№ 3316
гр. София, 06.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Елена И.ова
Членове:И.ина Ив. Пъстракова
Георги Кацаров
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от Елена И.ова Въззивно гражданско дело №
20221100512789 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 20061102 от 10.10.2022 г., постановено по гр.д.№ 64 033/2019 г. по
описа на СРС, ІІ ГО, 61 състав Столична дирекция на вътрешните работи е осъдена да
заплати на И. М. Д., ЕГН ********** на основание чл.187, ал.6 във връзка с ал.5, т.2 от
ЗМВР /ред. ДВ бр.81/2016 г. сумата 1 598,00 лева, представляваща неизплатено
възнаграждение за положен извънреден труд /след превръщането на нощните часове към
дневни/ през периода от 01.11.2016 г. до 01.11.2019 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба – 06.11.2020 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 200,00 лева – лихва за забава за
периода от 01.02.2017 г. до 01.11.2019 г.
Със същия акт Столична дирекция на вътрешните работи е осъдена да заплати на И.
М. Д. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 500,00 лева – разноски по делото, както и на
основание чл.78, ал.6 ГПК по сметката на Софийски районен съд 71,92 лева – държавна
такса и 400,99 лева – разноски за вещо лице.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответника Столична дирекция
на вътрешните работи. Във въззивна жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е
неправилно, незаконосъобразно, необосновано. Наведени са доводи, че изведените правни
изводи за наличието на извънреден труд и необходимостта на последващото му
обезщетяване са изцяло погрешни; че напълно погрешно първоинстанционният съд е приел,
че е налице нормативна празнота и следва да се приложи по аналогия общото трудово
законодателство - Кодекс на труда /КТ/ и чл.9 от Наредбата за структурата и организацията
на работната заплата /НСОРЗ/. Твърди се, че в случая съществува самостоятелна правна
уредба относно отчитането и заплащането на нощния труд на служителите на МВР и не
следва да се прилагат чл.9 от НСОРЗ, както и общия граждански закон – КТ. Посочено е и
че в МВР е разрешено полагането на 8 часа нощен труд; че правата и задълженията на
служителите на МВР са регламентирани от специалния ЗМВР и издадените въз основа на
него подзаконови нормативни актове; че различната уредба на продължителността на
нощния труд в ЗМВР в сравнение с КТ е съобразена със спецификата на дейността,
1
извършвана от служителите на МВР, като за компенсация са предвидени привилегии,
поради което правното положение на служителите в МВР не е неравностойно спрямо тези
по КТ и ЗДСл. Наведени са доводи и че изложеното се подкрепя и от решение на СЕС по
дело С-262/2020 г.
Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което
да отхвърли изцяло исковите претенции. Претендира присъждането на разноски по делото.
Ответникът по жалбата – И. М. Д., гр.София в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е
депозирал отговор на въззивната жалба. С молба с вх.№ 48779/2023 г. е оспорил жалбата в
цялост, като поддържа, че решението на СРС е правилно и законосъобразно и като такова
следва да бъде потвърдено, както и че твърденията на жалбоподателя са неоснователни.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса,
в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК настоящият съдебен
състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната
част, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по
релевираните в жалбата доводи.
Анализът на събрания по делото доказателствен материал и приетите за безспорно
факти в производството, обосновава безспорния извод, че за времето от 01.11.2016 г. до
01.11.2019 г., страните по спора са били в служебно правоотношение, по силата на което
ищецът – И. М. Д. е изпълнявал длъжността „младши експерт“ в 06 РУ при Столична
дирекция на вътрешните работи /СДВР/, гр.София, като е работил на смени по график на 12-
часови дежурства, вкл. и работа през нощта – от 22,00 ч. до 06,00 ч., при сумарно отчитане
на работното време на тримесечни периоди.
Не се спори в процеса, което е видно и от приетото заключение на допуснатата от
първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице
Димитър Живков Живков, че за процесния период служителят – И. М. Д. е положил 1 800,
часа нощен труд в 255 бр. нощни дежурства; че нощният труд положен от И. М. Д. не е
превръщан в дневен с коефициент 1,143 и че няма начисляван извънреден труд на това
основание. Посочено е и че при приравняване на отработените часове нощен труд към
дневен такъв с коефициент 1,143 се получава разлика в размер на 255,00 часа на стойност 1
793,58 лева, както и че мораторната лихва за исковия период е в общ размер от 227,89 лева.
Предмет на инстанционен контрол във въззивното производство са предявените при
условията на обективно съединяване осъдителни искове от страна на ищеца с правно
основание чл.178, ал.1, т.3 във връзка с по чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР /ред. ДВ бр.81/14.10.2016
г./, уважен за сумата от 1 598,00 лева, представляваща допълнително възнаграждение за
положен извънреден труд за периода от 01.11.2016 г. – 01.11.2019 г., получен чрез
преизчисляване на нощния труд в дневен с коефициент 1,143, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на вземането, и на основание по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 200,00 лева – лихва за
забава върху главницата за периода от 01.02.2017 г. до 01.11.2019 г.
По делото безспорно е установено, че в исковия период: от 01.11.2016 г. – 01.11.2019
г. между страните в процеса е съществувало валидно служебно правоотношение, по силата
на което ищецът в качеството му на „младши експерт“ в 06 РУ при ответната дирекция е
полагал труд на 12-часови дежурства по график, включително и през нощта при сумарно
изчисляване на работното време.
Спорните в производството въпроси са свързани с това дали при отчитане и
заплащане на положените часове нощен труд са приложими разпоредбите на КТ и НСОРЗ –
в частност разпоредбата на чл.9, ал.2 от визираната наредба, или се прилагат разпоредбите
на специалния ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, и
оттук дали е налице извънреден труд при превръщане на нощните часове в дневни по реда
на чл.9, ал.2 НСОРЗ.
Отговорът на тези въпроси е даден в Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2023 г. по
2
тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно задължителните за съдилищата съгласно
чл.130, ал.2 ЗСВ разяснения на същото, при отчитане и заплащане на положените часове
нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими
разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата /в частност разпоредбата на чл.9, ал.2 от същата наредба/ и следва да се
прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на
издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.
Съгласно разпоредбата на чл.46, ал.2, изр.1 ЗНА, за да се приложи правна уредба по
аналогия, е необходимо да има празнота в закона. Както е прието в мотивите на визираното
тълкувателно решение, които настоящият състав напълно споделя, ЗМВР не съдържа
празнота относно продължителността на работното време на служителите в МВР, изразено в
брой на часовете. С императивната норма на чл.187, ал.1 ЗМВР е предвидено, че нормалната
продължителност на работното време е 8 часа дневно /40 часа седмично при 5-дневна
работна седмица/, като по смисъла на чл.187, ал.1 ЗМВР „8 часа дневно“ означава 8
астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден е
разположен – в „светла“ част на деня или през нощта – в „тъмната“ му част, която е от 22,00
часа до 06,00 часа. Съпоставката на нормите на чл.187, ал.1 и ал.3 ЗМВР с тази на чл. 140 КТ
показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по-голяма продължителност на работното
време на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и
служителите по трудово правоотношение. Установената с разпоредбите на ЗМВР по-голяма
продължителност на работното време на нощния труд за служителите от системата на МВР
се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл.2, ал.1 ЗМВР, а именно:
защита на правата и свободите на гражданите, противодействие на престъпността, защита на
националната сигурност, опазване на обществения ред, пожарна безопасност и защита на
населението.
Разпоредбите на чл.179 и чл.187, ал.9 ЗМВР са делегиращи законови норми, които
предвиждат условията и реда за полагане на нощен труд, включително отчитането и
заплащането му да се извършват със съответни актове – наредба и заповед на министъра на
вътрешните работи. С последната, представляваща индивидуален административен акт, се
предвижда министърът на вътрешните работи да определя размера на възнаграждението за
положен нощен труд. Действително в издадените наредби /действали в исковия период/
липсва правило като това на чл.9, ал.2 НСОРЗ, но липсата е обяснима с волята на
законодателя да не се създава норма за преобразуване на нощните часове в дневни.
От друга страна, случаите по ЗМВР и по КТ не са сходни. Трудовото правоотношение
е насочено към изпълнение на частен интерес, а служебното правоотношение се реализира
за осъществяване на държавна власт, т.е. като вид правоотношения те са различни, а не
сходни. Прилагането на НСОРЗ към разглежданите служебни правоотношения не би
обезпечило постигането на законова цел, доколкото методите на регулиране на
отношенията и заложената в чл.187, ал.1 ЗМВР воля на законодателя е да се прилага еднаква
продължителност на работното време през деня и нощта – 8 часа, независимо от частта на
денонощието, в която работният ден се полага – през деня или през нощта. При изготвянето
и приемането на ЗМВР законодателят е имал предвид разбирането за спецификата на
служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като
неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служителите на МВР се
обезщетяват със съответни компенсаторни механизми: допълнително възнаграждение за
прослужено време – чл.178, ал.1, т.1 ЗМВР, по-голям основен платен годи-шен отпуск
/чл.189, ал.1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение /чл.234,
ал.1 ЗМВР/, по-благоприятен режим за заплащане на извънреден труд /чл.187, ал.5, ал.6 и
ал.7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по-благоприятни
условия за придобИ.е право на пенсия /чл.69, ал.2 КСО/, пенсиониране при условията на І
категория труд /чл.69 КСО/ и др.
Решаващият състав на СГС поддържа застъпеното в мотивите на тълкувателното
решение становище, че изложеното разрешение съответства и на правото на ЕС. С решение
от 24.02.2022 г. по дело № С-262/2020 г. на Съда на Европейския съюз /СЕС/, 2 състав,
образувано по преюдициално запитване на РС-Луковит – т.49, т.51 и т.55, се приема, че
Директива 2003/88/ ЕО не съдържа указание за дадена разлика или съотношение между
нормалната продължителност на нощния труд и нормалната продължителност на труда през
деня, но следва да се следи за това за полагащите труд през нощта да има други мерки за
защита под формата на продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или
сходни придобивки, които позволяват да се компенсира особената тежест на този вид труд.
Съгласно решението на СЕС член 8 и член 12, б.„а“ от Директива 2003/88/ЕО следва да се
3
тълкуват в смисъл, че не се налага да се приема национална правна уредба, която да
предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците от публичния
сектор като полицаите и пожарникарите, е по-кратка от предвидената за тях нормална
продължителност на труда през деня.
В цитирания акт СЕС е обосновал извод и че чл.20 и чл.31 от Хартата на основните
права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в
законодателството на държава-членка нормална продължителност на нощния труд от седем
часа за работниците в частния сектор да не се прилага за работниците в публичния сектор,
вкл. за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на
обективен и разумен критерий, т.е. е свързана с допустима от закона цел на посоченото
законодателство и е съразмерна на тази цел. Такава цел в случая е установена във
визираната по-горе норма на чл.2, ал.1 ЗМВР, като разликата в третирането е съизмеримо с
тази цел.
С оглед изложеното въззивната инстанция намира, че в дадения казус не е налице
положен от ищеца и незаплатен от Столична дирекция на вътрешните работи – МВР
извънреден труд за исковия период.
Поради липсата на кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на
разпоредбата на чл.178, ал.1, т.3 във връзка с чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР /ред. ДВ бр.81/2016
г./, предявеният иск на това основание срещу ответната дирекция относно главното вземане
на ищеца И. М. Д. за заплащане на сумата 1 598,00 лева, представляваща допълнително
възнаграждение за извънреден труд за периода: 01.11.2016 г. – 01.11.2019 г., получен в
резултат на преизчисляване на положения от него нощен труд с коефициент 1,143, се явява
неоснователен и като такъв същият подлежи на отхвърляне.
При приетия изход на спора по отношение на търсената главница, като неоснователна
следва да се отхвърли и претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД на стойност 200,00 лева и период:
01.02.2017 г. – 01.11.2019 г. вкл., тъй като това задължение е акцесорно и се обуславя от
съществуването на валидно, ликвидно и изискуемо главно вземане на кредитора, по
отношение на чието изпълнение длъжникът да е изпаднал в забава, каквото в конкретната
хипотеза не е налице.
Поради несъвпадане на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на
първоинстанционния съд по отношение на изхода от спора, решението на СРС като
неправилно следва да бъде отменено и да се постанови ново, с което претенциите на ищеца
да бъдат отхвърлени изцяло.
Като последица от това решението на СРС следва да бъде отменено и в частта, касаеща
присъдените в полза на ищеца разноски в размер на 500,00 лева, както и в частта, в която
Столична дирекция на вътрешните работи – МВР е осъдена да заплати в полза на СРС
сумата 71,92 лева – държавна такса и 400,00 лева – депозит за вещо лице.
С оглед изхода на делото на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК на
жалбоподателя следва да се присъдят разноски за държавна такса по жалбата в размер на
35,95 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лева – за двете инстанции
или общо сумата 135,95 лева.
Разноски на основание чл.78, ал.3 ГПК не се дължат разноски за настоящото
производство.
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ в цялост решение № 20061102 от 10.10.2022 г., постановено по гр.д.№ 64
033/2019 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 61 състав, с което Столична дирекция на вътрешните
работи е осъдена да заплати на И. М. Д., ЕГН ********** на основание чл.187, ал.6 във
връзка с ал.5, т.2 от ЗМВР /ред. ДВ бр.81/2016 г. сумата 1 598,00 лева, представляваща
неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд /след превръщането на нощните
часове към дневни/ през периода от 01.11.2016 г. до 01.11.2019 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба – 06.11.2020 г. до окончателното
изплащане на вземането, сумата 200,00 лева на основание чл.86, ал.1 ЗЗД – лихва за забава
за периода от 01.02.2017 г. до 01.11.2019 г. и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 500,00
лева – разноски в производството, както и в частта, в която Столична дирекция на
вътрешните работи е осъдена да заплати по сметката на Софийски районен съд на
4
основание чл.78, ал.6 ГПК сумата 71,92 лева – държавна такса и 400,00 лева – депозит за
вещо лице, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от И. М. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.София,
ж.к.“******* ******* срещу Столична дирекция на вътрешните работи – МВР, с адрес:
гр.София, ул.******* ******* осъдителни искове с правно основание чл.178, ал.1, т.3 във
връзка с чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР /ред. ДВ бр.81/14.10.2016 г./ за заплащане на сумата 1
598,00 лева, представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в
периода: 01.11.2016 г. – 01.11.2019 г., получен чрез преизчисляване на отработен нощен
труд в дневен с коефициент 1,143, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба – 01.11.2019 г. до окончателното й изплащане, както и
с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 200,00 лева – обезщетение за
забава върху главницата за периода от 01.02.2017 г. до 01.11.2019 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА И. М. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“******* ******* да
ЗАПЛАТИ на Столична дирекция на вътрешните работи – МВР, с адрес: гр.София,
ул.******* ******* сумата 135,95 лева /сто тридесет и пет лева и деветдесет и пет
стотинки/ – разноски по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5