№ 4452
гр. София, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20251100504594 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от А. А. П. срещу решение №
2683/18.02.2025г., постановено по гр. д. № 70883/2024г. на СРС, 153 с-в.
Решението се обжалва в частта, в която е отхвърлен предявеният от А.
А. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „********* срещу „Битулайт“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Подножие“ № 2 иск за разликата над 4 400 лева до пълния размер от 10 800
лева за периода от 05.02.2025г. до 10.04.2025г., представляваща обезщетение
за оставане без работа поради незаконното уволнение, ведно със законната
лихва върху горепосочената сума, считано от 14.01.2025г. до окончателното й
изплащане.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че и след постановяване на решението на СРС, до изтичане на 6 –
месечния срок по чл. 225 КТ, жалбоподателката продължава за е безработна.
Моли решението да бъде отменено в тази част и искът да бъде изцяло уважен
като основателен и доказан.
1
В установения от закона срок, въззиваемият не е депозирал отговор на
въззивната жалба.
Предмет на въззивна проверка е и подадена от „Битулайт“ ООД въззивна
жалба срещу решение № 2683/18.02.2025г., постановено по гр. д. №
70883/2024г. на СРС, 153 с-в в частта, в която е отменено на основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ уволнението на А. А. П., ЕГН **********, извършено със
заповед № 1/04.10.2024г. на управителя на „Битулайт“ ООД за налагане на
основание чл. 188, т. 3 КТ, вр. с чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ дисциплинарно
наказание „уволнение“ и със заповед № 353/04.10.2024г. на управителя на
„Битулайт“ ООД за прекратяване на трудово правоотношение на основание чл.
330, ал. 2, т. 6 КТ, като „Битулайт“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Подножие“ № 2, е осъден да заплати на
А. А. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „*********, на основание
чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ сума в размер на от 2000 лева,
представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното
уволнение за периода от 10.10.2024 г. до 10.11.2024 г., ведно със законната
лихва върху горепосочената сума, считано от 28.11.2024г. до окончателното й
изплащане и за сумата от 4 400 лева, представляваща обезщетение за оставане
без работа поради незаконното уволнение за периода от 29.11.2024г до
04.02.2025г., ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано
от 14.01.2025г. до окончателното й изплащане.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено в
тази част и исковете да бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни и
недоказани.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като
му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са процесуално
2
допустими. Разгледани по същество, въззивният съд намира следното.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК,
препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд намира следното.
При предявен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ в доказа-
телствена тежест на работодателя е да установи, че законосъобразно е
упражнил своето право на уволнение, като е уволнил работника или
служителя на основанието за уволнение, посочено в заповедта на
работодателя.
Първият спорен въпрос е налице ли е нарушение на трудовата дис-
циплина от страна на А. П..
Видно от представените доказателства, страните са били обвързани от
трудов договор № 269/05.03.2021г., съгласно който ищцата заемала в
ответното дружество длъжността “офис мениджър”.
Видно от представената пред СРС заповед № ,/04.10.2024г., издадена от
А..Т. – управител на дружеството, след проверка било установено, че А. П. не
се е явила на работа в офиса на дружеството в продължение на два
последователни дни, а именно на 01.10.2024г. и на 02.10.2024г., за което имало
съставен протокол със свидетели от 02.10.2024г. В заповедта е посочено, че
поради това на 03.10.2024г на П. с пратка 1050868434478 чрез Еконт е
3
поканена да даде обяснения. Посочва се, че с това си поведение ищцата е
нарушила трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, поради
което и се налага дисциплинарно наказание „уволнение“ и се прекратява
трудовото и правоотношение считано от 04.10.2024г.
Приета като доказателство по делото е и заповед № 353/04.10.2024г.,
издадена от работодателя, съгласно която на основание заповед за налагане на
дисциплинарно наказание се прекратява трудовото правоотношение на
ищцата без предизвестие, считано от 04.10.2024г.
По делото не се спори, че въззивикът – ищец не се е явил на работа на
01.10.2024г и на 02.10.2024г. Спорно е дали това неявяване е станало поради
възпрепятстването й от работодателя.
От показанията на св. Р., която към момента на уволнението е била
колежка на ищцата, се установява, че на 30.09.2024г. следобед – към 15, 16 ч.
свидетелката, ищцата и техен колега – В., са били на работа. А. била извикана
по телефона при управителя. Когато се върнала А. казала, че била уволнена и
започнала да си събира нещата. След известно време другият служител В.
излязъл и останали само двете. Г – н Т. дошъл в кабинета, казал на А. да си
приготви нещата по – бързо, да остави ключа за офиса и да не се връща докато
не я повикат.
Свидетелят Л.К. посочва, че знае, че ищцата била освободена от работа
на 30.09.2024г., като трябвало да подпише заповед за прекратяване на
трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Не могла да го подпише
същия ден, тъй като била много разстроена. На следващия ден помолила
свидетелката да отиде с нея. Обадила се на работодателя си и казала
единствено, че моли в заповедта да бъдат описани сумите, които й се дължат.
Г – н Т. й казал, че когато са готови ще й се обадят. Обърнала се към него по
име, а телефонът бил на високоговорител. Работодателят й не я попитал защо
не е на работа.
Разпитан св. В. Н., племенник на управителя на ответното дружество,
заявява, че не е присъствал на разговора между П. и Т.. Т. му разказал за него.
Докато свидетелят е бил в кабинета си, Т. не е бил в помещението. Не е
присъствал в момента, в който П. му е предала ключовете. П. стояла до края на
работния ден. Не знае дали й е било забранено да идва на работа.
При така събраните доказателства, въззивният съд намира, че по делото
4
е безспорно установено, че неявяването на П. на работа е било именно поради
нареждане на работодателя й.
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба за неправилно
кредитиране на свидетелските показания. Съдът прави фактически и правни
изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по
вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към
казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство.
Казаното се отнася и до гласните доказателства, които, щом са относими и
допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с
евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според
правилата на чл. 172 от ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по
делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането
на установяваните факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля,
възрастта му към онзи момент, физиологични особености, паметово-
интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането
- възможност за възпроизвеждане и др. При противоречие в показанията на
свидетелите съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при
възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още
и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти
едновременно или по различно време, доколко показанията са подкрепени или
отречени от останалите събрани по делото доказателства.
Законодателят е създал едно предположение относно посочените в
хипотезата на чл. 172 от ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от
изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на
тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото
изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на
показанията му /Решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016
г., IV г. о., ГК/.
Въззивният съд кредитира изцяло показанията на св. Р.. Същата е била
непосредствен свидетел на нареждането на работодателя към П. да не се
връща на работа, докато не я повикат, както и на връщането на ключа от офиса
по нареждане на работодателя. Свидетелката възпроизвежда преки,
непосредствени впечатления. Съдът намира, че свидетелските показания на Р.
не са противоречиви, не се установява и заинтересованост, каквито са
5
оплакванията във въззивната жалба на ответника. Показанията се
характеризират с достоверност, защото не противоречат на никой от
останалите елементи на доказателствената съвкупност. Разказаното от този
свидетел е последователно, непротиворечиво и изчерпателно. Същата има
преки и непосредствени впечатления за нареждането на работодателя, на
което е присъствала.
От друга страна свидетелят Н. твърди, че не е присъствал на връщането
на ключа. Видно от показанията на св. Р., Н. не е бил в стаята, когато е върнат
ключа, респективно не е бил свидетел на разговора, когато Т. е наредил на
ищцата да не идва на работа докато не бъде повикана.
Св. Р. посочва, че разговорът се е състоял към края на работния ден – 15,
16ч., след което П. е започнала да събира личните си вещи. Ето защо, не е
налице противоречие между показанията на тази свидетелка и св. Н., който
посочва, че ищцата е останала до края на работния ден.
Не се констатират и противоречия в изложеното в исковата молба и в
показанията на св. Р.. В исковата молба ищцата е посочила, че била извикана
от работодателя й, който й казал, че искат да прекратят трудовото й
правоотношение. Тя се съгласила, но поискала преди това да й бъде направена
справка за дължимите суми, както и да й бъде предоставена възможност да се
запознае с разпоредбата, посочена като основание за прекратяване на
правоотношението й. Изложено е и, че Т. й наредил да си събере багажа,
остави ключовете и напусне, както и да не връща повече на работа. Това, че в
исковата молба не е описано изрично, че не в личния разговор, а в
присъствието на св. Р. й е било наредено да не се връща на работа, не може по
никакъв начин да обоснове извод за противоречие между изложеното в
исковата молба и показанията на свидетелката.
Горните изводи се подкрепят и от показанията на св. К., която
присъствала на телефонния разговор между ищцата и Т., който се провел на
01.10, във връзка с оформяне на прекратяване на трудовото правоотношение,
и ищцата не е била попитана от работодателя й защо не е на работа, а същият
изразил единствено съгласие да й бъде направена справка за дължимите суми
и й казал, че ще се обадят, когато са готови.
Ето защо, въззивният съд намира за безспорно установено, че ищцата не
е била на работа, тъй като работодателят й е наредил да не идва.
6
Действително, само по себе си обстоятелство, че ищцата е върнала ключовете,
не представлявало наличие на основателна причина за неявяването на ищцата
на работа, доколкото от събраните гласни доказателства се установява, че
служители, които не разполагат с ключове, също могат да влязат в офиса, като
поискат от някой от другите служители да им отвори. Работодателят има
задължение да осигури условия за изпълняване от служителя на трудовите му
функции. Несъмнено е, че в случая работодателят е поставил ищеца в
невъзможност за това през процесния период. Макар и неформално, й е било
разпоредено да спре изпълнението на трудовите си задължения. Ищцата е
възприела нареждането на работодателя, наред с връщането на ключовете от
офиса, като отстраняване от работното й място по разпореждане на
работодателя и това е обусловило поведението й да не бъде в офиса през
процесния период.
С оглед на изложеното, правилни са изводите на СРС, че подобна
забрана за идване на работа наподобява недопускане до работа по смисъла на
чл. 213 КТ, като споделя и изложеното в цитираната от СРС практика.
Неоснователни са и оплакванията във въззивната жалба относно
заключението на СРС за нарушение на процедурата по дисциплинарното
производство.
Дисциплинарната отговорност е отговорност за виновно неизпълнение
на задълженията на работника или служителя по индивидуалното му трудово
правоотношение с работодателя. Тази отговорност се реализира чрез налагане
на предвидено в закона дисциплинарно наказание, след като бъдат изслушани
или приети обясненията на работника или служителя по отношение на
дисциплинарното нарушение и въз основа на мотивирана заповед, в която се
посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и
законният текст, въз основа на който се налага. Тежестта на доказване на
законосъобразността на наложеното дисциплинарно наказание лежи върху
работодателя. Същият следва да установи при условията на главно и пълно
доказване релевантните за повдигнатия спор факти – спазване на установената
в чл. 193 КТ процедура и извършените от работника/служителя нарушения на
трудовата дисциплина, за които е наказан дисциплинарно с „уволнение“.
Следва на работника/служителя да е дадена възможност да даде обяснения по
повод на вменените му нарушения на трудовата дисциплина, които да
7
достигнат до работодателя, респ. до носителя на дисциплинарна власт и да
бъдат съобразени в дисциплинарното производство.
С писмо от 03.10.2024г. работодателят е изискал от П. обяснения за
неявяването си на работното място. Същевременно, това писмо е изпратено
още на 02.10.2024г., тоест преди изтичане на втория ден, на който ищцата не се
е явила на работа. Действително, ищцата признава, че е била уведомена за
наличието на пратка на 03.10.2024г., но не и за съдържанието на пратката.
Видно от обратната разписка, П. е получила писмото на 09.10.2024г. и още
същия ден е подала обяснения. Ето защо, правилно СРС е приел, че
ответникът не е бил поставен в невъзможност да поиска обяснения, поради
наличието на виновно поведение на ищцата. В случая въззивникът ищец
изрично е заявил, че ще получи пратката в следващите дни, както и е сторила.
Въпреки това работодателят е прекратил трудовото правоотношение с ищцата
още на 04.10.2024г., тоест преди същата да получи искането за обяснения. В
този смисъл правилни са изводите на СРС, че дори и искането да е било
получено на 03.10.2024г., то ищцата не би имала възможност да даде
обяснения преди издаване на заповедта от 04.10.2024г. Следва да се има
предвид и, че в искането, работодателят не е посочил срок, в който ищцата
следва да даде обясненията.
Ето защо, анализът на ангажираните по делото доказателства
обосновава извод, че преди налагане на дисциплинарното наказание,
работодателят е прекратил трудовото правоотношение с ищцата, още преди
същата да получи искането за обяснения във връзка с вмененото й нарушение
на трудовата дисциплина, т. е., събраните доказателства не обосновават извод,
че работодателят е спазил задължението си по чл. 193, ал. 1 КТ.
Работодателят е длъжен да докаже при условията на главно и пълно
доказване фактите, обуславящи законосъобразността на наложеното
дисциплинарно наказание, които в случая са: спазване на установената в чл.
193 КТ процедура и извършените от ищеца нарушения на трудовата
дисциплина, за които е наказан дисциплинарно с „уволнение“. Доказването
трябва да е пълно, т. е., необходимо е да създаде сигурно убеждение у съда в
истинността на фактическите твърдения, обуславящи спорното право.
Неспазването на процедурата по чл. 193 КТ е основание за отмяна на
наложеното на ищеца дисциплинарно наказание „уволнение“, без да се
8
разглежда спора по същество – чл. 193, ал. 2 КТ.
Неотносими към настоящия спор са оплакванията във възизвната жалба,
че при извършената проверка Инспекцията по труда не е констатирала
нарушения, освен изплащането на обезщетение. Преценката за
законосъобразността на оспорената заповед за уволнение се извършва именно
от съда.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението
следва да се потвърди. Въззивната жалба на „Битулайт“ ООД е неоснователна.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1
КТ
За да бъде уважен искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във
връзка с чл. 225, ал. 1 КТ трябва да се установи, че са настъпили три
юридически факта: 1. да е налице противоправно поведение на работодателя,
изразяващо се в незаконно упражняване на потестативното право да прекрати
с едностранно волеизявление съществуващото с ищеца трудово
правоотношение; 2. ищецът да е претърпял вреди под формата на пропуснати
ползи, изразяващи се в невъзможността да полага труд по трудово
правоотношение в продължение на шест месеца след уволнението и 3.
причинно-следствена връзка между незаконното уволнение и оставането без
работа.
В конкретния случай уволнението е признато за незаконно и е отменено,
като се установява от трудовата книжка на ищеца, представена пред СРС, а
последствие и пред СГС, че същият не е полагал труд в продължение на 6
месеца след уволнението.
Искът не е уважен в цялост от СРС единствено поради това, че към
момента на приключване на съдебното дирене пред СРС не е изтекъл пълният
претендиран от ищеца период.
Ето защо предявеният иск за присъждане на обезщетение за оставане без
работа с правно основание чл. 225 от Кодекса на труда е основателен и следва
да бъде уважен за целия период.
За периодът 05.02.2025г. до 10.04.2025г. размерът на обезщетението
възлиза на 4380.95 лв. /24 дни за м. февруари – 1714.28 лв.; 2000 лв. за м. март
и 10 дни за м. април – 666.67 лв./. Ето защо, решението следва да бъде
отменено в частта, в която е отхвърлен искът за разликата над 4400 лв. до
9
8780.95 лв. и уважен за тази част.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззивника П. на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК следва
да се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в
размер на 2500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
„Битулайт“ ООД следва да бъде осъдено да заплати в полза на СГС
сумата от 87.62 лв. държавна такса за въззивното производство.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2683/18.02.2025г., постановено по гр. д. №
70883/2024г. на СРС, 153 с-в в частта, в която е отхвърлен предявеният от А.
А. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „********* срещу „Битулайт“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Подножие“ № 2 иск за разликата над 4 400 лева до размера от 8780.95 лв. и за
периода от 05.02.2025г. до 10.04.2025г., представляваща обезщетение за
оставане без работа поради незаконното уволнение, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 14.01.2025г. до окончателното й изплащане,
като вместо това постановява
ОСЪЖДА „Битулайт“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Подножие“ № 2 да заплати на А. А. П., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ул. „********* сумата от още 4380.95 лв.
/разликата над 4 400 лева до размера от 8780.95 лв./ за периода от 05.02.2025г.
до 10.04.2025г., представляваща обезщетение за оставане без работа поради
незаконното уволнение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
14.01.2025г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2683/18.02.2025г., постановено по гр. д.
№ 70883/2024г. на СРС, 153 с-в в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Битулайт“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Подножие“ № 2 да заплати на А. А. П., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ул. „*********, на основание чл. 273 ГПК, вр.
10
чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 2500 лева, представляваща направените във
въззивното производство разноски.
ОСЪЖДА Битулайт“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Подножие“ № 2, да заплати на Софийски градски
съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 87.62 лева държавна такса.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11