Р Е Ш
Е Н И
Е №…..
Гр.
София, 10.06.2021 г.
В И
М Е Т О Н А
Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, IV Д с - в, в публичното заседание на единадесети
март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Роси
Михайлова
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 1344 по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С решение № 271694
от 11.11.2019 г. на СРС, 41 с-в, по гр. д. № 20990/2019
г. признато за
установено, по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че А.А.Т., ЕГН: ********** не
дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД сумата от 888, 60 лв. -
главница по договор за кредит за текущо потребление от 02.09.2005 г., поради
погасяване на правото на принудително изпълнение на вземането с изтичане на
предвидения в закона давностен срок. Ответникът е осъден за заплащане на разноски.
Решението
се оспорва по въззивна жалба на ответника „О.Ф.Б.“ ЕАД само с
доводи, че е процесуално недопустимо и следва да се обезсили, а производството
да се прекрати. Поддържа се, че в съдебно заседание на 16.10.2019 г. ищецът е
уточнил, че предявява иск по чл. 439 ГПК, какъвто би бил допустим само при
наличие на висящо изпълнително производство. Излагат се доводи, че
производството по изп. дело № 10/2011 г. ан ЧСИ Г. Ц. е прекратено с постановление от 26.03.2019 г. -
преди предявяване на исковата молба, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Поради
това, според ответника, ищецът не обосновава правен интерес от предявяване на
иск по чл. 439 ГПК, доколкото правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка
за предявяването на установителен иск. Жалбоподателят
поддържа, че висящността на изпълнителното
производство е абсолютна процесуална предпоставка за предявяването на иск по
чл. 439 ГПК, за която съдът следи служебно. Сочи още, че за длъжника липсва
правен интерес от завеждане на иска, тъй дружеството не е предприемало никакви принудителни
действия за събиране на вземането срещу него след прекратяване на
изпълнителното производство. Ответникът не оспорва, че за процесното вземане е изтекла предвидената в закона давност. Възможността
за в бъдеще ответникът да предприеме действия срещу длъжника е абстрактна.
Поддържа още, че с извънсъдебното си
поведение ответникът не е дал повод за завеждане на иска и не е оспорил факта,
че давността е изтекла. По тези съображения прави единствено искане решението
да се обезсили, а производството – да се прекрати. Не са изложени никакви
доводи относно законосъобразността на решението по същество. Претендира
разноски пред въззивната инстанция, в това число – юрисконсултско
възнаграждение.
Въззиваемата страна - ищец А.А.Т. оспорва
жалбата като неоснователна по изложени съображения в писмен отговор, депозиран
в срока по чл. 263 ГПК. Поддържа, че първоинстанционното решение е допустимо, законосъобразно
и обосновано постановено, като са съобразени приетите за установени факти и
представените от страните доказателства. Позовава се на т. 2 от ТР № 2/2012 на
ОСГТК на ВКС, като поддържа че правният интерес от иска се преценява във всеки
конкретен случай, като не съществува пречка длъжникът да предяви отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК позовавайки са на изтекъл давностен срок за вземането, като по този начин препятства
за в бъдеще ответникът да го претендира. В случая до ищеца са отправяни
многократни извънсъдебни покани за заплащане на вземането и заплахи за
предприемане на изпълнителни действия, въпреки изтеклата давност. Сочи, че за
ищеца е налице правен интерес от предявяването на иска и производството не е
недопустимо. Излага доводи, че в случая отрицателният иск цели установяване
липсата на притезание срещу ищеца - длъжник, още
повече, че изпълнителния титул се държи от ответното дружество. Оспорват се
твърденията на ответника, че иск за установяване погасяване на вземането по
давност може да се предяви само при висящ изпълнителен процес, като се позовава
на практика на ВКС по въпроса. Въпреки, че изпълнителното производство е
прекратено екс леге, поради
перемция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК още на
14.01.2013 г., дружеството е продължило да иска извършване на изпълнителни
действия от ЧСИ. Поддържа, че решението е допустимо и законосъобразно и чрез
него се създава сигурност в отношенията между страните. Моли да се остави без
уважение жалбата, като се потвърди изцяло решението. Претендират се разноски в производството и възразява по
размера на разноските на ответника.
Съдът, като
взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото
по реда на въззивната проверка, приема за установено следното :
По реда на проверката, уредена в чл.
269 ГПК, въззивният съд следи служебно за допустимостта на решението и за
валидността му – в оспорената част, а по неговата законосъобразност е ограничен
от доводите на страните. Съгласно Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по
тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, при проверката на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да
приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното
нарушение не е въведено като основание
за обжалване. Съдът намира, че обжалваното решение е валидно.
Решението е постановено при
обсъждане на доказателствата събрани пред СРС и при изложена пълно фактическа
обстановка, която въззивният съд не намира за необходимо да преповтаря изцяло,
а препраща към нея, на основание чл. 272 ГПК.
От
фактическа страна пред СРС, с приетия без възражения доклад на основание чл. 146,
ал. 1 ГПК, е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството,
че на 29.11.2010 г. в пола на „Банка ДСК" ЕАД срещу А.А.Т.
е издаден изпълнителен лист за сумата от 888, 60 лева главница по договор за
кредит за текущо потребление от 02.09.2005 г. по ч.гр.д. № 20101240101893/2010
г. по описа на PC -
Разлог (заповед № 5954/29.11.2010 г.), по което е допуснато незабавно
изпълнение на издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК.
Въз
основа на изпълнителния лист е образувано изп. д. №
20117020400010 по описа на ЧСИ Е. Ц., peг. №
702 на КЧСИ по молба на „Банка ДСК“ ЕАД, депозирана на 14.01.2011 г., а с протокол
от 24.04.2013 г. като взискател в изпълнителното
производство е конституирано „О.Ф.Б." ЕАД, придобило вземането по
издадения изпълнителен лист въз основа да договор за цесия от 17.09.2012 г. На
28.05.2013 г. на ищеца е връчена покана за доброволно изпълнение.
Новият
взискател е поискал налагане на възбрана върху
недвижим имот на длъжника с молба от 21.10.2016 г.
От
приложеното към делото изп. д. № 20117020400010 е
видно, че с протокол от 26.03.2019 г.
ЧСИ Цеклеов е прекратил производството, на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради настъпила перемция, за
което длъжникът е уведомен лично на 27.03.2019 г., а взискателя
- на 29.03.2019 г.
Като се съобразят доводите на ответника в жалбата, въззивният
съд намира, че той не оспорва по същество погасяването по давност на вземането
по посочения по – горе изпълнителен лист.
Доколкото във въззивната жалба на ответника се излагат
само съображения относно допустимостта на решението, настоящият състав намира,
че следва да даде отговор само на възраженията свързани с допустимостта на
произнасянето на първоинстанционния съд, както и с правилното
приложение на императивните материалноправни норми.
По основният довод в жалбата за липса на интерес от
предявяване на отрицателен установителен иск по чл.
124, ал. 1 ГПК за недължимост на сумите, за които в
полза на ответното дружество е издаден изпълнителен лист, съдът намира следното
:
Съгласно чл.
124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато
то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно
правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Допустимостта на установителните
искове (отрицателни и положителни) е предпоставена от
наличие на правен интерес у ищеца.
При
правилно приложение на процесуалния закон СРС е приел, че възникналия между
страните правен спор относно дължимостта на сумите по
издаден в полза на ответника изпълнителен лист обосновава наличието на интерес
у ищеца от предявяване на иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд споделя изводите на СРС, че за
заинтересованата страна е налице правен интерес да предяви правата си в
самостоятелно производство, за да може със сила на пресъдено
нещо да се установи липсата на вземане на кредитора срещу нея.
Предмет на този
иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е оспорване
съществуването на самото изпълняемо право. Въззивният съд изцяло споделя развитите от ищеца доводи по
този въпрос.
В отговор на възраженията на ответника в жалба относно
квалификацията на иска, следва да се посочи, че основният принцип на диспозитивното началото в гражданския процес налага съдът да
се произнесе по заявеното спорно материално право, както е очертано с неговите правопораждащи юридически факти и предметно съдържание
заявено в исковата молба. Предметът на правния спор (търсената защита), както и
нейният обем, се определят от ищеца и следва да се изведат от фактическите му
твърдения в исковата молба. Следователно съдът е длъжен да изведе
правната квалификация на иска, с разглеждането
на който е сезиран, съобразно заявените фактически твърдения за обстоятелствата,
на които се основава спорното
материално субективно право, посредством собствената си преценка за
приложимо право (материален закон). Дадената от
страната правна квалификация в исковата молба или в хода на производството не
обвързва съда.
В контекста на изложеното фактът, че
ищецът е посочил правната квалификация на установителен
иск по чл. 439 ГПК, не обвързва СРС.
Основните твърдения в исковата му
молба са свързани с оспорване съществуването на самото изпълняемо право на
ответника и за погасяване на вземането по давност, като в нея се излага също
така, че изпълнителното производство въз основа на издадения срещу ищеца
изпълнителен лист е прекратено по право още на 14.01.2013 г. и след тази дата
не могат да се извършват валидно изпълнителни действия срещу него.
С оглед на
изложеното, предмет
на проверката на СРС е бил съществува ли вземане в полза на ответника, за което
е бил издаден изпълнителният лист. Възраженията на ответника за недопустимост на
произнасянето на СРС са неоснователни.
Наличието на интерес от завеждане на отрицателен установителен иск за вземането в случая произтича от извънпроцесуалното поведение на ответника - кредитор, който
независимо от знанието за погасяване на вземането по давност и за
прекратяването по право на изпълнителното производство, е продължил да кани
ищеца да плати. Този факт се потвърждава от приетата по делото
покана от 04.01.2013 г., с която ищеца е канен доброволно да погаси вземанията,
които са цедирани на ответника, както и от покана от
17.06.2016 г. за доброволно плащане на вземанията към ответното дружество, като
в поканата е посочено, че при неизпълнение, ще бъдат предприети принудителни
действия срещу ищеца. Ответникът е поискал и налагане на възбрана върху
недвижим имот на длъжника с молба от 21.10.2016 г. пред ЧСИ по прекратеното
изпълнително дело, по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Предвид
изложеното въззивният съд не споделя довода, че възможността за в бъдеще
ответникът да предприеме действия срещу длъжника е абстрактна.
В
заключение и в отговор на възраженията на ответника, въззивният състав намира,
че за ищеца е налице правен интерес от решаване спора за съществуване на вземането
на ответника, чрез предявяване на отрицателен установителен
иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, основан на твърдения за изтекъл давностен
срок. Уважаването на иска ще реши със сила на пресъдено
нещо спора за съществуване на правата на ответника и ще препятства за в бъдеще възможността
му да претендира вземането от ищеца.
По
тези съображения са изцяло неоснователни доводите за недопустимост на иска,
респективно на решението на СРС.
При липса на други доводи за
незаконосъобразност на решението по същество, е недопустимо възивният съд да извършва цялостна проверка на правилността на обжалваното първоинстанционно решение.
Само за
пълнота на изложените следва да се отбележи, че съдът споделя решаващите изводи
на СРС, че за вземането е изтекла предвидената
в закона погасителна давност. Ответното дружество не оспорва този факт нито
пред СРС, нито пред въззивната инстанция, видно от доводите във въззивната
жалба.
След
изтичане на давността, вземането може да се погаси само доброволно.
Понеже крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното
решение не са допуснати твърдените от ответника нарушения на процесуалния закон.
Решението следва да се потвърди, както е постановено, включително в частта по
присъдените в тежест на ответника разноски.
По разноските пред СГС : Предвид изхода от спора право на разноски пред настоящата
инстанция има ищеца. Доколкото той не представя доказателства за реално направени
разноски за въззивното производство, такива не се
присъждат в негова полза.
Така мотивиран, СГС
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №
271694 от 11.11.2019 г. на СРС, 41 с-в, по гр. д. №
20990/2019 г.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.