Р Е Ш Е Н И Е
№260571 24.02.2021
г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, VI състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
седми януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: КАТЯ
БОЕВА
при участието на
секретаря: Елена Неделчева,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 15817 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба от И.Г.М., ЕГН: **********, срещу „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата в размер на 4506,38 лева, представляваща сбор от недължимо платени суми
по клаузи за лихви и неустойки за непредставено обезпечение по договори за
заем, както следва: 1215,71 лева, представляваща недължимо платена сума по недействителен
договор за заем **/*** г., сумата в размер на 2531,47 лева, представляваща
недължимо платена сума по недействителен
договор за заем № ***/*** г., и сумата в размер на 759,20 лева, представляваща
недължимо платена сума по недействителен договор за заем № ***/*** г., ведно
със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – *****
г., до окончателното изплащане на сумата.
В
исковата молба се твърди, че спрямо съдържанието на посочените договори за
кредит са нарушение изискванията на чл.11, ал.1, т.7 – 12 ЗПК. Не бил посочен в
тях общият размер на кредита, като се сочила общата сума на всички плащания, но
в нея не била включена неустойката за непредоставено обезпечение. Освен това в
договорите, както и в погасителните планове към тях информацията относно броя и
размера на погасителните вноски била най-обща, като не било конкретизирано
какво точно се включва в размера на месечната погасителна вноска като части от
главница и лихва. Освен изложеното, в договорите липсвала разпоредба за
условията за прилагането на фиксирания лихвен процент, не ставало ясно на каква
база се начислява той, не ставало ясно и как е формирана възнаградителната
лихва. Не било спазено и изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като липсвала
методика на формиране на ГПР – кои компоненти включва и как се формира. Сумата
за непредоставено обезпечение също не била включена в ГПР, поради което според
ищеца посоченият в договорите ГПР не съответствал на действително прилагания
между страните. Уговорената неустойка за непредоставено обезпечение била нищожна,
на основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД. Поради това ищецът намира, че
процесните три броя кредити са недействителни, поради което е направено искане
предявените главни искове да бъдат уважени. В случай, че бъдат счетени за
неоснователни, се моли за уважаване на предявените при условията на
евентуалност осъдителни искове, като се сочи, че клаузите, регламентиращи
неустойка за непредоставено обезпечение са нищожни. Изразено е и становище за
прекомерност на неустойката по всеки от договорите. Претендирани са с исковата
молба направените по делото разноски. Към исковата молба са приложени писмени
доказателства, по опис. Направено е искане за допускане изслушването на
съдебно-счетоводна експертиза, която да отговори на поставените въпроси.
В
срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за
неоснователност на предявените искове. Възразява се срещу твърденията на ищеца
за противоречие на договорите с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.8 и 9 ЗПК.
Лихвеният процент бил ясно фиксиран в договорите, поради което не били нарушени
изискванията на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. ЗПК не вменявал задължение за посочване
размера на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с
изплащане на всяка една от месечните вноски. Не било вярно и твърдението, че в
договорите не била посочена обща сума по кредита, напротив. Неоснователно било
и твърдението, че не е посочен ГПР. Ясно и точно бил формулиран начинът на
изчисление на ГПР. Следвало да се има предвид, че лихвеният процент е фиксиран,
тоест няма промени в него за целия срок на договора, поради което не се
изисквала информация за последователността на разпределяне на вноските между
различните неизплатени суми. Неоснователно се твърдяло също, че неустойките са
нищожни, както и прекомерни. Поради изложеното е направено искане за отхвърляне
на предявените искове. Претендирани са направените по делото разноски. Към
отговора на исковата молба са приложени писмени доказателства, по опис.
След преценка на събраните по делото
доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа
страна установява следното:
Между
страните не е спорно, че на **** г. между тях е сключен договор за паричен заем
№ **** /л.8-13/, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца в заем сумата
в размер на 3000 лева, която е следвало да бъде върната на тринадесет вноски –
всяка в размер на 253,10 лева, при фиксиран лихвен процент – 35 %, и годишен
процент на разходите – 40,22 %, а общият размер на всички плащания възлизал на
3290,30 лева. В чл.4, ал.2 от договора била предвидена неустойка при
неизпълнението на задължението по чл.4, ал.1 от договора, а именно: в срок до
три дни от сключване на договора, заемателят да представи на заемодателя едно
от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател
за размера на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му
доход да е в размер над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не
е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет
Менидмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по-лош от 404
„Редовен“. Неустойката била посочена в размер на 1355,77 лева, която следвало
да се заплаща разсрочено като към вноската се добавя сумата в размер 104,29
лева.
От
представения по делото договор за паричен заем № ***/*** г. /л.14-19/, се
установява, че между страните е сключен договор за заем, по силата на който
ответникът е предоставил на ищеца в заем сумата в размер на 4000 лева, която е
следвало да бъде върната на петнадесет вноски – всяка в размер на 296,28 лева,
при фиксиран лихвен процент – 35 %, и годишен процент на разходите – 41,71 %, а
общият размер на всички плащания възлизал на 444,20 лева. В чл. 4, ал.2 от
договора била уговорена клауза за неустойка за непредставяне на обезпечение от
длъжника, идентична с тази по предходния договор за заем. Неустойката възлизала
на 2087,55 лева и следвало да бъде платена разсрочено като към вноската се
добавяла сума в размер на 139,17 лева.
По
делото е представен и договор за паричен заем № ***/*** г. /л.20-25/, от който
е видно, че между страните е сключен договор за заем, по силата на който
ответникът е предоставил на ищеца в заем сумата в размер на 5000 лева, която е
следвало да бъде върната на двадесет и две вноски – всяка в размер на 264,10
лева, при фиксиран лихвен процент – 35 %, и годишен процент на разходите –
41,08 %, а общият размер на всички плащания възлизал на 444,20 лева. Подобно на
предходните два, сключени между страните, договори, в чл. 4, ал.2 от договора
била уговорена клауза за неустойка за непредставяне на обезпечение от длъжника,
идентична с тази по предходния договор за заем. Неустойката възлизала на
3850,66 лева и следвало да бъде платена разсрочено като към вноската се
добавяла сума в размер на 175,03 лева.
По
делото е изготвена ССчЕ /л.112-118/, като съобразно заключението на вещото
лице, размерът на начислените и платени лихви и неустойки за непредставено
обезщетение от ответника по трите сключени договора за заем, възлизат на: по
договор за заем ***/*** г. – лихви в размер на 217,98 лева и неустойка в размер
на 1355,77 лева; по договор за заем № **/*** г. – лихви в размер на 443,92 лева
и неустойка в размер на 2087,55лева, по договор за заем № ***/**** г. – лихви в
размер на 131,97 лева и неустойка в размер на 627,23 лева. Заемните суми и по
трите договора са платени изцяло от ответника. Размерът на ГПР с и без
сключените суми за неустойки е следния: по договор за заем ***/*** г. – ГПР без
неустойка 40,22 % и ГПР с включена неустойка 56,79 %; по договор за заем № ****/****
г. - ГПР без неустойка 41,71 % и ГПР с включена неустойка 61,30 %; по договор
за заем № ***/*** г. - ГПР без неустойка 41,08 % и ГПР с включена неустойка
68,30 %.
Съдът
кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено, с
необходимите знания и умения и обосновано.
Въз основа на така установеното от
фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
За
основателността на предявените осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1,
изр.1 ЗЗД за
връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили
следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил
процесните суми на ответното дружество по процесните договори за заем, които са
недействителни. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на
плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на
валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.
За
основателността на предявените искове следва да се установи и че плащането на
претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое
от специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК
или защото уговорената неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави.
Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно
която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за
нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания,
когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с
иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за
дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери
действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните
хипотези:
1)
при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на
ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о.
на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.,
решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о,
решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2)
при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23
от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от
15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3)
при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение №
204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова
с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия
правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на
договорите за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за
нищожност на договорите в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод
по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД,
следи служебно.
Съгласно
чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
В
процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради
противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани
съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 4 от Договорите.
Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури
едно от обсъдените по-горе обезпечения. Прочитът на съдържанието на посочената
клауза и съпоставянето й с естеството на сключените договори за паричен заем,
налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение
за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).
Изискванията, които посочената клауза от договорите възвежда за потребителя са на
практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търси паричен кредит. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано
е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури
поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени
изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото
изложение). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно,
кредиторът не включва т.нар. от него „неустойки” към договорната лихва дължима
по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че
самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за
„неустойка при липса на обезпечение”. В тази връзка, явно е кредиторовото
очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на
обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за
неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като
такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Още повече,
че от изготвеното и прието по делото заключение по допуснатата ССчЕ се
установява ГПР, ако същият се изчислява като се вземе предвид включената клауза
за неустойка. По отношение и на трите договора, определен по този начин ГПР
надминава пет пъти размера на законната лихва, което води до нарушение на разпоредбата
на чл. 19, ал.4 ЗПК.
Съгласно
чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума,
дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на
ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие
за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат
на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя
не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен
в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в трите договора, но
от съдържанието на договорите не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе
коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в
чл. 4 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да
бъде включена изначално при формирането на ГПР.
Всичко
това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и
на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира
и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва,
че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо
в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на
ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че
в чл. 2, т. 7 от Договорите е посочена общата сума за заплащане от потребителя,
но в тази величина не е включена дължимата по чл. 4 от Договорите „неустойка”.
Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата
сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.
С
оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесните
договори е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР
и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същите са
недействителни на основание чл. 22
ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Макар и встрани от спора по делото, съдът счита за
нужно да изтъкне, че съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Изясни
се и че в изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е
заплатил на ответника следните суми по договорите за кредит за лихви и
неустойки: по договор за заем ***/*** г. – 1573,75 лева; по договор за заем № ***/***
г. – 2531,47 лева, и по договор за заем № ***/*** г. – 759,20 лева. Предвид
съображенията, изложени по- горе, то плащанията от ответника са осъществени по
договор, който е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В рамките на настоящия процес се претендира недължимо заплатена сума по
договорите, както следва: 1215,71 лева по договор за заем № **/*** г., 2531,47
лева по договор за заем № ***/*** г., и 759,20 лева по договор за заем № ***/***
г. За посочените размери предявените искове се явяват основателни, доколкото
ответната страна не обоснова наличието на валидно правоотношение, по силата на
което да е настъпило имущественото разместване. Предвид гореизложеното, то
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца, на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД посочените суми, представляващи заплатени от ищеца
на ответника суми при начална липса на основание.
Доколкото
не се сбъдна процесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск, а именно
отхвърляне на главния иск, то съдът намира, че не дължи произнасяне по същия.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора, право на разноски има ищеца на основание чл. 78 ал.1 ГПК. Доказателства
за такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 333,50 лева и
за възнаграждение за вещото лице по изготвената съдебносчетоводна експертиза в
размер на 150 лева. Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат в размер на 1047 лева по чл. 38 ЗАдв.
съобразно чл. 7, ал. 2, Наредба за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, които следва да се присъдят на адв. ****
Така
мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********,
ДА ЗАПЛАТИ на И.Г.М., ЕГН: **********,
по предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 55, ал.1 предл. първо ЗЗД, сумата в общ размер на 4506,38 лева, представляваща сбор от
недължимо платени суми по клаузи за лихви и неустойки за непредставено
обезпечение по договори за заем, както следва: 1215,71 лева, представляваща
недължимо платена сума по недействителен договор за заем № ***/*** г., сумата в
размер на 2531,47 лева, представляваща недължимо платена сума по недействителен
договор за заем № ***/*** г., и сумата в размер на 759,20 лева, представляваща
недължимо платена сума по недействителен договор за заем № ***/*** г., ведно
със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – *** г.,
до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК
Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, ДА
ЗАПЛАТИ на И.Г.М., ЕГН: **********, сумата в размер на 483,50 лева, представляваща разноски в настоящото производство за
заплатена държавна такса и възнаграждение за вещо лице по допуснатата
експертиза.
ОСЪЖДА Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:
*********, ДА ЗАПЛАТИ на адв. ***, ЕГН:
**********, АК – гр. ***, със съдебен адрес:***, в качеството ** на пълномощник
на ищеца И.Г.М., ЕГН: **********, сумата в размер на 1047 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено
на страната безплатно представителство в настоящото производство за един
адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Катя Боева
Вярно с
оригинала.
ЕН