Р Е
Ш Е Н И Е
№ 25.02.2019 г. гр. Айтос
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АЙТОСКИ РАЙОНЕН СЪД ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет
и седми януари две хиляди и двадесета
година
в публично заседание в състав:
Районен съдия: Таня Спасова
секретар Росица Марковска
като разгледа докладваното от съдия Спасова гражданско дело № 681 по описа за 2019 г., и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищец по делото е „***” ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр. С., БУЛ. ******, ***, чрез пълномощника юр. Р.И., а ответник е Д.Г.Г. с ЕГН
********** ***.
Предявени са искове по реда на чл.422 от ГПК – за
признаване за установено дължимостта на вземане, произтичащо от договор за
револвиращ заем № **********, сключен между страните на 08.07.2013 г., по който
е дължима сумата от 8 155, 92 лева, от която 6361, 61 лева – главница и
1794, 31 лева - неустойка. Сумата по кредита била в размер на 3000 лева със
срок на заема от 48 месеца при размер на вноската от 250 лева ГПР – 154.54 %,
ГЛП – 97, 66 %, като общо дължимата сума е 12 008, 01 лева. По
образуваното ч.гр.д. № 385/2019 г. по описа на РС-Айтос длъжникът възразил,
поради което възникнал правен интерес от предявяване на настоящата
установителна претенция, с която се претендира установяване на дължимостта на
гореописаната сума от 8 155, 92 лева, от която 6361, 61 лева – главница и
1794, 31 лева - неустойка. Правят се доказателствени искания. Иска се
присъждане на разноски.
В срока за отговор по исковата молба е постъпил
такъв от ответната страна чрез адв. Е.Т.,
с който се иска отхвърляне на исковата претенция за неоснователна. Прави се
възражение за погасяване на давност на задълженията и се излагат подробни
доводи относно недействителността на договора, като некореспондиращ с нормите
на ЗПК и ЗЗД. Поддържа се, че договорът е нищожен и съдържа неравноправни
клаузи, като едновременно с това е предявен инцидентен установителен иск за
прогласяване на нищожност на договора.
В срока за отговор по инцидентния установителен
иск е постъпил отговор от ищцовото дружество – ответник по инцидентния
установителен иск, с който оспорва същият като неоснователен.
При
събраните по делото доказателства от фактическа и правна страна съдът намира
следното:
Установената съдебна практика по чл.290 ГПК /Решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о. и
др./ приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския
договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните
са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да
се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Установява се от събраните по делото
доказателства, че между страните „***" ЕООД в качеството на кредитодател и
ищеца в качеството му на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, е
сключен договор за револвиращ заем № **********. В раздел VI – ти от договора е посочено „Параметри на одобрения рeволвиращ заем“ – 3000 сума на заема, 48 срок на заема, 250
размер на вноска, ГПР - 155, 67, ГЛП - 97, 66, лихвен процент на ден 0, 27,
сума на всеки револвинг 2340, договорно възнаграждение при револвинг 6660, общо
дължимо по револвинга 9000.
Представен е също така документ за кредитен
превод в полза на ответника от ищцовото дружество за сумата от 1 987 лева
с дата на превода 09.07.2013 г. и основание за плащане – номера на договора за
револвиращ заем ********** – л.11 от
делото и още два документа за кредитен превод на л.12 и л.13 от делото, съответно за сумите от 264, 88 лева и 747,
60 лева в полза на трети лица по сметките, посочени в договора в раздел IV – ти – вид на искания револвиращ заем.
Представено е извлечение от сметка на
л.16-17 от делото, с което от ищцовото дружество се прави признание за частично
плащане на сума по договора в размер общо на 5665, 80 лева и остатък за плащане
от 6361, 61 лева.
Съгласно чл.11 от ЗПК задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е
ГПР и ГЛП. По процесния договор първоначално ГПР е в размер на -
155, 67 %, а ГЛП - 97, 66 %. При преценка действителността на тези клаузи
не могат да бъдат приложени критериите на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като те
са въведени след сключване на процесния договор. Към датата на
сключването му следва да се съобрази разпоредбата на чл.9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване
е в чл.26, ал.1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които
накърняват добрите нрави. Съгласно установената съдебна практика „д.
нрави“ по смисъла на чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения
и при конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз
основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело,
съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява
действие, което накърнява „добрите нрави“, злепоставя чужди интереси с цел
извличане на собствена изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът прави
извод дали договора е нищожен поради накърняване на добрите нрави.
Такива могат да бъдат сделки, с които неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелствуване на друг. Ако уговорените престации са за
предоставена услуга и уговорената за това цена, ще бъде нарушен принципът на
добросъвестност, ако е налице явна нееквивалентност между двете престации.
В случая по процесния договор за
потребителски кредит на ответницата е предоставена в заем сума от 3 000 лева,
при уговорен ГПР в размер на 155, 67 % и ГЛП в размер на 97, 66 %.
Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на
дадената парична сума. Към датата на сключване на процесния договор
обективен критерий за преценка дали с клаузата за
уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са
създадени условия за неоснователно обогатяване на ищцовото дружество – ответник
по инцидентния установителен иск, следва да се съобрази размера на законната
лихва към този момент, без обаче тя да се приеме
като максимален размер и за възнаградителната лихва, като съгласно
установената съдебна практика по сходни казуси за договори, сключени преди
изменението на ЗПК от 2014 г. се приема, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако
тя не надвишава с повече от три пъти законната такава дори при необезпечени
кредити (в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №
315/2005 г., II г. о. и др). В случая това съотношение не е налице.
Договорената между страните годишна лихва в размер 97, 66
% надхвърля значително размерa на законната такава,
поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна.
Съотнесени тези критерии и към клаузата с
уговорения ГПР от над 150 % също обосновават
нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния
договор нарушават принципа на справедливост и създават условия за
неоснователно обогатяване на ищеца. Ищецът не е съблюдавал принципите на
добросъвестност и справедливост по чл.9 от ЗЗД и чл.143 и сл. от ЗЗП, при
определяне на лихвен процент на възнаградителната лихва и ГПР в
размер, който да налага връщане на повече от пъти по-голяма сума от отпуснатия
кредит – при заем от 3000 лева, е договорено в края
на срока на договора ответникът да върне сумата от 9 000 лева, а след
начисляване и на допълнителни плащания сумата за връщане е станала 16 892,
43 лева – виж уведомително писмо на л.18
от делото. Налице е явна нееквивалентност между двете престации, като
данните по делото не установяват обстоятелства, които да обосновават
определянето на ГЛП и на ГПР по процесния договор в такъв висок
размер, довел до нееквивалентност на насрещните престации при установената
стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или риск, поет от
заемодателя за срока на договора, които да оправдават договарянето на
такива високи проценти.
Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право
от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице
нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР да бъдат заместени по
право от повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит
би бил сключен и ако в него не са включени двете клаузи, като
се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването
на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по него е въведено
като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК. Предвид
на това в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД и
нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния
договор обуславя недействителността на целия договор. В случая
следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която е
приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично
посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от
закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал.1,
т.9 и т.10 от ЗПК – за определяне на възнаградителна лихва и на ГПР. Предвид
на това и след като клаузите в процесния договор като нищожни не пораждат
правно действие, то договора на основание чл.22 ЗПК във вр. с
чл.11, ал.1, т.9 и т.10 във вр. с чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се явява недействителен. Ето защо предявеният
от ответника към ищцовото дружество инцидентен установителен иск за обявяване
на сключения договор за нищожен се явява основателен и доказан и следва да бъде
уважен.
Съгласно чл.23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето
защо на основание чл.23 от ЗПК ответникът - кредитополучател дължи връщане само
чистата стойност на кредита, но не и на начислените лихви, неустойки и такси по
кредита. Тъй като ответникът е усвоил общо 3 000 лева, но е върнал само
5 665, 80 лева по данни на ищцовото дружество в извлечение по сметка на л.17 от делото, то следователно не
дължи повече суми на ищцовото дружество. Отделно от
това, за неустойката не са представени никакви доказателства – кога и как е
прекратен договора, как е начислена неустойката. Ето защо исковата претенция на ищцовото дружество следва да се
отхвърли като неоснователна.
На основание чл.78
ал.1 и ал.3 от ГПК ищцовото дружество следва да възстанови направените съдебно
деловодни разноски за държавна такса по инцидентния установителен иск – 120
лева и адвокатско възнаграждение по делото – 740 лева.
С оглед изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения инцидентен установителен иск от Д.Г.Г.
с ЕГН ********** *** против „***” ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. С., бул. ******, ***, че договор за револвиращ заем №
**********, сключен на 08.07.2013 г. между „***” ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. С., бул. ******, ***, и Д.Г.Г. с ЕГН ********** ***, е нищожен поради противоречие с добрите нрави на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД и във вр. с чл.22 във вр. с чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения установителен иск от „***”
ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. ******, ***, против
Д.Г.Г. с ЕГН ********** ***, за признаване на установено, че Д.Г.Г. с ЕГН **********
дължи на „***” ЕООД, с ЕИК ***, 8 155, 92 лева, от която 6361, 61 лева –
главница и 1794, 31 лева - неустойка, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 18.04.2019 г. до
окончателното плащане, за което е издадена заповед № 203 от 19.04.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 385/2019 г. на
РС-Айтос.
ОСЪЖДА „***” ЕООД, с ЕИК *** да заплати на Д.Г.Г. с ЕГН ********** ***, съдебно
деловодни разноски в размер на 860 лева, от които 120 лева държавна такса по
инцидентния установителен иск и 740 лева адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Бургаския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му.
Препис от решението да се връчи на страните.
Районен съдия: