Решение по дело №10745/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 262850
Дата: 5 май 2021 г. (в сила от 5 май 2021 г.)
Съдия: Велина Светлозарова Пейчинова
Дело: 20191100510745
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 август 2019 г.

Съдържание на акта

Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

град София, 05.05.2021 година

          В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                      мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №10745 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от "Т.С." ЕАД, с която се обжалва решение №112952 от 13.05.2019г., постановено по гр.д.№45421/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 145-ти състав, в частта, в която е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ срещу ответника – К.И.И. за признаване за установено, че дължи на ищеца - "Т.С." ЕАД, за разликата над уважения размер от 1065лв. до пълния предявен размер от 1144.80 лв. и за периода м.05.2014г. – м.09.2014г. вкл., както и в частта, в която са отхвърлени изцяло предявените установителни исковете с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за сумата от 133.01 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 16.09.2015г. – 17.10.2017г., както и за сумата от 9.54 лв., обезщетение за забава върху таксата за дялово разпределение за периода 16.09.2015г. – 17.10.2017г.; както и в частта на неприсъдените в цялост разноски на "Т.С." ЕАД. Инвокирани са доводи за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно СРС е приел, че вземанията за главница за част от исковия период са погасени по давност, без да отчете факта, че в случая се претендират част от вземания за периода 01.05.2014г. – м.04.2015г. по издадена обща фактура на 31.08.2015г. и съответно вземанията по тази фактура, съгласно чл.33, ал.1 от раздел IХ от Общите условия, стават изискуеми на 16.09.2015г., от която дата започва да тече и погасителната давност и към датата на подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК– 27.10.2017г. не е изтекла. Поддържа се още, че неправилно СРС е приел, че по делото липсват доказателства ответникът да е изпаднал в забава относно претендираните вземания за главница и на това основание е отхвърлил предявените установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД. Твърди се, че съдът е допуснал процесуално нарушение като не е указал на ищеца, че не сочи доказателства за публикуването в интернет на общата фактура за съответните отоплителни сезони. Сочи се, че са съставени констативни протоколи на основание чл.593 от ГПК за съответните дати, на които са били публикувани в интернет съставените общи фактури, т.е. налице са доказателства, че ответникът е изпаднал в забава относно претендираните вземания за главница и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД дължи обезщетение за забава. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да уважи изцяло предявените искове срещу ответника за главница и обезщетение за забава в размерите, посочени в исковата молба по отношение на процесния топлоснабден имот. Претендира присъждане на сторените разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.            

Въззиваемата страна - К.И.И., чрез назначен особен представител адв.В.Д. депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Поддържа се, че решението на СРС в обжалваните части е постановено при правилно прилагане на материалния закон и при съобразяване със събраните по делото доказателства. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно.

Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу К.И.И. при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед постъпилата въззивна жалба от ищеца съдът приема, че постановеното първоинстанционно съдебно решение в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД като необжалвано е влязло в сила.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното гр.д. №76898/2017г. по описа на СРС,  ІІІ Г.О., 145-ти състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 27.10.2017г. и е постановена на 08.11.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу К.И.И. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - К.И.И. възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно /не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание, допустимо /съдът е разгледал предявените искове като им е дал правилна правна квалификация/ и по същество правилно. За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която са отхвърлени предявените установителни искове за главница, първоинстанционният съд е приел, че досежно претендираните вземания за част от исковия период от м.05.2014г. – м.09.2014г. вкл., предмет на предявените искове, е основателно направеното от ответника възражение за погасяване по давност. Относно предявените установителни искове за мораторна лихва първоинстанционният съд е приел, че при доказателствена тежест за ищеца по делото не са ангажирани доказателства, че ответникът е изпаднал в забава в периода, за който се претендира обезщетение, поради което тези искове са отхвърлени. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи в частта, в която е прието, че предявените искове за главница и мораторна лихва са неоснователни и като такива са отхвърлени и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Независимо от това, предвид доводите изложени в жалбата следва да се добави и следното:

В конкретната хипотеза няма спор между страните относно обстоятелството, че ответникът в качеството на собственик се явява ползвател на доставяната в имота му топлинна енергия през процесния период, както и не се оспорва обем и качествените показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. Изцяло неоснователен е наведеният конкретен довод във въззивната жалба, че неправилно СРС е приложил института на погасителната давност досежно претендираните вземания за главница за част от исковия период. В случая СРС е отхвърлил иска за главница - стойност на незаплатена топлинна енергия, за периода от м.05.2014г. – м.09.2014г.вкл.,  отразена в обща фактура, за топлоснабден имот, находящ се в град София, ул."Кестенова гора" №24, ет.2, ап.8, тъй като е приел, че тези вземания са погасени по давност. Правилно първоинстанционният съд при съобразяване с материалноправните норми, регулиращи института на погасителната давност и при отчитане на трайно установената съдебна практика е приел, че вземанията на „Т.С.” ЕАД за стойността на топлинна енергия спрямо ответниците представляват задължения за периодично плащане по смисъла на чл.111 от Закона за задълженията и договорите, по отношение на които се прилага тригодишен давностен срок. Противно на поддържаното във въззивната жалба, съдът счита, че началният момент, от които започва да тече давностния срок, е обвързан с настъпване на изискуемостта на вземането /по аргумент на чл.114 от ЗЗД/. В случая относно процесният период са приложими Общи условия, одобрени с Решение №ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., като съгласно чл.33, ал.1 от тях клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет-страницата на топлопреносното предприятие. По своята същност ежемесечното публикуване на дължимите суми на общодостъпно място в интернет представлява покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за изтеклия отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на задължението е обвързана с изпращането на покана от продавача на топлинна енергия, поради което следва да се приеме, че давността за тези задължения започва да тече от датата на възникването им (арг. чл.114, ал.2 ЗЗД). Следователно, задълженията за периода от м.05.2014г. до м.09.2014г. вкл. в размер на 79.80 лв., изчислени от приложени по делото писмени доказателства, са погасени по давност – за последния месец от посочения период задължението е станало изискуемо на 01.10.2014г. (датата, на която задължението за изтеклия на предходния ден отчетен период е възникнало), като тригодишната погасителната давност за него е изтекла преди подаване в съда на заявлението по чл.410 ГПК - 27.10.2017г.. По тези аргументи СРС правилно е приложил института на изтеклата тригодишна погасителна давност досежно процесните вземания, предвид на което са отхвърлени предявените искове за главница - стойност на незаплатена топлинна енергия, за периода от м.05.2014г. до м.09.2014г., отразена в обща фактура, за процесния топлоснабден имот, като погасени по давност.

Неоснователен е доводът във въззивната жалба за допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение във връзка с недадени на ищеца указания, че не сочи доказателства относно датата на публикуване на общата фактура, респ. на месечните дължими суми на ответника на интернет-страницата на топлопреносното дружество. Противно на поддържаното във въззивната жалба съдът констатира, че в съдебно заседание на 02.05.2019г. са били дадени от съда на ищеца изрични указания в горния смисъл, които същият не е изпълнил, съответно не е поискал събиране на доказателства за тяхното установяване. Следователно наведеното от въззивника твърдение за допуснато от СРС процесуално нарушение се явява неоснователно.

Решението е постановено при правилно приложение на материалния  закон и в частта, в която са отхвърлени предявените искове за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за мораторна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия  и върху цената на услугата дялово разпределение за част от исковия период. Във въззивната жалба няма конкретни оплаквания за незаконосъобразност на съдебното решение в тази част, предвид на което съдът препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които счита за правилни и законосъобразни.

Във въззивната жалба е изрично посочено, че се обжалва първоинстанционното съдебно решение и в частта на разноските, но конкретни доводи досежно незаконосъобразност на съдебния акт в тази част не са изложени. В случая съдът счита, че не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски в полза на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство. Присъдените в полза на ищеца разноски за исковото и заповедното производство са дължими на основание чл.78, ал.1 от ГПК и същите са изчислени съобразно уважената част на предявените искове.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд първоинстанционното решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

По разноските в настоящото производство:

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна, но доколкото няма заявена от нея претенция за разноски, съдът не следва да се произнася в тази насока.

            Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №112952 от 13.05.2019г., постановено по гр.д.№45421/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 145-ти състав, в обжалваните части.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ :                         ЧЛЕНОВЕ : 1./                          2./