№ 3910
гр. София, 07.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20241110168795 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Р. Д. К. срещу „Изи Асет
Мениджмънт“ АД.
Ищецът твърди, че К. К. К. сключил с ответника договор за паричен заем №
********/19.03.2021г., съгласно който следвало да му бъде отпусната сумата от 3000лв. В чл.
4 от договора било предвидено, че договорът трябва да бъде обезпечен с гарант – две
физически лица, поръчители или банкова гаранция. На същата дата, между физическото
лице и „Файненшъл България“ ЕООД бил сключен договор за предоставяне на гаранция №
********, по силата н който последното дружество поело задължението да обезпечи
вземанията на кредитора по договора за кредит, за което се дължало възнаграждение от
445,78лв., платимо с месечната вноска по кредита. Посочва, че изцяло били погасени
задълженията по кредита.
Ищецът твърди, че процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 22
ЗПК, тъй като липсвал съществен елемент от съдържанието му. Двете сделки трябвало да се
разглеждат съвместно, тъй като били свързани. Изтъква, че възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция трябвало да бъде включено в ГПР по договора за кредит, което
обаче не било сторено в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По този начин ищецът бил
въведен в заблуждение относно действителния размер на ГПР и не могъл да направи
информиран избор дали да сключи договор за кредит. С оглед на това, платените суми били
лишени от основание. На 01.11.2024г. между кредитополучателя и ищеца били сключен
договор за цесия, с който първият прехвърлил на втория вземанията си спрямо ответника.
С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с което ответникът да бъде
осъден да му заплати сумата от 73,25лв., представляваща недължимо платена сума по
договора, ведно със законната лихва.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок. Твърди, че
договорът за кредит е действителен, като съдържа всички необходими реквизити,
включително точно посочване на ГПР. Поддържа, че възнаграждението по договора за
поръчителство не следва да бъде включвано в ГПР, тъй като не представлява разход по
кредита. Твърди, че договорът за цесия е нищожен.
1
Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове..
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
Предявен е за разглеждане осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По делото е отделено за безспорно, а и се установява от събраните писмени
доказателства, че на 19.03.2021г. между ответника, в качеството на заемодател, и К. К. К., в
качеството на заемател, е сключен договор за паричен заем № ********. В него е посочено,
че заемодателят предава на заемателя сумата от 3000лв., която последният се задължава да я
върне на 16 седмични вноски от по 199,99лв. всяка, като е посочен падеж на всяка вноска.
Годишният лихвен процент по договора възлиза на 40,00%, а лихвения процент на ден – на
0,11%. Общата дължима сума на 3199,84лв., а годишният процент на разходите на 46,21%.
В чл. 4 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три от
сключване на договора за кредит, да предостави на кредитодателя едно от следните
обезпечения: 1. две физически лица – поръчители, всяко от които да има нетен осигурителен
доход над 1000лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител
по друг договор с кредитодателя, да няма неплатени осигуровки за последните две години и
др.; 2. банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7; 3. одобрено от
заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.
По делото е допусната, изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза, която не
е оспорена от страните и съдът кредитира като обективно и компетентно дадена. От нея се
установява се, че на 19.03.2021г. е сключен договор за поръчителство между К. К. и
„Файненшъл България“ ЕООД, съгласно който дружеството се задължава да отговаря за
изпълнението на задълженията по договора за кредит срещу възнаграждение от 1216,16лв.,
платимо разсрочено на 16 равни вноски, заедно с вноските по кредита. К. К. е извършил
плащане към „Изи Асет Мендижмънт“ АД на сума в общ размер от 3519,03лв. на
15.04.2021г., която е послужила за погасяване на 3000лв. главница, 73,25лв. възнаградителна
лихва и 445,78лв. възнаграждение за поръчител. Вещото лице разяснява, че без да се
включва възнаграждението за поръчител, ГПР възлиза на 49,10%, а в случай че се включи –
на 1147,38%.
Представен е договор за цесия, с който К. К. прехвърля на ищеца Р. К. вземане в
размер от 73,25лв. към ответника, представляващо платена без основание сума по
процесния договор за кредит.
При горните факти, съдът извежда следните правни изводи:
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има
качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което в отношенията
между страните приложение намират императивните норми на ЗПК и ЗЗП.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 46,21%,
2
който обаче според експертното заключение не отговаря на реалния такъв, дори без
включване на възнаграждението за поръчител в него. Коректният ГПР при включване само
на възнаградителната лихва възлиза на 49,10%, тоест налице е неточно посочване на ГПР в
договора, което е недопустимо и в нарушение на изискванията на ЗПК. Извън това обаче,
ГПР не включва и част от разходите по кредита.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на
Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на
съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед
на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3,
буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не
отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи
обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и
разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява
тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от
Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива, следва,
че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби,
приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки, така
предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това
означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на
наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се
съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9
ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61—63 и цитираната
съдебна практика).
Съдът намира, че задължаването на потребителя да представи обезпечение под
формата на поръчителство със свързано дружество, за което дължи възнаграждение,
платимо в полза на самия кредитодател посредством погасителните вноски по договора за
кредит, представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора.
Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на
Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и
учреждения – чл. 633 ГПК. Ето защо, този разход следва да бъде включен при изчисляването
на ГПР по кредита. При неговото добавяне, действителният размер на ГПР възлиза на
11147,38% според експертното заключение, което многократно надвишава максимално
допустимия праг. От това следва, че е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води като
последица до недействителност на целия договор съгласно чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи лихва
или други разходи. Тази норма представлява своеобразна санкция за недобросъвестния
3
кредитор, който нарушава императивните законови изисквания, които трябва да спазва при
сключване на договор за потребителски кредит, като целта е да се пресекат подобни
практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение между възнаградителна и
мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради което следва да се приеме, че
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита и никакви лихви –
възнаградителни или мораторни, както и други разходи по кредита като такси, неустойки и
др. под.
По делото се установява, че потребителят е платил по договора за кредит суми в общ
размер от 3519,03лв., като разликата над чистата стойност от 3000лв. се явява лишена от
основание и подлежи на връщане съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Възражението на ответника за нищожност на договора за цесия поради невъзможен
предмет е неоснователно. При нищожен договор за кредит, платеното е изначално лишено
от основание и подлежи на връщане, тоест вземането възниква в полза на платеца от
момента на плащането. Ето защо, кредитополучателят е имал това вземане още към момента
на плащане на сумата по договора и към датата на договора за цесия – 01.11.2024г. това
вземане не е било бъдещо, а е съществувало. Но за пълнота следва да се посочи, че може да
се прехвърлят с договор за цесия и бъдещи вземания. С връчване на препис от исковата
молба с приложенията на ответника, последният е уведомен за настъпилата цесия и спрямо
него носител на вземането вече е ищецът.
С оглед изложеното, предявеният осъдителен иск за сумата от 73,25лв., платена без
основание по договора за кредит, се явява основателен.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на ищецът
има право на сторените разноски в размер на 50лв. за държавна такса, 400лв. депозит за
експертиза и 480лв. с ДДС за адв. възнаграждение или общо 930лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на Р. Д. К.,
ЕГН: **********, с адрес: ***************************, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК сумата от 73,25лв., платена без основание по нищожен договор за
потребителски кредит № ********/01.11.2024г., сключен с К. К. К., което вземане е
прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 01.11.2024г., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба – 18.11.2024г. до окончателното плащане, както и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 930,00лв. – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4