РЕШЕНИЕ
№ 269
гр. Карлово, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Димитрова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20245320102212 по описа за 2024 година
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с
чл.415 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.92 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД от „АПС БЕТА
БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: *********, седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404
р-н Триадица, бул. „България“ № 81В, представлявано от управителите Х. М.
и П. В., чрез юрк. Б. Т., против И. А. К. с ЕГН **********, с настоящ адрес:
гр. К., обл. П., ул. „***“ № ***.
В исковата молба се твърди, че на 27.08.2021 г. ответникът сключил
Договор за потребителски кредит №727330 със „Стик-Кредит“ АД, по силата
на който получил сумата от 400 лева, срещу задължението да ги върне на 6
вноски в по 119.69 лева в срок до 27.02.2022 г. Уговорен бил фиксиран лихвен
процент от 23.76 % и годишен процент на разходите 26.53 %.
Твърди се, че договорът бил сключен по ясен и разбираем начин,
като всички негови елементи били представени с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от
страните. Изложеното обосновавало извод, че процесният договор е
действителен, сключен според повелителните норми на чл. 10, чл. 11 и чл. 22
1
от ЗПК.
Съгласно уговореното в раздел „Неустойки“ от Договора за кредит,
страните се съгласили, че длъжникът ще дължи обезщетение за забава в
размер на действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна
вноска.
В чл. 51 от Общите условия по Договора за потребителски кредит
било уговорено „Стик-Кредит“ АД да уведомява длъжника чрез писма,
покани, съобщения или други документи, като същите ще се считат за
получени от потребителя, ако бъдат изпратени посредством писмени
съобщения в електронен вид до телефонния номер (SMS), на е- mail адрес или
доставени на официалните адреси за кореспонденция, посочени от
потребителя при подписването на договора за кредит.
В случая договорът бил сключен по електронен път, при спазване
правилата и изискванията ЗПФУР. При сключването му на ответника била
предоставена цялата информация, изискуема по закон. Дори съдът да не
приеме, че договорът е сключен по електронен път, то следвало да се има
предвид, че договорът за паричен заем по своето естество е реален договор и
същият се счита за сключен, считано от датата на получаване на паричната
сума
С Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
12.07.2023 г. г. „Стик-Кредит“ АД, като цедент, прехвърлило своите вземания
към ответника по описания договор за потребителски кредит на цесионера
„АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Вземането било индивидуализирано в
Приложение №1 към договора за цесия. Длъжникът бил уведомен за цесията
на посочения от него настоящ адрес, както и с уведомление, изпратено нас
посочения от потребителя имейл адрес.
Ако съдът приеме, че уведомяването на длъжника-ответник на
посочения от него имейл адрес не е извършено надлежно, ищецът моли да се
счита за надлежно връчването на уведомлението, извършено с исковата
молба.
Ответникът не изпълнил задълженията си по договора за
потребителски кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на
кредита. Ето защо по заявление на ищцовото дружество, по ч. гр. д. №
1352/2024 г. по описа на РС Карлово била из дадена Заповед по чл.410 ГПК за
2
следните суми: 400.00 лева – неплатена главница; 679.64 лв. –неустойка; 31.82
лв. – договорна лихва за периода от 27.08.2021 г. до 27.02.2022 г.; 167.30 лв. –
законна лихва за забава за периода от 27.02.2022 г. до 05.08.2024 г., ВЕДНО
със законната лихва върху главницата по договора за кредит, считано от
датата на подаване на заявлението – 12.08.2024 г., до изплащането на
вземането.
Заповедта била връчена при условията на чл.47, ал.5 ГПК, което
обуславяло правния интерес на ищеца от предявяване на настоящия иск.
Моли съда да постанови решение, с което да признае по отношение
на ответника, че дължи на ищцовото дружество следните суми, за които по ч.
гр. д. №1352/2024 г. по описа на РС Карлово е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК, а именно:
- сумата 400.00 лева, представляваща неплатена главница по договор
за потребителски кредит № 727330 от 27.08.2021 г.;
- сумата 679.64 лв., представляваща неустойка съгласно раздел №
VIII „Неустойки“, чл. 17 от Договора за потребителски кредит 727330;
- сумата 31.82 лв., представляваща дължима договорна лихва по
Договора за потребителски кредит, за периода от 27.08.2021 г. до 27.02.2022 г.;
- сумата 167.30 лв., представляваща дължима законна лихва за
забава по Договора за потребителски кредит, за периода от 27.02.2022 г. до
05.08.2024 г.,
ведно със законната лихва върху главницата по договора за кредит,
считано от датата на подаване на заявлението – 12.08.2024 г., до изплащането
на вземането.
Претендират се направените разноски по делото, включително и тези
в заповедното производство.
Ответникът, чрез назначения особен представител адв. Б. Н., намира
иска за допустим. Счита обаче същия за неоснователен и недоказан и моли
съда да го отхвърли.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч. гр. д. № 1352/2024 г. на РС Карлово е видно, че
по заявление на ищцовото дружество от 12.08.2024 г. е била издадена Заповед
3
№ 252/14.08.2024 г. за изпълнение по чл.410 ГПК за следните суми: 400.00
лева – главница; 679.64 лева – неустойка; 31.82 лева –договорна лихва за
периода от 27.08.2021 г. до 27.02.2022 г.; 167.30 лева – законна лихва за забава
за периода от 27.02.2022 г. до 05.08.2024 г.; законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението – 12.08.2024 г., до изплащането
на вземането; 25.58 лева – разноски по делото за заплатена държавна такса;
50.00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.
В заповедта е посочено, че вземането произтича от по Договор за
потребителски кредит № 727330 от 27.08.2021 г., сключен между „Стик-
Кредит“ АД и И. А. К., вземанията по който са цедирани в полза на „АПС Бета
България“ ЕООД, ЕИК: ********* с Договор за цесия от 12.07.2023 г.
Заповедта е връчена на ответника (тогава длъжник) по реда на чл.47,
ал.5 ГПК, поради което съдът на осн. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК е дал указания на
ищцовото дружество (тогава заявител) да представи доказателства за
предявен в едномесечен срок от съобщението иск срещу него. Искът е
предявен в срока по чл.415, ал.4 ГПК и е допустим.
По делото не е спорно и от представения в писмен вариант договор
от 27.08.2021 г. за предоставяне на кредит от разстояние №727330 е видно, че
е сключен между „Стик-Кредит“ АД и ответника, като последният е усвоил
сумата от 400.00 лева. Страните са се договорили кредитът да бъде върнат на
6 месечни погасителни вноски от по 119.69 лева при годишен лихвен процент
по заема 23,76%, годишен процент на разходите 26,53%, с първа падежна дата
– 27.09.2021 г. и последна падежна дата – 27.02.2022 г. В чл.17 е уговорено
задължение за кредитополучателя да представи обезпечение в предвидените в
договора видове, а съгласно чл.27, ал.1, при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение потребителят дължи неустойка в размер на 0.9 %
от усвоената сума за всеки ден, в който не е предоставено обезпечение.
От представения в препис договор за прехвърляне на парични
вземания от 12.07.2023 г., се установява, че цедентът „Стик-Кредит“ АД
продава на цесионера „АПС Бета България“ ЕООД вземанията, подробно
описани в Анекс №1 към договора, където под №727330 /л.15-16/ е вписан
общият дълг на И. А. К. в размер на 1226,63 лева. Приложени са
потвърждение за извършената цесия, както и уведомление, адресирано до
длъжника, без данни дали същото е достигнало до него.
4
Анализът на установената фактическа обстановка, налага следните
правни изводи:
Предявените искове са с правно основание чл.422 от ГПК и в това
производство ищецът следва да установи, че вземанията, за които е издадена
заповед за изпълнение съществуват, че техният размер е този, посочен в
заповедта и че той е титуляр на тези вземания.
Правният режим на процесния договор като договор за кредит от
разстояние е уреден, както в специалния Закон за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, уреждащ спецификите на договора с оглед начина на
неговото сключване и доказването на този факт, така и в общите правила на
ЗЗД, уреждащи договора за заем. Съгласно чл. 6 от ЗПФУР договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или
повече. Предвид разпоредбата на т. 1 от ДР на Закона, такава финансова
услуга, по отношение на която той е приложим, е и кредитирането. Съгласно
чл. 18, ал. 1 ЗПФУР доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; че уведомил
потребителя за сроковете, в които може да се откаже от договора; че е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора и други. Съгласно ал. 2
на чл. 18, за доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и
на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския
закон, а за електронните изявления – Закона за електронния документ и
електронния подпис.
Ищецът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от
ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не
са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ответникът пък е физическо лице, което при сключване на договора
е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
5
валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.
Константната практика на ВКС приема, че за неравноправния
характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и
следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали
клаузите на договора са нищожни – т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът намира, че от значение за формиране на извод относно
дължимостта на претендираните от „АПС Бета България“ ЕООД суми е
преценката за съответствие на договора за кредит с разпоредбите на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК.
Съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Тоест, в посочената величина, следва по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит е
посочен размер на ГПР от 26,53 % без ясно да е разписана методика на
формирането му – кои компоненти участват. Следователно не е ясно какво се
включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е
предвидена дължимост и на неустойка. Видно е, че при формирането на ГПР
участва само възнаградителената лихва, а при включване на неустойката
същият значително ще надхвърли формално посочения размер от 26,53 %. По
този начин се нарушават разпоредбите на ЗПК, след като кредиторът, при
формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, без обаче да ги представя по
разбираем за потребителя начин. Посоченият в договора годишен процент на
разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19,
ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в
договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
6
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Посочването в
договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от
действителния, противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
което съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК води до неговата
недействителност.
Освен изложеното, съдът счита, че клаузата за неустойка предвидена
в чл.27 от процесния договор за потребителски кредит, противоречи на закона
и накърнява на добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради
накърняване на добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – такава е неустойка, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно
посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този
смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в
договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
7
задължение, в разглеждания случай неустойката води до скрито оскъпяване на
кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната
лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на
връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна
функция и се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите
нрави е налице още при сключването на договора, то следва извод, че в
конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно
разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо
не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за
възникване на задължението за неустойка по чл. 29, ал. 1 от договора.
Според нормата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното
договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените норми е и тази по чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност по
кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Тази стойност в
случая е равна на сумата от 400 лева, която, видно от доказателствата по
делото и становищата на страните не е платена. При това положение искът се
явява доказан и основателен досежно претенцията за главница, а претенциите
за лихви и неустойка следва да се отхвърлят на осн. чл.23 ЗПК.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК с оглед изхода на спора, на ищеца
следва да присъдят сторените в настоящото производство деловодни
разноски, съразмерно с уважената част от иска. В исковото производство
ищецът е реализирал разноски в размер на 577.00 лева – 50.00 лева за
заплатена държавна такса, 427.00 лева за особен представител на ответника и
100.00 лева за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл.78,
ал.8 от ГПК вр. с чл.37 от Закон за правната помощ и чл.25, ал.1 от Наредбата
8
за заплащането на правната помощ, от които по съразмерност му се полагат
180.49 лева.
Следва на ищеца да се присъдят и разноските по ч. гр. д. №
1352/2024 г. по описа на РС Карлово – 23.64 лева от общо 75.58 лева /25.58
лева за заплатена държавна такса и 50.00 лева за юрисконсултско
възнаграждение/.
Общо дължимите от ответника разноски в полза на ищеца са в
размер на 204.13 лева.
На особения представител адв. Б. Н. следва да се издаде разходен
касов ордер за определеното възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал1 ГПК, че И.
А. К. с ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. К., обл. П., ул. „***“ №
***дължи на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: *********, седалище и
адрес: гр. София, п.к. 1404 р-н Триадица, бул. „България“ № 81В,
представлявано от управителите Х. М. и П. В., сумата от 400.00 лева –
главница по Договор за потребителски кредит № 727330 от 27.08.2021 г.,
скюлчен между „Стик-Кредит“ АД и И. А. К., ведно със законната лихва
считано от датата на подаване на заявлението – 12.08.2024 г., до изплащането
на вземането, за което по ч. гр. д. №1352/2024 г. по описа на РС Карлово е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, КАТО
като до пълния претендиран размер за неустойка в размер на 679.64 лева,
договорна лихва за периода от 27.08.2021 г. до 27.02.2022 г. в размер на 31.82
лева и законна лихва за забава за периода от 27.02.2022 г. до 05.08.2024 г. в
размер на 167.30 лева, ОТХВЪРЛЯ иска като НЕОСНОВАТЕЛЕН и
НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА И. А. К. с ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. К., обл.
П., ул. „***“ № ***ДА ЗАПЛАТИ по съразмерност на „АПС БЕТА
БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: *********, седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404
р-н Триадица, бул. „България“ № 81В, представлявано от управителите Х. М.
и П. В., разноските по делото в размер на общо 204.13 лева, от които 75.58
9
лева разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 1352/2024 г. по описа
на РС Карлово и 180.49 лева – разноски в исковотпроизводство.
ДА СЕ ИЗДАДЕ на назначения на ответника особен представител –
адв. Б. Н. от АК Пловдив, РКО за сумата от 427.00 лв. (четиристотин двадесет
и седем лева).
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
ЦД
10