РЕШЕНИЕ
№ 1320
гр. Пловдив, 18.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Христо Г. Иванов
при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска
като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело №
20215330102547 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от “Теленор България” ЕАД
против Й. З. И., с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове, с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ
с които се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумите 68, 40 лв. – абонаментни такси и използвани услуги по
Договор за мобилни/ фиксирани услуги от *******г.; сумата от 284, 84 лв. – неустойка за
предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги № ******* от ******г, изм. с
Допълнително споразумение № *******към договор за мобилни/ фиксирани услуги от
********г.; сумата от 61, 87 лв.- лизингови вноски по Договор за лизинг от ********г, за
които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
********г., по описа на РС- П.,***- ми гр. с-в.
В исковата молба и уточнителни молби към нея са изложени подробни твърдения за
дължими суми от страна на ответника към дружеството, касаещи неизплатени задължения за
абонаментни такси, неустойка и лизингови вноски. Ангажирани са доказателства.
Претендират се разноски.
Ответникът чрез назначения му особен представител адв.О. е депозирал в
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба., в който се
оспорват предявените искове, както по основание така и по размер. Излагат се съображения.
Моли се, така предявените искове да бъдат отхвърлени.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предявените обективно, кумулативно съединени установителни искове са с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286,
ал. 1 ТЗ. Претенцията за установяване на задължението за лизингови вноски е такава с
1
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 342, ал. 1 ТЗ.
При така релевираните твърдения в исковата молба възникването на спорното право
се обуславя от осъществяване на следните материални предпоставки – наличието на
действително правоотношение по договора за предоставяне на мобилни услуги, по силата
на което изпълнителят се е задължил да предостави на възложителя срещу уговореното
възнаграждение достъп до своята далекосъобщителна мрежа за осъществяване на различни
по форма телекомуникационни връзки, мобилният оператор реално фактически да е
предоставил на ответника /клиент/ твърдените мобилни услуги в размер на твърдяното
възнаграждение за процесния период, както и възникналото парично вземане
представляващо твърдяното възнаграждения е за ползваните мобилни услуги. Тези
обстоятелства подлежат на установяване при условията на пълно и главно доказване от
страна на ищеца. Ответникът следва да установи че е заплатил насрещното си задължение
си по договора. В доказателствена тежест на ищеца е да установи наличието на валидно
правоотношение с ответника и по договора за лизинг, ищецът следва да установи, че е
предал на ответника процесната лизингова вещ и че за процесния период е обезпечил
потребителя да си служи с веща. Ищецът следва да установи, че е налице основание за
едностранно прекратяване на процесните договори довело до начисляване на неустойка
както и да докаже нейния размер. Ответникът следва да проведе насрещно доказване по
горепосочените обстоятелства.
Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи
обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Доказването следва да
изключва всякакво съмнение относно осъществяването на правопораждащи факти в
обективната действителност. В противен случай се прилагат неблагоприятните последици
от разпределение на доказателствената тежест, които задължават съда да приеме
недоказаното за неосъществено. В настоящия случай, съдът счита, че ищцовото дружество
не доказа по несъмнен и убедителен начин, обстоятелството, че за процесния период от
време ответника е ползвал далекосъобщителните услуги, предоставяни от ищеца. По делото
липсват каквито и да е доказателства за това дали по силата на сключените договори за
мобилни услуги операторът реално е предоставил на клиента такива услуги, дали същите са
били вярно отчетени от дружеството и дали съответно са правилно тарифирани, а оттук – и
дали са коректно фактурирани.
Допълнително, по делото има косвени индиции, че самото дружество не счита
претенциите за установени, тъй като е отправило доказателствено искане към съда за
допускане на техническа експертиза, като е поставило условие да бъде назначена такава
само ако съдът счита за недоказани претенциите относно процесните суми. Съдът е
отхвърлил това искане, тъй като е недопустимо да се произнася по същество на спора
предварително, още повече че е разпределил доказателствена тежест, а и самото искане не е
поддържано в съдебно заседание. Ищецът е следвало да ангажира съответните
информационни източници, за да обоснове основателността на претендираните суми за
далекосъобщителни услуги. Самият факт на сключване на договора не е достатъчен, за да се
обоснове предоставянето, съответно потребяването на услугата и съответно впоследтсвие
прекратяването му и последиците от това – неустойката. Съгласно разпоредбата на чл. 92 от
ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Така функциите, които
изпълнява неустойката, са обезпечителна и обезщетителна, като идеята на обезпечителната
функция е да се гарантира точното изпълнение на поетите задължения. Дори да се приеме,
че е налице сключен между ищеца и ответника договор, в който е предвидена дължима от
абоната неустойка в случай на прекратяване на договора по вина или по инициатива на
потребителя, то не се доказа, че тя е дължима. На първо място, по делото не са налице
никакви доказателства, че процесният договор бил прекратен от страна на „Теленор
България“ ЕАД. Прекратяването на договора представлява волеизявление от страна по
2
договор, по силата на което се прекъсва налична облигационна връзка. Не са налице
доказателства, обективиращи подобно волеизявление от страна на ищеца, поради което не
са налице предпоставките за възникване на задължение на абоната за плащане на
претендираната неустойка. Самият доставчик, в приетите от него общи условия прави
разграничение между ограничаване на предоставените услуги и прекратяване на договора.
Съдът счита, че клаузата, с която е уговорена неустойката за неравноправна и оттам за
нищожна на основание чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП във връзка с чл. 143, т. 5, т. 9 и т. 14 от
ЗЗП във връзка с чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета, тъй като в конкретиката
на настоящия случай, с оглед начина на изготвяне на договора и обстоятелството, а именно-
същият се попълва от представител на ищеца-търговец, което навежда на извода, че
ответникът не е имал възможност да изрази воля и съгласие по отношение на клаузата за
неустойка, така че не може да се приеме, че е налице индивидуално уговорена клауза между
страните
Ето защо сумата за неустойка за предсрочно прекратяване на договорите по вина
или инициатива на потребителя се претендира неоснователно и не следва да бъде
присъдена.
Следва да се посочи, че доказването е процес по установяване на истината относно
фактите, релевантни за спорното право и предопределя правните изводи на съда. Съдът
счита, че не се доказа наличие на облигационна връзка между страните, произтичаща от
договор за лизинг и общи условия към него, поради което и предявеният установителен иск,
досежно признаване за установено дължимостта на проценсите суми следва да бъде
отхвърлен изцяло. Бидейки частни свидетелстващи документи, едностранно съставените от
дружеството документи/ обективиращите процесното вземане за лизингови вноски/, не се
ползват с обвързваща съда доказателствена сила, а се преценяват от съда, наред с всички
останали доказателства по делото. По делото обаче, както вече се посочи, не бяха
ангажирани доказателства, установяващи по един несъмнен и убедителен начин, че
процесните устройства са предадени за ползване от ответника- не съдържат подписи на
ответника ( за предаване, съответно получаване на устройството), които да са положени под
индивидуално уговорена клауза за предаване на процесните устройства. Те удостоверяват
изгодни за издалия ги ищец факти, поради което не се ползват с обвързваща съда
доказателствена сила. Предвид изложеното съдът счита, че по делото не се доказа между
страните да е възникнало валидно облигационно правоотношение по повод сключен договор
за лизинг, а оттук недоказано и в противоречие с доказателствата е твърдението на ищеца за
неизпълнение на договорните задължения на ответника за заплащане на цената на
предоставено по договор за лизинг устройство. Отделно от това дори да се приеме, че
устройствата са предадени на ответника остава неясно за потребителя как е формулирана
тяхната цена, дали и по какъв начин договорите за мобилни услуги влияят върху нея, защо
лизингови вноски се претендират като продажна цена на устройствата и как прекратяването
на договора за мобилни услуги поради неплащане на абонаментни вноски прави изискуеми
евентуално дължими лизингови вноски и то в по-висок размер.
Поради извода за неоснователност на предявените установителни искове, то съдът
намира за безпредметно обсъждането на останалите възражения на особения представител
на ответника за недължимост на процесните вземания.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат в
полза на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но доколкото такива не са направени, то
и не следва да му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
3
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление: гр. София, район Младост, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София,
сграда 6 против Й. З. И., с ЕГН ********** обективно, кумулативно съединени искове, с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 92 ЗЗД и чл. 286,
ал. 1 ТЗ и с чл. 342, ал. 1 ТЗ с които се претендира да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумите 68, 40 лв. –
абонаментни такси и използвани услуги по Договор за мобилни/ фиксирани услуги от
********г.; сумата от 284, 84 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за
мобилни услуги № ******* от *******г, изм. с Допълнително споразумение № *******към
договор за мобилни/ фиксирани услуги от ********г.; сумата от 61, 87 лв.- лизингови
вноски по Договор за лизинг от**********г, за които е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК №*********г., по описа на РС- П.,****** гр. с-в.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: /П/_______________________
4