Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ,17.07.2019 год., гр.Пазарджик
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД,
гражданска колегия, на осемнадесети юни през двехиляди и деветнадесета година,
в публично заседание, в следния състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
секретар Стоянка Миладинова,
като разгледа докладваното от съдия Вълчева гр. дело №4066
по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Подадена е искова молба от И.Г.М., с ЕГН **********,
с адрес: ***, с пълномощник адв.Д.Б.,***, със съдебен адрес:*** против „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“Джавахарвал Неру“ №28, „Силвър Център“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от С. К. , в която ищецът, чрез пълномощника си, твърди, че между него и „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД е бил сключен Договор за паричен заем №1947442. Твърди,
че договорът е недействителен на няколко основания: Съгласно чл.11 ал.2 от
Закона за потребителския кредит (ЗПК), общите условия са неразделна част от
договора за потребителски кредит и всяка една страница от тях се подписва от
кредитополучателя. Неподписването им е санкционирано от закона с
недействителност на правоотношението (чл.22 ЗПК). Твърди, че не е подписал общи
условия.
Твърди, че договорът
е недействителен и поради липса на посочване на общата сума, дължима от
потребителя, съгласно чл.11 ал.1, т.10 ЗПК. Сочи, че нормата на §1, т.2 ДР ЗПК
определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем
сума) и общите разходи по кредита. Последните са регламентирани в §1, т.1 ДР
ЗПК и по своето същество представляват ГПР (чл.19 ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно
законовата дефиниция, се включва възнаградителната лихва и всички други разходи
(такси, комисионни и пр.), свързани с кредита. Твърди, че в чл.2 от договора не
се съдържат конкретните параметри на общата дължима сума. Не е ясно какъв е
размерът в лева на възнаградителната лихва и на ГПР. Такава информация не може
да се почерпи и от погасителния план, който единствено посочва в колона 3 от
таблицата на размера на вноската. Липсата на тази яснота води до извод, че в
договора няма разписани ясни правила, които да определял как се определя общата
сума, дължима от потребителя и от какви пера е съставена. Това означава, че
договорът е недействителен, с оглед разпоредбата на чл.22 ЗПК.
Твърди, че договорът
е недействителен на основание чл.22, вр. с чл.11 ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не са
посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Не е посочен
размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с
изплащането на всяка една от месечните вноски, посочени в погасителния план.
Сочи, че в
нарушение на чл.11 ал.1, т.11 ЗПК няма погасителен план към договора. А, ако
такъв бъде представен, твърди, че същият не отговаря на изискванията, посочени
в нормата - липсва размер на погасителната вноска, както и разбивка на всяка
погасителна вноска от какви компоненти е съставена - главница, лихва, годишен
процент на разходите, неустойка и пр. Липсата на тази информация, съгласно
чл.22 ЗПК води до недействителеност на договора. Недействителността му означава,
че кредитополучателят дължи връщане само на получената в заем сума, без лихва и
други разходи по кредита (чл.23 ЗПК). Ищецът твърди, че не разполага с
платежите документи, с които е погасявал кредита си. Затова посочва сума от 300
лева, която била платена по договора, като със съдебно-икономическата
експертиза ще установи точния размер.
Твърди, че договорената
възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави.
Противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, а за
обезпечени - двукратния размер.
Предявява, при
условията на евентуалност, иск за обявяване клаузата за възнаградителна лихва
за нищожна, поради противоречие е добрите нрави, ведно с осъдителен иск за
недължимо платеното по нея, което посочва в размер на 50 лева.
Посочва банкова сметка
***.
На основание чл.113 ГПК предявява исковете по настоящия адрес на ищеца - потребител.
Моли съда да
постанови решение, с което: Да признае за установено в отношенията между И.Г.М.,
с ЕГН ********** и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********, че договор за
паричен заем №1947442 е недействителен, поради липса на подписани общи условия,
поради липса на посочена обща сума, дължима от потребителя и начина на
формирането й, поради липса на посочен размер на възнаградителната лихва и
нейният размер, поради липса на погасителен план, респ. посочване в
погасителния план на последователността на разпределение на вноските по
договора измежду различните суми - главница, възнаградителна лихва и ГПР;
Да осъди "ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ' АД ЕИК ********* да заплати на И.Г.М., с ЕГН ********** сумата
от 300 лева, получена без основание по недействителен договор за паричен заем
№1947442, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване
исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Този иск заедно с
установителния по п. 1 са предявени кумулативно;
Да признае за
установено в отношенията между И.Г.М., с ЕГН ********** и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“
АД, ЕИК *********, че клаузата за възнаградителна лихва в договор за паричен
заем №1947442 е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Този иск
предявява при условията на евентуалност и моли съда да го разгледа при отхвърляне
на исковете по п.1 и п.2 от петитума на исковата молба. Сочи, че искът е
предявен кумулативно с исковете по п.3 и п.3.1 от петитума на исковата молба;
Да осъди "ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК ********* да заплати на И.Г.М., с ЕГН ********** сумата
от 50 лева, представляваща недължимо платена сума по клауза за възнаградителна
лихва в договор за паричен заем №1947442, ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на предявяване на исковата молба в съда до окончателното й
изплащане. Сочи, че този иск е предявен при условията на евентуалност с
исковете по п.1 и п.2 и кумулативно с иска по т.3, т.3.1 и т.4 от петитума на
исковата молба.
Претендира деловодни
разноски.
С оглед на
обстоятелството, че ищецът не може да заплати адвокатското възнаграждение за
водене на делото, моли съда на основание чл.38 от Закона за адвокатурата,
съобразно уважената част на иска, да осъди ответника да заплати адвокатското
възнаграждение, според размера предвиден в Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Представен е договор за правна защита и
съдействие.
В изпълнение на
разпореждане на съда от 05.11.2018г., по делото е постъпила допълнителна молба
от ищеца, чрез пълномощника му, с вх.№26926/03.12.2018г., с която уточнява, че
цената на иска по п.1 от петитума на исковата молба е 1542.42 лева, колкото е
сборът от всички плащания, съгласно чл.3 ал.1, т.7 от договора. Цената на иска
по п.3 от петитума на исковата молба е 742.24 лева, която се получава от
разликата между сумата от 1542.42 лева и заемната сума от 800 лева.
Сочи, че доказателствата
и конкретните обстоятелства са приложени по делото и това е договор за паричен
заем №1947442/06.11.2013г. Към договора е приложен и погасителен план, който
принципно няма пречка да бъде приет, но с бележката от тяхна страна, че
погасителният план не е подписан, което е съществено нарушение на чл.11 ал.1,
т.11 от Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Моли да се има
предвид, че между И.М. и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД е бил сключен Договор за паричен
заем №1947442 от 06.11.2013г. като по силата на контракта, ищецът получил в
заем сумата от 800 лева, като следвало да върне общо сума от 1542.24 лева.
Последната се изплащала, чрез месечни погасителни вноски, всяка с размер от
45.36 лева за периода oт 12.11.2013г. до 01.07.2014г. В договор бил определен
годишен процент на разходите от 832.11% и възнаградителна лихва от 140.34%. Към
договора имало погасителен план, който обаче не е подписан от страните по него.
На основание чл.232
от ГПК оттегля исковата претенция частично по п.1 от петитума на исковата молба,
с която моли съда да прогласи недействителността на Договор за паричен заем
№1947442, поради липса на подписани общи условия. В тази част моли производството
по делото да бъде прекратено.
Твърди, че след като
се запознал с представения договор за паричен заем, установил, че същият страда
от допълнителни два порока, които водят до неговата недействителност, по
смисъла на чл.22 ЗПК. В тази връзка моли съда на основание чл.214 ал.1, изр.1 ГПК да допусне изменение на основанието на предявения установителен иск, чрез
добавяне на нови основания за недействителност на процесния договор, без обаче
да променя петитума на исковата молба по п.1. Изменението е уместно, с оглед
защитата на ответника, тъй като няма все още редовно проведено първо по делото
заседание и все още няма депозиран отговор по исковата молба. Твърди, че такова
изменение е допустимо, съгласно установената съдебна практика.
Сочи, че допълнителните
основания са следните: В нарушение на разпоредбата на чл.11 ал.1, т.12 ЗПК
(ред. ДВ, бр.18/2010г.) в договора няма вписана информация за правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи
при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и
сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка
на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните
разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните
разходи могат да бъдат променени, съгласно договора за кредит, в погасителния
план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до
последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи, съгласно
договора за кредит. Липсата на тази информация, съгласно чл.22 ЗПК (ред. ДВ, бр.18/2010г.)
влече недействителност на целия договор.
Твърди, че в
нарушение на чл.11 ал.1, т.20 ЗПК (ред. ДВ, бр.18/2010г.) в договора не е
вписано наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора,
срокът, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за
неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да
погаси усвоената главница и лихвата, съгласно чл.29 ал.4 и 6, както и за
размера на лихвения процент на ден. Липсата на тази информация, съгласно чл.22 ЗПК (ред. ДВ, бр.18/2010г.) влече недействителност на целия договор.
Формулира и нов
петитум в следния смисъл: Моли съда да признае за установено в отношенията
между И.Г.М., с ЕГН ********** и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, че
договор за паричен заем №1947442 е недействителен на основание чл.22, вр. чл.11
ал.1, т.9, т.10, т.12 и т.20 от Закона за потребителския кредит.
С Определение
№54/08.01.2019г., постановено в производството по делото, на основание чл.232
от ГПК е прекратено производството по делото в частта по п.1 от петитума на
исковата молба, с която се иска съдът да прогласи недействителността на Договор
за паричен заем №1947442, поради липса на подписани общи условия, поради
оттегляне на исковата претенция в тази й част от ищеца. Определението за
частичното прекратяване на производството по делото е надлежно съобщено на
страните, не е обжалвано и е влязло в законна сила. Производството по делото е
продължило по останалите искови претенции на ищеца.
В срока по чл.131
от ГПК по делото е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответното
дружество, чрез процесуалния му представител, с който се оспорват изцяло
претенциите и твърденията на ищеца, посочени в исковата молба.
Ответникът твърди,
че на 06.11.2013г. ищецът И.Г.М. е сключил с „Изи Асет Мениджмънт“ АД Договор
за паричен заем №1947442. Ищецът е получил заемна сума в размер на 800 лв.,
като се е задължил да погаси сума, включваща главница и лихва, в общ размер от
1542.24лв., като заплати 34 равни седмични вноски, съгласно съдържащия се в
договора погасителен план, всяка от които в размер на 45.36 лв.
Възразява срещу
искането на ищеца целият Договор да бъде обявен за недействителен, както и
срещу исканията отделни негови клаузи да се обявяват за нищожни. Счита, че
претенциите на ищеца са напълно
неоснователни и следва да бъдат изцяло отхвърлени.
Възразява срещу твърдението
на ищеца, че договорът е недействителен на основание неспазване на разпоредбата
на чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК. Сочи, че видно от съдържанието на договора,
фиксираният годишен лихвен процент по заема е 140,34 % (чл.3, т.6), а размерът
на ГПР по процесния договор е 832.11% и е изрично посочен в чл.3, т. 8 от него
като на ищеца допълнително е указано, че при изчисление на ГПР са взети предвид
следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от
страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат
начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение.
Размерът на ГПР е изцяло съобразен с императивните разпоредби на ЗПК и е
изчислен на база на формулата, посочена в Приложение №1 към ЗПК като са взети
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. ГПР няма
как да бъде представен като твърда сума, тъй като той представлява коефициент,
изразен в проценти. Общият размер на всички плащания, дължими от потребителя,
изчислени към момента на сключването на договора за паричен
заем (съгл. чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК) са посочени в чл.3, т.7 - 1542.24 лева.
Този размер представлява общата дължима сума от потребителя, включваща главница (общия размер на кредита,
съгласно §1, т.3 от ДР на ЗПК) и
договорна лихва, изчислена при прилагането на годишния фиксиран лихвен процент
в размер на 140,34% (чл.3, т.6), напълно съответстващ на законовите норми.
Възразява срещу твърдението,
че в договора не се съдържат конкретните параметри на общата дължима сума. Сочи,
че размерът на главницата - 800 лв. - е посочен в чл.3 ал.1, а по отношение на
размера на възнаградителната лихва законът не поставя изрично изискване той да
бъде посочен отделно. Твърди, че в този смисъл е достатъчно договорът да
съдържа лихвен процент. Не са налице клаузи, които да са неясно или двусмислено
формулирани, с оглед на което да не може да се установи общата дължима по него
сума. Същото важи и при необходимост да се установи общият размер на
възнаградителната лихва и ГПР, при положение че не е налице законово изискване
те да бъдат изрично посочени като твърда сума в договора. В този смисъл,
заемодателят не се явява специалист спрямо заемателя, притежаващ специални
знания, с които потребителят не разполага и поради това да е лишен от
съществена за него информация. Поради това липсата на тази информация в текста
на самия договор не би могла да влече неговата недействителност.
Твърди, че изискването
на чл.11 ал.1, т.9 от ЗПК за посочване на условия за прилагане на договорения
лихвен процент се отнася за случаи, в които има специфични такива - например
при различни лихвени проценти. В настоящия случай лихвеният процент е фиксиран
за целия срок на договора, непроменлив и съгласно изискванията на закона -
годишен. Главницата, върху която той се начислява, също е посочена в договора.
Няма каква допълнителна информация да бъде посочена в договора относно лихвения
процент, не съществуват условия, на които да се подчинява прилагането му.
Съгласно разпоредбите на ЗПК заемодателят не е задължен да включва в договора
изрична информация относно размера на възнаградителната лихва в лева, още
по-малко пък липсата й се санкционира с недействителност по смисъла на чл.22 от ЗПК. Сред изброените в посочената разпоредба основания за недействителност не е
липсата на посочване на левовия израз на възнаградителната лихва. Единственото
задължение за заемодателя в тази връзка е това да посочи годишния лихвен
процент, което видно от чл.3, т.6 от договора.
Сочи, че разпоредбата
на чл.11 ал.1, т.11 от ЗПК съдържа изискване, че погасителният план трябва да
съдържа разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти. Твърди, че в настоящия случай кредитът се
погасява при фиксиран лихвен
процент за целия срок на договора, т. е. няма промени в лихвения процент
за срока на отпускане на кредита, поради което и не се изисква предоставяне на
информация за последователността на разпределяне на вноските между различните
неизплатени суми и това условие на ЗПК е неприложимо. Законът не вменява
задължение за посочване на размера на възнаградителната лихва и как тя се
разпределя във времето с изплащане на всяка една от месечните вноски, посочени
в погасителния план. Договорът съдържа достатъчно информация, от която чрез
елементарни аритметични сметки може да се установи общият размер на
възнаградителната лихва - при главница от 800 лв. и общ размер на всички плащания,
включващи единствено главница и лихва - 1542.24 лв. За това не се изискват
специални знания, поради което и не поставят потребителя в по-неблагоприятно
или неравнопоставено положение спрямо дружеството.
Заявява, че са неоснователни
твърденията на ищеца, че договорената възнаградителна лихва била нищожна поради
противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на
законната лихва при необезпечени кредити, а при обезпечени - двукратния размер.
Твърди, че такова ограничение не е предвидено в закона, нито пък може да се
изведе от съдебната практика. Исковата молба не съдържа конкретно правно
основание, от което да следва подобен извод. Сочи, че възнаградителната лихва
представлява цената на предоставяната от кредитора „услуга“ и поради това той е
свободен да определи какъв да е нейният размер. Полагайки подписа си в договора,
ищецът е изразил съгласието си с така определената цена. За страните няма
пречка да уговарят възнаградителна лихва или други парични задължения над
размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от
закона.
Твърди, че в тази
връзка следва да се има предвид още, че разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК,
съгласно която годишния процент на разходите не може да бъде по-висок от
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с ПМС, приета след датата на сключване на договора със ЗИД
на ЗПК и в сила от 23.07.2014г., а датата на договора е 06.11.2013г.
Следователно към датата на сключване на договора за кредит страните са
разполагали с възможността по чл.9 ал.1 от ЗЗД свободно да определят
съдържанието му, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и
на добрите нрави. С оглед така установената липса на законов лимит към момента
на подписване на договора, то атакуваните клаузи на договора не са нищожни като
уговорени в противоречие на закона. Въпреки това ищецът твърди, че
възнаградителната лихва била нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Сочи,
че добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. Понятието „добри нрави" по смисъла
на чл.26 ал.1, пр.3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни
граждански и търговски правоотношения, изведена от юридическите факти,
обуславящи тези правоотношения. Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави
се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази
връзка, позовавайки се на противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже
в какво точно се изразява противоречието в процесния случай и да наведе
твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален принцип. Каквато
и да било обосновка в тази насока липсва в исковата молба, която прави
претенциите за нищожност голословни и недоказани. Доколкото понятието за добри
нрави е субективно и относително, то подлежи на изследване и доказване от
страната, която желае да се позове на него, в случая - от ищеца. Твърди, че такива
доказателства не са ангажирани.
Сочи се, че договорената
в чл.3, т.6 лихва представлява цената, която потребителят заплаща на кредитора
за това, че ползва неговите парични средства, именно това прави лихвата
възнаградителна, а не наказателна, поради което се дължи така, както е
уговорена. Такава е била волята на ищеца, обективирана изрично в подписания от
нея договор, а съгласно чл.20а от ЗЗД договорът има сила на закон за тези,
които са го сключили. Процесният случай не може да обоснове противоречие с
добрите нрави. Договорената възнаградителна лихва не може да се счете за
прекомерна, водеща до противоправно облагодетелстване и противоречаща на
добрите нрави. Клаузата в договора не е нищожна, а волята на страните следва да
бъде зачетена още повече, че чл.10 ал.2 от ЗЗД допуска лихви да се уговарят до
размер, определен от МС, какъвто праг към момента на сключване на договора -
06.11.2013г. не е бил регламентиран в законодателството.
Твърди, че договорната
лихва по своята същност представлява „цена" за ползване на парични
средства за определен период от време. Тази „цена" се формира от няколко
фактора - разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на
пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на заемополучателя.
Собствените парични средства също имат своята цена. Те могат да бъдат
предоставени срещу лихва, могат да бъдат вложени в депозитна сметка в банка и
така да трупат лихва. За определяне на цената се взимат много на брой параметри
в тяхната съвкупност и се прави сложно изчисление, за да може да се формулира
„пазарна цена", която да защити както потребителите на тази услуга, така и
търговците, които я предоставят.
Твърди, че „добрите
нрави" като понятие за морални норми на справедливост следва да защитават
всеки признат от закона интерес. „Добрите нрави" не регулират цени на
стоки и услуги. Нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение относно
цената на определена стока и други, но когато една цена е ясно и честно
посочена, когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам
при свободно формирана воля решава дали иска да я ползва или не при посочената
цена, тогава противоречие с „добрите нрави" няма. Твърди, че при
определяне на допустимата лихва по договор за заем трябва да се изхожда от
спецификата на всеки кредитен продукт и не може да се слагат общи ограничения
за всички заеми. За цената по един заем има значение дали заемът е
потребителски или ипотечен, какъв е размерът на главницата, колко е дългосрочен
заема. Затова поставянето на общо максимално ограничение на договорната лихва
до трикратния размер на законната лихва за всички видове заеми, без да се държи
сметка за тяхната специфика, пазара и разходите за отпускането им, не е адекватно
ограничение. Нещо повече, такова ограничение е негативно за самите потребители.
Твърди, че пазарът
на малки, краткосрочни и необезпечени кредити в България е много развит и има
над 100 компании, които извършват тази дейност. При наличието на толкова силна
конкуренция, не е налице риск, че някоя компания ще предоставя заеми при лихви,
които не отговарят на пазара и ще се възползва от монополно положение. Силната
конкуренция е в полза на потребителите, защото тя кара търговците да се
съобразяват с пазара. Именно поради тази причина отговорът на въпроса дали
определена лихва е прекомерна може да се търси само на плоскостта на пазарните
нива на лихвата на други подобни услуги, а не с оглед размера на законната
лихва, която няма функция да определя пазарни нива на лихвата, а да даде предел
за санкция при неизпълнение.
Твърди, че в случая
следва да се има предвид и фактът, че кредиторът не е банка, за задълженията на
кредитополучателя не са дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпява финансовия ресурс. Наличната
съдебната практика, в която договорен лихвен процент над трикратния размер на
законната лихва се третира като противоречащ на добрите нрави се отнася до
субекти, които са отпуснали паричен заем не по занятие, а инцидентно, по
изключение. Твърди, че Законът за потребителския кредит е специален по
отношение на ЗЗД и за потребителски кредити се прилага първия. Има съществени
разлики между заема по чл.240 от ЗЗД и потребителския кредит по ЗПК, който има
специална уредба. В тази връзка счита, че е недопустимо към отношения,
възникнали по силата на ЗПК да се прилага съдебна практика, която третира заеми
по ЗЗД. Заемът по ЗЗД не е търговска сделка, каквато извършват финансовите и
кредитните институции, които по занятие отпускат заеми на физически и
юридически лица. На пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто е заемът по
настоящото дело, пазарните нива на лихвата са по-високи от нивата на банковите
кредити. „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД като търговско дружество, при това
регистрирано като финансова институция и упражняващо дейността си, изпълнявайки
множество регулаторни изисквания и под надзора на редица контролни органи, сред
които БНБ и КЗП, е придобило правото да сключва договори за паричен заем с
потребители по занятие след като е изпълнило всички законови изисквания. Ето
защо е неуместно за него да се прилагат същите критерии за преценка, каквито се
прилагат за други правни субекти, отпуснали заем инцидентно и по изключение и
извън предмета на основната си търговска дейност. Допълнително, така
формираната практика се отнася до уговорен размер на лихва за забава над
посочения в закона, а не до възнаградителна, какъвто е процесният случай.
Сочи, че не трябва
да се пренебрегва и фактът, че договорът е сключен през 2013г., а ищецът
повдига въпроса за нищожност на негови клаузи пет години по-късно - много след
като е сключил договора за паричен заем. Възниква логичният въпрос поради каква причина ищецът се позовава на
нищожността не непосредствено след сключване и какъв е правният му интерес за
това. Счита, че към настоящия момент такъв липсва, поради което искът се явява
недопустим. Завеждането на това дело изключително категорично навежда на
идеята за недобросъвестност и опит да злоупотреби с предоставени от закона
права и възможности с цел да се избегне плащане на задължения и с цел
неоснователно обогатяване. Допълнително, ищецът е разполагал и с възможността
да се откаже от договора в законоустановения 14-дневен срок, в случай че
прецени, че условията, предлагани от заемодателя са неизгодни за него. Това
право не е било упражнено и ищецът се е възползвал от предоставената му
финансова услуга.
Дори да се приемат
твърденията на ищеца за нищожност на уговорената възнаградителната лихва поради
това, че надвишава трикратния размер на законната лихва за забава, то моли да се
има предвид, че това надвишаване е минимално и в пренебрежим размер. Ако съдът
счете клаузата за уговорена в нарушение
на добрите нрави, тя не следва да бъде обявявана за нищожна в целия уговорен
размер на лихвения процент, а до допустимия, според ищцовата страна трикратен
размер на законната лихва. В противен случай ищецът би се обогатил
неоснователно, тъй като би ползвал заемната сума през периода на договора, без да е заплатил каквато и да е цена за
това. В този смисъл, не следва да се обявява за нищожен уговореният
лихвен процент в целия му размер, а само тази негова част, надвишаваща
допустимия, съгласно добрите нрави размер. Не следва да се забравя, че
предоставянето на парични заеми е основният предмет на дейност на ответното
дружество, поради което дружеството не може да си позволи да го извършва
безвъзмездно, предвид огромния брой служители и изпълнители по граждански
договор - над 3000.
Сочи, че никой
търговец не може да предоставя стока или услуга без печалба, защото търговската
дейност по дефиниция се извършва, за да получи търговецът печалба. Твърди, че никой
не е длъжен да ползва паричен заем. Законната лихва има за цел да регулира
лихвата при забава за изпълнение на едно задължение. Тя не е цена за услуга, а
санкция за неизпълнение. Поради тази причина законната лихва и нейния държавно
определен размер не е показател на база, на който може да се определи дали една
възнаградителна лихва по договор за заем отговаря на „добрите нрави". Допълнително,
размерът на договорения лихвен процент не е еквивалентен на печалбата на
търговеца.
Прави възражение
за изтекла давност на претенцията за връщане
на всякакви заплатени суми като получени без основание по недействителен
договор. Твърди, че в случай, че бъде възприето разбирането на ищеца за нищожност
на договорните клаузи, то сумите, които г-н М. е заплатил за погасяване на
лихва, както и всякакви други направени от него плащания, биха се явили платени
при начална липса на основание и той би имал право да търси връщането им, но в
рамките на 3-годишния давностен срок по чл.111, б.в от ЗЗД. Дори да се приложи
5-годишния давностен срок по чл.110 ЗЗД, то същият също е изтекъл.
Твърди, че последната
погасителна вноска по процесния договор за паричен заем, включваща главница и
лихва, е заплатена от ищеца на 21.04.2014г., т. е. погасителната давност за
всички плащания е изтекла най-късно на 21.05.2019г. По отношение на направените
по-рано вноски, давността за претендиране на заплатените суми е изтекла преди
тази дата.
Твърди, че поради
гореизложените аргументи за неоснователност на осъдителните искове, предявени
от ищеца, то неоснователни се явяват и тези за присъждане на законна лихва
върху претендираните суми.
Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли изцяло исковите претенции на ищеца и да
присъди на „Изи Асет Мениджмънт" АД направените в хода на делото съдебни
разноски, включително такива за адвокатско възнаграждение.
Към отговора са
приложени писмени доказателства.
От ответника е
постъпило и допълнително писмено становище с вх.№7653/01.04.2019г.
В проведеното
по делото съдебно заседание, ищецът, чрез процесуалния си представител поддържа
заявените с исковата молба и допълнителната уточняваща молба претенции. Прави
възражение за прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение в
размер на 300 лева като счита, че разумният размер е 100 лева. Пълномощникът на
ищеца претендира адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от Закона за
адвокатурата. Подробни съображения по същество са изложени в представената по
делото писмена защита.
Ответното
дружество, чрез процесуалния си представител и с депозираната по делото писмена
молба с вх.№14018/31.05.2019г. поддържа писмения отговор на исковата молба и
моли съда да отхвърли исковете като неоснователни и недоказани. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на
ищеца в случай, че то надвишава определения в Наредбата минимален размер.
Претендира разноските по делото по представения Списък по чл.80 от ГПК.
С
протоколно определение от 18.06.2019г., постановено в производството по делото,
на основание чл.214 ал.1 от ГПК е допуснато изменение на размера на
осъдителните искове по п.2 и п.3.1 на исковата молба, чрез увеличаване размера
на същите от сумата в размер на 300 лева на сумата в размер на 363,69 лева.
Съдът,
като взе предвид твърденията на ищеца в исковата молба и възраженията на ответника
в писмения отговор и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност, приема следното:
Предявените
искове са с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК, във връзка с чл.22 от ЗПК, чл.26
ал.1 от ЗЗД и чл.55 ал.1, предл.1 от ЗЗД.
От събраните по делото писмени
доказателства се установява, а и не е спорно между страните, че на 06.11.2013г. е сключен Договор за паричен заем №1947442 между ищеца И.Г.М. като
заемател и ответното
дружество – „Изи Асет Мениджмънт“ АД като заемодател.
Съгласно
чл.3 от договора заемодателят предава в собственост на заемателя сумата от 800
лв., а заемателят се задължава да върне същата на заемодателя, при следните
условия: вид на ползвания паричен заем –
потребителски заем по продукт „Изи Кредит“; размер на седмичната погасителна
вноска в лева – 45,36 лв.; срок на заема в седмици – 34; брой вноски – 34; посочени
са датите на плащане на всяка погасителна вноска; фиксиран годишен лихвен процент
по заема – 140,34%; лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора –
0,63%; общ размер на всички плащания – 1542,24 лева; годишен процент на
разходите на заема – 832,11%. Посочено е, че при така изчисления ГПР са взети
предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок,
всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма
да бъдат начислени разходи за събиране и лихви за забава.
Не е
спорно по делото, че договорът е подписан от страните по него.
Не е
спорно и това, че ищецът е получил заемната сума по договора в размер на 800
лева.
Видно от
приложения погасителен план, неразделна част от договора за паричен заем е, че
месечната погасителна вноска е в размер на 45,36 лева, като последната - 34-та
вноска е с падеж 01.07.2014г. Погасителният план не е подписан от страните.
От
приложената справка за извършените плащания по процесния договор /без подпис и
печат на съставителя/ е видно, че по договора са извършени общо пет плащания на
обща стойност 1163,69 лева като последното плащане е на датата 24.01.2014г.
От
заключението на вещото лице, прието като доказателство по делото и неоспорено
от страните, се установява, че по процесния договор за паричен заем са платени
общо 1163,69 лева, от които сумата в размер на 800 лева – за главница и сумата
в размер на 363,69 лева – за лихви, според отразеното от кредитора-ответник. Плащанията
по договора са извършени в периода от 08.11.2013г. до 24.01.2014г.
В настоящото
производство е налице спор относно действителността на договора за паричен заем от 06.11.2013г., а от там и за дължимостта на заплатените
от ищеца суми по него за разликата над получената в заем сума от 800 лв. до платената сума от 1163,69 лева, равняваща се на 363,69 лева.
При тези данни,
настоящият съдебен състав приема, че между ищеца и ответното дружество е
сключен договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 и сл. от ЗПК. За този си извод, съдът има предвид предмета на договора –
предоставяне в собственост на пари в определен размер срещу поемане на
задължение за връщането на сума в същия размер в посочения в договора срок,
както и страните по него - физическо лице, което при сключване на договора
действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова
институция по смисъла на чл.3 ал.1 от Закона за кредитните институции,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност.
Законът за
потребителския кредит /ЗПК/ поставя строги изисквания за формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит, които са уредени в глава Трета на ЗПК.
Съгласно
разпоредбата на чл.9 ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Съгласно текстът на чл.10 ал.1 от ЗПК /действащ към момента на сключване на процесния договор за заем
– ДВ, бр.18 от 2010г./, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра – по един за всяка
от страните по договора. Разпоредбата на чл.11 ал.1, т.1-т.27 от ЗПК определя
необходимото съдържание на договора за потребителски кредит.
Видно от
представените и приети по делото писмени доказателства е, че част от
императивно определеното съдържание на договора за потребителски кредит в
конкретния случай и за процесния договор е налице.
В конкретния
случай, съдът приема, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен, поради неспазване на императивните изисквания, предвидени в
разпоредбата на чл.11 ал.1, т.9
и т.10 от ЗПК. Видно от процесния договор за кредит е, че кредиторът
е посочил като абсолютни стойности ГПР на кредита и годишния лихвен процент.
Липсва ясно разписана методика/начин на формиране на годишния процент на
разходите по кредита. Не става ясно кои компоненти точно са включени в него и
как се формира посочения в договора ГПР в размер на 832,11%. Още повече, че
съгласно разпоредбата на чл.19 ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Затова в
посочената величина – ГПР следва по ясен и разбираем за
потребителя/кредитополучателя начин да са посочени всички разходи, които той ще
направи и които са пряко свързани с кредитното му правоотношение.
В процесния
договор за потребителски кредит липсва яснота и относно лихвения процент на ден
и годишния лихвен процент. Първият от тях въобще не е посочен. Има посочен само
лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора. Вторият – годишният
лихвен процент е фиксирани с определена стойност – 140,34%. Не е ясно как
посочения лихвен процент по кредита и годишно оскъпяване по кредита се отнасят
към ГПР по договора. Още повече, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на
разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо.
Съгласно
разпоредбата на чл.11 ал.1, т.11 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
следва да съдържа: условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Според текста на
чл.11 ал.1, т.12 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа: информация
за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за
кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план
за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите
плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е
приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или
когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за
кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в
плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на
допълнителните разходи съгласно договора за кредит.
Видно от
погасителния план към процесния договор за кредит е, че в него се съдържат информация
само за броя на погасителните вноски, падежните им дати и общ размер. Липсват
останалите елементи, предвидени в цитираните текстове на чл.11 ал.1, т.11 и
т.12 от ЗПК. Не е налице разбивка на всяка погасителна вноска, показваща от
какви компоненти е съставена – главница, лихва, годишен процент на разходите и
др. и погасяването им.
Текстът на чл.11
ал.1, т.20 от ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит следва да
съдържа информация за наличието или липсата на право на отказ на потребителя от
договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия
за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя
да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29 ал.4 и 6, както и за размера на
лихвения процент на ден.
В процесния договор за заем такава информация - за наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срокът, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, съгласно чл.29 ал.4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден – не е вписана.
Предвид гореизложеното,
съдът приема, че кредитното правоотношение между страните се явява
недействително на основание чл.22,
във връзка с чл.11 ал.1, т.9,
т.10, т.11, т.12 и т.20 от ЗПК и като такова не е в състояние да
породи присъщите за този тип сделка правни последици.
Съгласно
разпоредбата на чл.23 от ЗПК,
при недействителност на договора за потребителски кредит,
потребителят/кредитополучателят дължи връщане на чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита.
При тези данни,
съдът приема, че всичко останало, получено от кредитора по договора за кредит
над чистата стойност на кредита подлежи на връщане на основание чл.55 ал.1,
предложение първо от ЗЗД, като получено при начална липса на основание.
От заключението на вещото лице, както и от представената от ответното дружество справка за извършените плащания по процесния договор за заем се установи, че ищецът е заплатил по договора сумата в общ размер на 1163,69 лева. Следователно разликата над получената от него в заем сума от 800 лева до размера на платеното от общо 1163,69 лева или сумата в размер на 363,69 лева подлежи на връщане.
Предвид горното, съдът приема, че предявеният установителен иск за прогласяване на недействителността на процесния договор за потребителски кредит, както и предявеният осъдителен иск следва да бъдат уважени като доказани и основателни.
Основателна е и претенцията на ищеца за присъждане на законната лихва върху главницата от 363,69 лева, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.10.2018г. до окончателното изплащане на сумата.
Съдът счита за неоснователно възражението на ответника в писмения отговор на исковата молба за изтекла в негова полза погасителна давност. В конкретния случай и предвид характера на вземането – неоснователно обогатяване, кратката тригодишна погасителна давност, предвидена в разпоредбата на чл.111 от ЗЗД е неприложима. Процесното вземане се погасява с изтичането на общата петгодишна погасителна давност по чл.110 от ЗЗД, а такава не е изтекла към датата на подаване на исковата молба в съда – 05.10.2018г., та дори и за начален момент на същата да се приеме датата на сключване на процесния договор за заем, която е 06.11.2013г., а още по-малко датите на извършените от ищеца плащания – в периода от 08.11.2013г. до 24.01.2014г.
Налице
са предпоставките на разпоредбата на чл.38 ал.2 от ЗА, във връзка с чл.38 ал.1,
т.2 от ЗА за присъждане в полза на пълномощника на ищеца - адв.Д.Б. на
адвокатско възнаграждение по смисъла на горепосочената разпоредба, в размер на 600
лева, определен на основание чл.36 ал.2 от ЗА, във връзка с чл.7 ал.2, т.1 от
Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и с оглед двата уважени иска. Заплащането на същото следва да се
възложи в тежест на ответника по делото.
Предвид изхода на делото, ответното дружество ще следва да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Пазарджишкия районен съд направените разноски от бюджета на съда за вещо лице в размер на 100 лева, както и държавна такса по делото, с оглед уважените искове, в размер общо на 100 лева /или по 50 лева за всеки един от исковете/.
По
изложените съображения, ПАЗАРДЖИШКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД
Р Е
Ш И:
По исковете
на И.Г.М., с ЕГН **********, с адрес: ***, с пълномощник адв.Д.Б.,***, със
съдебен адрес:*** против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр.София, бул.“Джавахарвал Неру“ №28, „Силвър Център“,
ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. :
ПРИЗНАВА сключения на 06.11.2013г. Договор за паричен заем №1947442 между „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК *********, от една страна като
заемодател и от друга И.Г.М., с ЕГН ********** като
заемател за недействителен, поради противоречието му на закона – чл.11 ал.1, т.9, т.10, т.11, т.12 и т.20 от Закон за потребителския кредит и във връзка с чл.22 от ЗПК.
ОСЪЖДА
„ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.„Джавахарлал
Неру” №28, „Силвър Център“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от С. К. да заплати на И.Г.М., с ЕГН **********, с
адрес: *** сумата от 363,69 лева, получена без основание /при начална липса на
основание/ - по недействителен договор за паричен заем №1947442 от 06.11.2013г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 05.10.2018г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Джавахарвал Неру“
№28, „Силвър Център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Пазарджишкия районен
съд направените разноски от бюджета на съда за вещо лице в размер на 100 лева,
както и държавна такса по делото в
размер на 100 лева.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Джавахарвал Неру“
№28, „Силвър Център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. да заплати на пълномощника на ищеца – адв.Д.Б.
************, с адрес: гр.Пловдив, ул.„*******„ №*на основание чл.38 ал.2 от ЗА, във връзка с чл.38 ал.1, т.2 от ЗА адвокатско
възнаграждение за процесуално
представителство и защита в размер на 600 лева.
Решението подлежи
на обжалване с въззивна жалба пред Пазарджишкия Окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: