№ 5685
гр. София, 21.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20241100503315 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 1359 от 30.01.2023 г., постановено по гр. д. № 24261/2022 г. по описа на
СРС, 29- и с-в, е признато за установено на основание чл. 124 ГПК вр. чл. 439 ГПК по
отношение на „Д.к.Б.“ АД, че А. А. А. не дължи на „Д.к.Б.“ АД претендираните с
изпълнителен лист от 22.02.2010 г., издаден по ч. гр. д. № 6835/2010 г. по описа на СРС, 58-
и състав, суми в размер на 624 лева, представляваща главница, ведно със законната лихва,
считано от 12.02.2010 г. до окончателното изплащане на вземането, и сумата в размер на 125
лева разноски по делото, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 1270/201 г.
по описа на ЧСИ С.Я. рег. № 844 при КЧСИ и район на действие СГС.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника „Д.к.Б.“ срещу
решението с излагане на доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност.
Заявява се, че са неправилни изводите на СРС, че последното изпълнително действие е от
22.05.2010 г. и че след тази дата не са извършвани други валидни изпълнителни действия.
Твърди се, че дружеството регулярно е поддържало висящността на изпълнителното дело.
Поддържа се, че съдът не се е запознал с изпълнителното дело, като е и допуснал
процесуално нарушение, доколкото не е изискал същото служебно. Моли се съдът да отмени
обжалваното решение и да отхвърли предявените искове. Претендират се разноски.
Въззиваемият А. А. А. е подал в срок писмен отговор на въззивната жалба, в който се
1
изразява становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да потвърди обжалваното
решение. Претендират се разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По правилността на решението въззивният съд установява следното:
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание.
По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се
ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни
основания по чл. 237 ГПК /отм./. По тези съображения разпоредбата на чл. 439, ал.
2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо
че съдебно дирене не се провежда / така определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. №
886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО/.
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от представените по
делото писмени доказателства се установява, че в полза на ответника срещу ищеца е
издаден изпълнителен лист от 22.02.2010 г. по ч. гр. д. № 6835/2010 г. по описа на СРС, 58- и
с- в, с който на длъжника е разпоредено да заплати на ответното дружество сумата в размер
на 624 лв., представляваща главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
12.02.2010 г. до окончателното изплащане на вземането, и сумата в размер на 125 лв.
разноски по делото.
Изпълнителният лист е издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК
от 19.02.2020 г. по ч. гр. д. № 6835/2010 г. по описа на СРС, 58- и с- в. Видно от
представените по делото писмени доказателства, поканата за доброволно изпълнение и
заповедта за изпълнение са получени от длъжника на 08.06.2010 г. Няма данни същият е да е
възразил в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК срещу заповедта за изпълнение, от което следва, че
2
същата е влязла в сила на 22.06.2010 г.
С влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект по отношение на
изпълняемото право, аналогичен на силата на пресъдено нещо, като се преклудира
възможността длъжникът да релевира възражения за недължимост на сумите, предмет на
заповедта за изпълнение, основани на факти, възникнали до изтичане на срока за
възражение, поради което се получава ефект на разрешен спор за съществуването на
вземането и новата давност е пет години на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизане
в сила на заповедна за изпълнение. Ето защо, течението на погасителната давност следва да
бъде преценено от момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение – 22.06.2010 г.
Следва да се отбележи, че по време на висящността на заповедното производство за
принудително събиране на сумите, за които е издаден процесният изпълнителен лист, е
образувано изпълнително дело № 1270/2010 г. по описа на ЧСИ С.Я., като не се спори между
страните, че на дата 22.05.2010 г. по посоченото изпълнително дело е извършено
изпълнително действие, съставляващо изпращане на запорни съобщение до различни
търговски банки. Независимо от това обаче, както вече беше посочено, в конкретния случай
заповедта за изпълнение е влязла в сила на 22.06.2010 г., от която дата е започнала да тече
нова петгодишна давност.
Съгласно чл. 116, б. „в)“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните разяснения по т. 10 от ТР
№ 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен
способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето
по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18,
ал. 1 ЗЧСИ – насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и
извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на
плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др.
Според същото Тълкувателно решение в изпълнителния процес давността не спира,
защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи,
защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни
способи/. С оглед на това е възприето разрешението, че когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното
производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, новата давност е започнала да тече от
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Предвид
3
изложеното в цитираното Тълкувателно решение е посочено, че Постановление на Пленума
на Върховния съд № 3/1980г. следва да се счита за изгубило сила.
Във връзка с горното в ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС е
прието, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно
вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. За тези вземания
давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС №
3/1980 г.
В конкретния случай към момента на приемането на ТР № 2/26.06.2015 г.
изпълнителното производство, образувано въз основа на издадения на 22.02.2010 г.
изпълнителен лист, не е било висящо. Съображенията за този извод са следните:
Новата давност, започнала да тече от датата на влизане в сила на заповедта за
изпълнение – 22.06.2010 г., не е била прекъсвана с последващи валидни изпълнителни
действия. Последното такова, за което има твърдения от ищеца и за което между страните не
се спори, е извършено на 22.05.2010 г. – налагане на запор върху вземанията на длъжника в
различни търговски банки, и същото предхожда влизането в сила на заповедта за
изпълнение. По делото липсват данни за извършени действия след влизане в сила на
заповедта за изпълнение, които да прекъснат давността. СРС не е допуснал процесуално
нарушение, като не е изискал копие от изпълнителното дело. С обявения за окончателен в о.
с. з., проведено на 02.11.2022 г., проект за доклад, обективиран в определение от 12.09.2022
г., СРС изрично е указал, че е в тежест на ответника е да докаже наличието на обстоятелства,
спиращи или прекъсващи давността съгласно чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, както и че ответникът не
сочи доказателства в тази насока. При тези указания съдът не е длъжен да събира по свой
почин /служебно/ доказателства, които ползват ответника. Във връзка с изводите на
настоящата инстанция, че от момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение липсват
валидни изпълнителни действия, прекъсващи давността, следва да се възприеме, че
изпълнителното дело е прекратено на 22.05.2012 г. по силата на закона на основание чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК с изтичането на две години от датата, на която е извършено последното
изпълнително действие – налагането на запор /така т. 10 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на
ОСГТК на ВКС по т.д. № 2/2013 г./
До този момент обаче /22.05.2012 г./ давност не е текла. Това е така, защото при
съвкупна преценка на събраните в производството писмени доказателства и в съответствие
с цитираната по- горе задължителна съдебна практика приложение следва да намери
Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, според което погасителна давност
не тече, докато трае изпълнителният процес за принудителното осъществяване на вземането.
Това означава, че от 22.05.2012 г., когато вече изпълнителният процес не е бил висящ,
петгодишната давност е започнала да тече, като същата е изтекла на 22.05.2017 г., а не
22.05.2015 г., както е приел първоинстанционният съд. Въпреки това, като краен резултат
изводите на въззивния съд за основателност на предявения иск съвпадат с тези на първата
инстанция, доколкото към момента на подаване на исковата молба /09.05.2022 г./
4
петгодишният срок, с който вземанията се погасяват по давност, е бил изтекъл.
Поради изложеното и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, макар
и по различни съображения, обжалваното решение на СРС следва да бъде потвърдено на
основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 в полза на въззиваемия следва да
бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция. Ето защо, въззивникът следва да бъде
осъден да заплати на въззиваемия сума в размер на 400 лв., представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1359 от 30.01.2023 г., постановено по гр. д. №
24261/2022 г. по описа на СРС, 29- и с-в, с което е признато за установено в отношенията
между А. А. А., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. „**** и „Д.к.Б.“ АД, ЕИК: ****,
със съдебен адрес: гр. София, бул. ****, по предявен от А. А. А. отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 439 ГПК, че А. А. А., ЕГН: **********, с адрес:
гр. София, ж. к. „**** не дължи на „Д.к.Б.“ АД, ЕИК: ****, със съдебен адрес: гр. София,
бул. **** претендираните с изпълнителен лист от 22.02.2010 г., издаден по ч. гр. д. №
6835/2010 г. по описа на СРС, 58- и състав, сума в размер на 624 лева, представляваща
главница, ведно със законната лихва, считано от 12.02.2010 г. до окончателното изплащане
на вземането, и сума в размер на 125 лева разноски по делото, въз основа на който е
образувано изпълнително дело № 1270/201 г. по описа на ЧСИ С.Я. рег. № 844 при КЧСИ и
район на действие СГС.
ОСЪЖДА „Д.к.Б.“ АД, ЕИК: ****, със съдебен адрес: гр. София, бул. **** да заплати
на А. А. А., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. „**** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 400 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5