 1.90 на хиляда,
установено по надлежния ред - по реда на Наредба №1/19.07.2017г. на М3,
МВР и МП за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или
употребата на наркотични вещества или техни аналози, след като е осъден със
Споразумение № 101/06.12.2021г. по НОХД №1343/2021г., по описа на
Районен съд - Монтана, влязло в сила на 06.12.2021г., за деяние по чл. 343б, ал.
1 НК.
Изпълнителното деяние е осъществено чрез действие, изразяващо се в
управление на моторно превозно средство от страна на подсъдимия на
инкриминираната дата, с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 на хиляда
– 1.9 на хиляда. Тази концентрация е установена по надлежния ред, определен
в Наредба № 1/19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на
алкохол в кръвта и/или употребата наркотични вещества или техни аналози,
като са спазени всички изисквания на наредбата.
От субективна страна подс. Р. извършил деянието при пряк умисъл, тъй
като съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал неговите
общественоопасни последици и искал тяхното настъпване. Знаел, че е
забранено да управлява моторно превозно средство след употреба на алкохол
и че вече е осъждан веднъж за това. Напълно съзнавал, че в това състояние
създава опасност за движението по пътя, за живота и здравето на околните и за
своето здраве, но въпреки това седнал зад волана, привел в движение лекия
автомобил и го управлявал, след като е употребил алкохол, вместо да потърси
друг начин за придвижване.
Първостепенният съд е изложил подробни и задълбочени мотиви, чрез
6
които да се проследи аналитичната му дейност при определяне на справедливо
наказание „лишаване от свобода“ за инкриминираното деяние. Правилно
съдът е съобразил, че липсват многобройни или изключителни по характер
смекчаващи вината обстоятелства, които да обусловят приложението на чл. 55
НК.
Извън осъждането по дело НОХД №1343/2021г. (което е взето предвид
при квалификацията на деянието) подсъдимият е бил признат за виновен за
престъпление по чл. 194, ал.1 НК, извършено на 08/09.10.2003г., за което е
реабилитиран, както и за нанасяне на лека телесна повреда на 26.01.2019г., за
което е осъден с Решение 2/5/2019 по дело № 19/2574/26606L на EAST
LONDON MAGISTRATES. Настоящият състав намира, че предвид
настъпилата реабилитация по едното осъждане, отдалечеността във времето
на другото осъдеждане и липсата на други осъждания, не следва да се правят
изводи в насока, че подсъдимият има трайни престъпни навици.
Но ОС-Русе споделя изводите на първостепенния съд, че извършеното от
подсъдимия деяние разкрива по-висока степен на обществена опасност от
обичайната за този вид престъпления. Повишената опасност произтича от
това, че деянието е извършено при близо четири пъти по-висока от
съставомерната концентрация на алкохол в кръвта – 1,9 на хиляда. Деянието е
извършено и в голямо населено място, в което автомобилният трафик е
интензивен включително и в късните часове на денонощието. Освен това, в
управлявания от подсъдимия автомобил са се намирали четирима пътници,
което допълнително е увеличило степента на създадената непосредствена
опасност за живота и здравето на повече лица. Нещо повече – престъпното
поведение е било осъществено в присъствието на непълнолетното дете на
подсъдимия, което се е намирало на предната седалка. По този начин е даден
силно отрицателен пример на подрастващо лице, което все още формира
своята ценностна система и социална ориентация.
Като отегчаващи наказателната отговорност обстоятелства съдът отчита
и факта, че подсъдимият е неправоспособен водач, който никога не е
придобивал правоспособност за управление на моторно превозно средство.
Това означава, че той не притежава необходимите знания и умения, свързани с
упражняването на тази правнорегламентирана дейност, която по своето
естество представлява източник на повишена опасност. Отделно от това
7
подсъдимият не е спрял на подаден от полицейските органи сигнал, правейки
опит да осуети извършването на проверка.
Съдът правилно е приел, че направеното от подсъдимия самопризнание
не следва да бъде отчетено като смекчаващо отговорността обстоятелство, тъй
като не е направено още в досъдебно производство.
Като смекчаващи отговорността обстоятелства първостепенният съд
правилно е съобразил изразеното съжаление и критично отношение на
подсъдимия към извършеното, трудовата му ангажираност, както и
обстоятелството, че полага грижи за свой низходящ от първа степен. Тези
обстоятелства обаче не могат да компенсират напълно обсъдените отегчаващи
вината обстоятелства, поради което и правилно първоинстанционният съд е
намерил, че не са налице основания за определяне на наказание, ориентирано
към минималния предвиден в закона размер.
С оглед на това контролираният съдът точно е определил размера на
наказанието лишаване от свобода за срок от осемнадесет месеца и
законосъобразно, с оглед проведената процедура на съкратено съдебно
следствие, при спазване разпоредбите на чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 373, ал. 2 вр. чл.
372, ал. 4 от НПК го е редуцирал с една трета на дванадесет месеца лишаване
от свобода.
Правилно е определен и размерът на кумулативно предвиденото за това
престъпление наказание глоба, като е съобразено приложението на по-
благоприятния за подсъдимия закон, както и неговото имотно състояние.
Законосъобразно съдът не е наложил наказанието по чл. 343г, ал. 1 НК, тъй
като подсъдимият никога не е имал СУМПС.
По отношение на присъдената равностойност на моторното превозно
средство, послужило за извършване на престъплението в размер на 3500 лв.
/три хиляди и петстотин лева/, мнозинството от настоящия състав намира
следното:
С Решение № 8 от 17 юли 2025 г. Конституционният съд прие, че
разпоредбата на чл. 343б, ал. 5 НК трябва да остане част от позитивното
действащо право, поради което безспорно въведената санкция е
законоустановена.
Нормата императивно задължава съда да отнеме в полза на държавата
8
моторното превозно средство, което е послужило за извършване на
престъплението и е собственост на дееца, а когато деецът не е собственик - да
присъди равностойността му. Законодателната воля е ясна, въпреки избора на
езикови средства.
Разпоредбата се явява специална по отношение на чл. 53 НК и въвежда
отклонение от общия режим на превантивните мерки. Поради това за
присъждането на равностойността на моторното превозно средство не е
необходимо извършителят да е бил собственик на същото към момента на
извършване на престъплението. В мотивите си Конституционният съд
посочва, че по този начин „се провежда именно конституционният принцип на
равенство на гражданите пред закона“.
Мнозинството от настоящия състав намира, че санкцията, предвидена в
чл. 343б, ал. 5 НК, представлява специфично средство за въздействие върху
имуществената сфера на извършителя, което законодателят е въвел с оглед
реалностите на съвременното общество и необходимостта от ефективна
превенция. Тя се основава на разбирането, че глобата като парична санкция,
макар и формално еднаква по размер при случаите, които разкриват еднаква
обществена опасност на деянието и дееца, не поражда еднакви последици за
всички правонарушители. При съществено имуществено неравенство в
обществото глоба, която за мнозинството би представлявала осезаема
санкция, за лица с по-висок социално-икономически статус би могла да има
чисто символично значение и да не постига възпиращ ефект.
Законодателят е избрал подход, който осигурява по-равномерно
отражение на санкцията върху различните извършители, като я обвързва не с
абстрактен финансов критерий, а с конкретно имущество – „моторно превозно
средство, послужило за извършване на престъплението“. Притежанието или
достъпът до такова средство е индикатор за имущественото състояние на
лицето и за това какво засягане в неговата имуществена сфера би било
субективно значимо и способно да изпълни възпиращата функция на
наказателната репресия. По този начин чрез отнемането или присъждането на
равностойността на моторното превозно средство се постига
индивидуализирана имуществена санкция, съизмерима с възможностите и
социалния статус на извършителя, без да се нарушава принципът на равенство
пред закона, доколкото всички лица, извършили престъпление по чл. 343б НК,
9
са поставени при еднакво правно положение.
Мнозинството от настоящия състав намира, че този подход е в съзвучие
с принципа на пропорционалност, развит както в националната практика, така
и в практиката на Съда на Европейския съюз, съгласно която при липса на
хармонизация на законодателството на Съюза в областта на санкциите,
приложими при неспазване на условията, предвидени от установен в това
законодателство режим, държавите членки са компетентни да изберат
санкции, които според тях са подходящи. (Chmielewski, C 255/14).
По повод преюдициални запитвания във връзка с чл. 251, ал. 2 НК (отм.)
СЕС е застъпил становището, че мерките по чл. 53 НК имат не само
превантивен, но и репресивен характер (С-707/17, С-335/18, С-336/18). Следва
да се подчертае, че в тези решения, в които е коментиран аналогичен
законодателен подход, не е отречена възможността изобщо държавата да
налага такива мерки, а само да ги налага, когато са несъразмерни спрямо
преследваната цел. По отношение на чл. 251, ал. 2 НК (отм.) предвидената от
законодателя имуществена репресия е била счетена за надхвърляща границите
на необходимото за постигане на преследваната цел - гарантиране на
изпълнението на задължението за деклариране.
При престъплението по чл. 343б, ал.2 НК преследваната цел е
ограничаване на управлението на моторно превозно средство със значителна
концентрация на алкохол в кръвта – поведение, което създава
непосредствената опасност за живота и здравето на всички участници в
движението. Поради това мнозинството от настоящия състав намира, че
законодателно уреденото засягане на имуществената сфера на извършителя е
оправдано и пропорционално на защитаваните обществени отношения.
Мнозинството от настоящият състав също така намира, че избраният от
законодателя санкционен подход не лишава съда от възможност да
индивидуализира наложеното наказание според конкретиката на всеки
отделен случай. Това е постижимо, тъй като за престъплението по чл. 343б, ал.
2 НК законодателят е предвидил да се налагат още две наказания - лишаване
от свобода и глоба, които са регламентирани в широк диапазон и които няма
пречка да бъдат определени така, че заедно с мярката по ал. 5 общата
наложена санкция да е пропорционална на спецификите на извършеното
деяние и на дееца.
10
В настоящия случай първостепенният съд е наложил наказание от 18
месеца лишаване от свобода, което е редуцирал до 12 месеца лишаване от
свобода, и минималната възможна глоба съобразно действащата към момента
на извършване редакция на нормата на чл. 343б, ал.2 НК. Мнозинството от
настоящия състав намира, че ефектът, постигнат от тези две наказания,
съчетани със санкцията по чл. 343б, ал.5, не е прекомерен спрямо
обществената опасност на инкриминираното деяние и дееца, поради което
обжалваната присъда следва да бъде потвърдена и в тази част.
По гореизложените съображения, мнозинството на съдебния състав
намира, че атакуваната присъда на РРС е правилна и законосъобразна и следва
да бъде потвърдена изцяло.
Водим от горното, ОС-Русе на осн. чл. 338 НПК
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА ИЗЦЯЛО Присъда №53/07.05.2025г., постановена от
Районен съд – Русе по НОХД № 27/2025 година.
Решението е окончателно.
Решението е подписано с особено мнение от председателя на съдебния
състав.
Страните да бъдат уведомени за изготвянето му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
Особено мнение на съдията Ралица Герасимова
Не съм съгласна със становището на мнозинството относно цялостното
потвърждаване на първоинстанционнната осъдителна присъда по отношение на подсъдимия
Т. С. Р..
На първо място считам, че производството следваше да бъде спряно, до
произнасянето на СЕС по оправеното преюдициално запитване по дело C-655/24, Латранов.
В последната насока намирам, че независимо от обстоятелството, че преюдициално
запитване не е било отправено по настоящото ВНОХД, няма пречка за произнасяне в този
смисъл (ВКС изрично приема, че не следва да се провежда стеснително тълкуване на
нормата на чл.334, т.5, вр. чл.25, ал.1, т.4 от НПК - вж. Определение от 17.06.2022 г. по н.д.
11
№591/2021 г. на ВКС, I н.о.).
На второ място намирам, че при липсата на произнасяне в посочения смисъл – за
спиране на наказателното производство, проверявания по реда на инстанционния съдебен
контрол акт следва да бъде отменен, в частта, с която подс. Т. Р. е бил осъден да заплати
равностойността на управляваното МПС – на основание чл.343б, ал.5 от НК. Съображенията
ми в последната насока се свеждат до следното:
Съгласно чл.343б, ал.5 от НК „В случаите по ал. 1 - 4 съдът отнема в полза на
държавата моторното превозно средство, послужило за извършване на престъплението и
е собственост на дееца, а когато деецът не е собственик - да присъди равностойността
му“.
На първо място следва да се посочи, че в практиката съществуваше известно
противоречие досежно това, дали превозното средство е предмет или средство на
престъпните деяния по чл.343б от НК и дори имаше произнасяния съдилища по реда на
чл.53 от НК – за отнемане на същите като средства за извършване на престъпление. Считам,
че понастоящем този въпрос е решен безпротиворечиво в насока, че моторните превозни
средства са предмет, а не средство на престъпленията по посочения текст на особената част
на наказателния закон. От съществено значение в тази връзка са предписанията на
Тълкувателно решение № 84 от 01.12.1960 г. по н. д. №78/1960 г. на ОСНК на ВС, според
което „послужили” за извършване на престъплението са вещите, които реално са използвани
като средства за извършване на престъплението. Последното принципно положение е
развито и в Постановление № 11/71 г. по н. д. № 8/71 г. на Пленума на ВС на НРБ –
„Вещите, които са послужили или предназначени за извършване на деянието, „когато
пряко и непосредствено са използвани като оръдия или средство за осъществяване състава
на умишлено престъпление”. С Тълкувателно решение № 18 от 14.11.1977 г. по н. д. № 13/76
г. ОСНК на ВС е прието, че „средствата (оръдията) за извършване на престъплението са
извън обществените отношения, които престъплението охранява и не са елемент на
последното“. Както се сочи и в Тълкувателно решение № 2 от 18.12.2013 г. по т. д. №2/2013
г. на ОСНК на ВКС „Изводът, който следва е, че „средство” за извършване на
престъплението е само онази вещ, която пряко е свързана с извършване на изпълнителното
деяние, а не с други характеристики на престъплението.“
В този смисъл и предвид константната и задължителна съдебна практика, следва да
се приеме, че моторното превозно средство е предмет на престъплението по чл.343б от НК, а
не средство за неговото извършване - именно чрез въздействието върху него се достига до
засягане на охраняваните обществени отношения – безопасността в транспорта.
Чл.53 от НК (в действащата си редакция към датата на произнасяне на мнозинството
- ДВ, бр. 7 от 2019 г.) изрично сочи вещите, които подлежат на отнемане. Съгласно чл.53
ал.1 б. „а“ от НК, независимо от наказателната отговорност се отнемат в полза на държавата
вещите, които принадлежат на виновния и са били предназначени или са послужили за
извършването на умишлено престъпление. Доколкото моторното превозно средство не е
средство за извършване на престъплението по чл.343б от НК по изложените по-горе
съображения, липсва възможност за произнасяне по този текст на наказателния закон.
Предметът на престъплението може да бъде отнет в хипотезата на чл.53, ал.2, б. „а“
от НК, но само в случай, че се касае за вещ, чието притежаване е забранено, както и в
изрично предвидените в особената част на НК случаи.
От своя страна текстът на чл.343б, ал.5 от НК е обнародван в ДВ, бр. 67 от
04.08.2023 г., в сила от 08.08.2023 г., от която дата е и част от действащото в Република
България законодателство. С приемането му се достигна до съществено отклонение от
посоченото по-горе относно характера на превозното средство при деянията по чл.343б от
НК. Беше предвидено, че същите са средства, а не предмет на престъплението по посочения
текст, за да бъдат отнети в полза на държавата, а в случай, че не са собственост на дееца – да
12
се присъди тяхната равностойност. Безспорно е, че съдът не разполага с възможността да
коригира законодателя, но пък е овластен да тълкува съответните норми, съпоставяйки ги с
основните принципи на наказателното право, с предвиденото в Общата част на НК, както и
да извърши проверка дали същите не навлизат в противоречие с правото на ЕС. В тази
насока изрично в Решение №8 от 17.07.2025 г. по к.д. №15/2024 г. Конституционният съд на
Република България посочва: „Дали моторното превозно средство е предмет, или
средство на престъплението, както и дали отнемането му или присъждането на неговата
парична равностойност се явява наказание по смисъла на чл. 37 НК, или е превантивна
мярка, са въпроси, които нямат отношение към контрола за конституционност и
подлежат на изясняване от правоприлагащите органи, в частност от съдилищата, които
имат конституционното задължение да осигурят точното и еднакво прилагане на
законите (чл. 124 и чл. 125, ал. 1 от Конституцията). Съдът вече е имал повод да
отбележи, че не дължи произнасяне по въпроси от компетентността на
правораздавателните органи (Определение №3/2024 г. по к.д. №6/2024 г.; Определение
№10/2024 г. по к.д. №22/2024 г.)“.
Напълно споделям съображенията на Общото събрание на Наказателна колегия на
Върховния касационен съд на Република България в искането за обявяване на
противоконституционност на разпоредбите на чл. 280, ал. 5; чл. 281, ал. 4; чл. 343, ал. 5 и чл.
343б, ал. 5 от НК, касателно превантивните мерки по чл.53 от НК, каквито по същество би
следвало да бъдат отнемането на моторното превозно средство „послужило“ за извършване
на престъплението и присъждането на неговата равностойност в случай, че същото не е
собственост на дееца. Същевременно намирам, че в този си вид същите имат характера на
санкция с наказателен характер, при това – абсолютно определена по размер и налагането
им води до нарушаване на принципа за пропорционалност на престъплението и наказанието,
заложен в член 49, параграф 3 и чл.52 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС).
В константната практика на СЕС се приема, че при липса на хармонизация на
законодателството на Съюза в областта на санкциите, приложими при неспазване на
условията, предвидени от установен в това законодателство режим, държавите членки са
компетентни да изберат санкции, които според тях са подходящи. Те обаче са длъжни да
упражняват компетентността си при спазване на правото на Съюза и на неговите общи
принципи, а следователно и при спазване на принципа на пропорционалност (решение от 16
юли 2015 г., Chmielewski, C‑255/14, EU:C:2015:475).
Принципът на пропорционалността от своя страна предпоставя постигане на
справедливо равновесие между законните цели на държавата и мерките, които държавата
използва за постигането на тези цели. Пропорционалността изисква също така справедливо
равновесие между правата на отделните лица и обществения интерес. Колкото по-голяма е
намесата в права, толкова по-сериозна обосновка се изисква.
Нееднократно в практиката на СЕС се сочи, че ограниченията трябва да са
пропорционални и да зачитат същността на правото. Това означава, че ограниченията не
трябва да надхвърлят това, което е подходящо и необходимо за постигането на „целите от
общ интерес, признати от Съюза“, или за защитата на правата и свободите на други лица.
Държавата трябва да използва най-необременяващата мярка, с която разполага. В тази
насока, в решение на СЕС (четвърти състав) от 13.11.2014 година по дело C-443/13, Ute
Reindl срещу Bezirkshauptmannschaft Innsbruck, в точка 40 изрично се приема, че за да се
прецени дали определена санкция е съобразена с принципа на пропорционалност,
запитващата юрисдикция следва в частност да вземе предвид вида и тежестта на
нарушението, на което се противодейства с тази санкция, както и начина за определянето на
нейния размер (в този смисъл е и решение Equoland, C‑272/13, EU:C:2014:2091, т. 35).
В конкретния случай чл.343б, ал.1-4 от НК предвижда, че при управление на МПС с
концентрация на алкохол в кръвта над 1.2 на хиляда (0.5 на хиляда)/ след употреба на
13
наркотични вещества или техни аналози, деецът се наказва кумулативно с лишаване от
свобода, глоба и лишаване от правоуправление (на основание чл.343г от НК). Отделно от
това, с оглед анализираната разпоредба на чл.343б, ал.5 от НК – задължително съдът отнема
в полза на държавата моторното превозно средство, което е послужило за извършване на
престъплението и е собственост на дееца, а когато деецът не е собственик – следва да
присъди равностойността му.
Намирам, че налагането на четири наказателни санкции, при това без да съществува
възможност за индивидуализация на конфискацията на имущество (каквато по същество
считам, че представляват отнемането на превозното средство и присъждането на неговата
равностойност) от една страна са в противоречие с принципа за пропорционалност заложен
в член 49, параграф 3 и чл.52 от ХОПЕС, а от друга се характеризират с неравнопоставеност
и непредвидимост. Така заложеното императивно засягане на имуществената сфера на дееца
не е обвързано нито от обществената опасност на извършеното деяние, нито от
имущественото състояние на извършителя. Последното се отрича и от константната
практика на ЕСЗПЧОС. Така в решение по дело Markus v. Latvia, § 75, ЕСЗПЧОС изрично
постановява, че наказването с конфискация е било незаконно, тъй оспорената вътрешна
разпоредба се е характеризарала с неяснота и непредвидимост, тя не е осигурявала
необходимите процесуални гаранции и не е предоставяла защита срещу произвол. Съдът
също така е посочил, че в решенията, с които е бил осъден жалбоподателят, анализът на
пропорционалността се е отнасял само до лишаването от свобода и съдилищата не са
разглеждали допълнителното наказание конфискация на имущество. Не е бил анализиран
нито въпросът дали размерът на имуществото, което трябва да бъде конфискувано,
съответства на тежестта на престъплението, нито дали това е наложило прекомерна тежест
на жалбоподателя. Освен това задължителният характер на наказанието конфискация е
лишил съответните жалбоподатели от всякаква възможност да аргументират своите позиции
и от всякакви перспективи за успех. (§ 73). Идентично е и решението в Megadat.com SRL v.
Moldova (§ 74), където съдът приема, че „Неизвършването от страна на националните
власти на преценка, свързана с претегляне на частните интереси, засегнати в случая
спрямо обществения интерес, също може да бъде използвано в ущърб на ответната
държава“. Констатирано е, че националните съдилища са допуснали нарушение на чл. 1 от
Протокол № 1 ЕКЗПЧОС като не са проверили дали заповедта за конфискация е постигнала
справедлив баланс между правата на собственост и обществения интерес. Следователно,
пропуск от страна националния съд да извърши анализ за пропорционалност, може да
доведе до нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 ЕКЗПЧОС (Paulet v. the United Kingdom, §§
68-69), съответно на чл.17 от ХОПЕС.
В този смисъл и с оглед противоречието на анализирания текст от НК (чл.343б, ал.5)
с член 49, параграф 3 и чл.52 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС) считам, че
присъдата на РРС следваше да бъде отменена в частта, с която подс. Т. Р. е бил осъден да
заплати равностойността на управляваното МПС – на основание чл.343б, ал.5 от НК.
14